Последните месеци бяха много силни за българското кино като количество, но за съжаление не и като качество. Появиха се филми като Love.net и Тилт, напомнящи повече на въздълги рекламни клипове с преувеличена игра и трудни за преглъщане диалози. Или Стъпки в пясъка с поомръзнала тематика и отново големи реплики, които от екрана звучаха кухо. Имаше и такива, които като че ли залагаха на по-интересни, човешки истории като Лора от сутрин до вечер и печално известният Сбогом, мамо. Първият обаче се оказа с плосък сюжет и подправено куул, а във втория силната история падна жертва на суета, слаба реализация и неумишлена комичност.
В този контекст дебютният пълнометражен филм на Драгомир Шолев е истинско удоволствие. Макар да попада в графата фестивален филм, Подслон е освежаващ именно с това, което най-често спъва българските филми – в него няма претенция или его, не се опитва да бъде по-готин или по-значим, отколкото е. Играта е сдържана и реалистична, в диалога, жив, енергичен и с приятен хумор, се разпознават автентични образи, а историята разказва достатъчно правдоподобен епизод от ежедневието на едно семейство. Именно този кратък, драматичен разказ за отчуждението, което може да съществува под един покрив, обаче се оказва с много по-силен заряд от малотрайно бомбастичните сюжети, които сме свикнали да асоциираме с българското кино.
Филмът понякога наподобява театрална постановка – акцентът е върху историята, а движещата сила са диалогът (интересно е да се отбележи, че в екипа сценаристи освен Шолев има румънец и холандка) и актьорите. Te впрочем се справят особено добре, като си струва да се отбележи играта на Цветан Даскалов и Ирена Христоскова. Това, което несъмнено отличава Подслон от театъра, е изключителната операторска работа на Крум Родригес. Сложните, продължителни кадри, заснети на един дъх и с математическа прецизност, са толкова хипнотични, че на моменти почти надвиват историята, но остават поредната добра причина да препоръчаме Подслон.
