10 силни БГ филма от последните 10 години

Свикнали сме да се оплакваме от съвременно БГ кино. Сценарият куца. Актьорите преиграват. Диалогът е изкуствен. Не казва нищо ново, само ченгета и мизерия. Макар често да страда от своите недостатъци, новото БГ кино се учи от грешките си и това може само да радва. Доказателствата за раздвижване в родното кино не са едно и две: 22 нови български филма на последния София Филм Фест миналата пролет, още 3 обещаващи такива на предстоящата Киномания, все по-чести награди от значими европейски фестивали, да не забравяме и Възвишение, който обезпокои върха на класацията за най-касови БГ филми. За възхода (поне като количество) на родните кино заглавия има много, често прозаични причини. Вместо тях, поглеждаме към качеството на продукцията, за да отсеем 10-те най-добри БГ филма от последните 10 години.

Условията: излизали са на екран през последната декада, режисирани са от българин (пропускаме в селекцията, но не забравяме отлични копродукции от последните години като румънския Кучета, Белгийският крал и Уестърн) и, разбира се, гледали сме ги заради екип, ревюта, препоръки или добър трейлър. Колкото и да липсва готин български филм като Отблизо или някоя добра комедия, филми като Безбог, Христо и Урок доказват, че има какво още да се каже по иначе омръзнала тема за битовата нищета и бедност у нас. Да, няколко режисьори, оператори, актьори и сценаристи демонстрират световно ниво и карат бъдещето на българското кино да изглежда обещаващо.

А̀га на Милко Лазаров, 2018

Пръв в селекцията по азбучен ред е чуждоезичният последен филм на Милко Лазаров А̀га, закрил последното Берлинале и станал първия БГ филм в програмата на фестивала от близо 30 години. След гръцките забежки в дебютния му Отчуждение, тук от юрта насред снежната сибирска пустош Лазаров разказва на якутски език за възрастни мъж и жена ескимоси, загубили децата си заради града и съвременния живот. А̀га е бавен, много въздушен и страшно красив филм със затрогваща равносметка за важните неща в живота, който се пренася далеч отвъд границите на българското кино с амбиция и силна визия.

Безбог на Ралица Петрова, 2016

Ирена Иванова прави фантастичен актьорски дебют в тази бавна и мъчителна история от един от най-бедните региони в България. В ролята на младата физиотерапевтка Гана, която върти далавери с документите на поверените на грижата й възрастни хора преди да я обземат уризения на съвестта, Иванова е едновременно ужасяваща и трагична. Дебютният филм на Ралица Петрова полага особени усилия да извади всякакъв цвят или надежда от посткомунистическото битие на своята антигероиня, за да създаде изключително мрачна действителност и да покаже как понякога дори в най-малкия лъч красота (песните на църковния хор, на който попада Гана) може да бъде открита утеха или спасение.

Жажда на Светла Цоцоркова, 2015

Пълнометражният режисьорски дебют на Светла Цоцоркова е безспорен фаворит в най-новото българско кино по няколко причини. На първо място е силната история, в която липсата на вода е едновременно битов и, метафорично, емоционален проблем за няколко души в забравен от света кът на Югозападна България. Следват повече от прекрасните пейзажи и разкадровки на Веселин Христов, които го нареждат и сред най-красивите. Не по-маловажна е убедителната игра на младите Моника Найденова и Александър Бенев, както и фантастичната Светлана Янчева – една от най-добрите работещи български актриси. За съжаление, в последните години Цоцоркова предимно продуцира филми като Врагове (черно-белият исторически филм, който си струва основно заради операторската работа и играта на Христо Ушев), но се надяваме скоро се завърне с нов пълнометражен филм.

И после светлина на Константин Божанов, 2017

Константин Божанов последва успеха на Аве с англоезичната продукция И после светлина. Филмът разказва за аутистичен, отчужден от света младеж, който напуска дома на майка си (български имигрант в Англия), за да потърси своя идол – суров художник, живеещ като отшелник във френската провинция. Макар да не е лишена от клишета за изкуството и съзряването, на моменти спорен диалог или неубедителна игра от част от актьорския състав, драмата блести заради изпълнението на Barry Keoghan (Дюнкерк) в ролята на особняка Павел, отличната операторска работа на Ненад Бороевич и потенциала на Божанов.

Източни пиеси на Камен Калев, 2009

Ако имаше ранглиста за бг кино режисьори, Камен Калев вероятно щеше да я оглавява благодарение на Източни пиеси, Островът и С лице надолу. Първият от тях си остава най-въздействащата лента на бургаския режисьор и сценарист, въпреки значително по-скромния бюджет и актьорски състав от следващите два, в които редом с любимите му натурчици участват хора като Laetita Casta, Thure Lindhardt, Melvil Poupaud и Alejandro Jodorowsky. Спечелилилият номиниции на фестивала в Кан и за наградата Лукс Източни пиеси е фокусиран върху расизма и ксенофобията в българското общество, разкрити през историята на двама братя – дебют за непрофесионалния актьор Христо Христов (играещ самия себе си в ролята на наркозависим дърворезбар, починал трагично от свръхдоза малко след края на снимките) и забъркалият се с неонацистка банда Георги (една от първите големи роли на Ованес Торосян). Въпреки несъвършенствата (типични за дебют на млад режисьор с постпродукцията на лаптоп заради липса на адекватен бюджет), Източни пиеси вълнува искрено със своята човещина и недвусмислено показва, че Калев е способен на истински шедьовър.

Никой на Андрей Андонов, 2017

Малко редакторска работа по отчасти високопарния диалог и спорната стилистична и музикална естетика пречи на Никой да достигне пълния си потенциал. Драмата, която Андрей Андонов похвално успява да реализира с публична кампания за набиране на средства, много усилия и завидно постоянство, се върти около любовен триъгълник между наскоро загубила баща си млада жена, нейното гадже и най-добрата й приятелка в наследствена малка къща в Родопите. Никой бе промотиран с първата лесбийска целувка в българското кино, но по-важни са интересната, съвременна история на Андонов и Явор Веселинов, добрите роли на Гергана Плетньова и Силвия Петкова и въпросът каква ще е следващата стъпка на Андонов.

Подслон на Драгомир Шолев, 2010

Подслон е поредният режисьорски дебют в селекцията, този път на ветерана от рекламния бизнес Драгомир Шолев. След няколко късометражки, първият пълнометражен филм на Шолев е почти театралната семейна драма за пропастта, която може да съществува между трима души, живеещи под един покрив. Подслон печели със стегната си и добре разказана история за позната фамилна динамика, живия диалог на героите, чувството за хумор и с наистина фантастичната операторска работа на Крум Родригес, снимал немалко от филмите в тази статия. Осем години по-късно все още продължаваме да чакаме нов филм на Шолев. Дано да има такъв.

Урок на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, 2014

Макар Слава да спечели най-много международно признание на режисьорския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов, категорично предпочитаме предшественика му Урок заради по-правдоподобния тон и игра. Грозева и Вълчанов са постоянни в избора си на актьори и тук отново работят с Маргита Гошева и Стефан Денолюбов. Заснет без никаква държавна субсидия, Урок е битова драма, белязана от тежките години в банковия сектор след светоната икономическа криза. Гошева безспорно е звездата на филма, благодарение на много силна игра като учителка с малка дъщеря и вечно пиян мъж, която се намира изправена пред труден морален избор за оцеляването на своето семейство, на фона на иронично упоритите си опити да покаже на своите ученици как се постъпва правилно.

Христо на Григор Лефторов и Тодор Мацанов,  2016

Христо се появи на широк екран едва този сезон, малко след доста по-новия 3/4 на Илиян Метев, без особени фанфари или пълни зали, но остави по-ярка следа заради калибъра на изпълнението на главния герой, изигран от Димитър Николов. Под режисурата на Лефтетов и Мацанов, младият актьор, когото познаваме още от последното видео на Jin Monic и като едно от малкото положителни неща в Безкрайната градина, се позиционира като от един от най-обещаващите млади актьори с брилянтното си превъплъщение в 18-годишен бездомник, решен да преобърне живота си с честна работа, макар съдбата непреклонно да е срещу него. Безнадеждната история не поставя нови въпроси и не дава отговори на познати такива, иначе отличната, понякога почти репортажна операторска работа на Ненад Бороевич на моменти отключва световъртежи, a присъствието на определени ТВ герои в дребни роли повече дразни, отколкото да допринася към филма. Въпреки това, Христо определено си заслужава заради добре разказаната история и великолепния Николов.

Цветът на хамелеона на Емил Христов, 2012

Черната комедия на Емил Христов за своеволен и психопатичен агент на тайните служби от времето на соца (по романа Цинкограф на Владислав Тодоров) е един от по-интересните прочити на темата за миналото на България в по-рядко срещан жанр. Бюджетната продукция печели точки заради оригиналната си, макар и невинаги оптимално разказана история (директно затваряме очи за края), приятно стилизираните кадри и находчивия избор на главен актьор – ролята на Батко Стаменов приляга идеално на Рушен Видинлиев в първата му по-сериозна заявка за завой в кариерата от поп звезда към актьор. Добра компания му правят още Ирена Милянкова, Деян Донков и Христо Гърбов, а крайният резултат е някъде между трилър и комедия и макар Христов понякога да се движи на ръба на претенциозното, никога не дразни и не става скучен.

Уви, вероятността да засечете повечето заглавия в киносалоните е много малка, затова наваксайте с българската селекция на HBO GO.