Твърде често българските режисьори опитват да вкарат всичко от себе си в първия си филм, препълвайки го с всевъзможни теми и мотиви от обществен строй, през исторически обременености, политика, религия, семейство, любов и каквото още успеят да поберат в 90-100 минути, в случай че не стигнат до втори. Дебютният пълнометражен филм на Светла Цоцоркова не пада в този капан. Напротив, Жажда разказва съвсем праволинейно за кратък, но значим епизод от живота на две семейства и го насища с прах, пот и много особен еротичен заряд. Напомняйки за странните произволи на съдбата, филмът гледа към човешкото желание, нуждата от внимание, любов и разнообразие, суетата и съзряването през историята на двама бащи, една майка и две хлапета в един от най-бедните краища на страната. Действието се развива по хълмовете около прашно село в района на Сандански, където баща, майка и техният 16-годишен син перат мръсните чаршафи на близки хотели, за да поддържат тихото си, безметежно съществуване. През лятото, когато другите домакинства започнат да поливат посевите, водата не стига до къщата. Решението: наемане на сондьор, който да пробие кладенец и да стигне до спасителния нов извор за семейството. Въпросният специалист пристига с невръстната си лолито-подобна дъщеря и двамата неусетно се вклиняват в живота на своите домакини.
Позната основно с работата си като актриса, в режисьорския стол Цоцоркова впечатлява с умението да поднесе стегната история с интересни щрихи, парещи пасторални гледки и изпипан завършек. Филмът печели от липсата на излишен диалог, бавното действие, честото вторачване в привидно незначителни моменти и търсенето на отговор какво се крие в разменени погледи. Красивите кадри и цветовата палитра правят Жажда един от най-издържаните визуално български филми от последните няколко години. Самата Цоцоркова прекарва първите си седем години на село при своите баба и дядо и дърпа вдъхновение за филма от онова невинно време в собствената си биография и личните спомени.
В скромния актьорски състав се открояват младите Моника Найденова (досущ като излязла от Момичето с перлената обица на van Delft и съвсем пресен носител на наградата за най-добра женска роля от филмовия фестивал във Вилнюс) и Александър Бенев, чиято лека колебливост в определени моменти не може да скрие огромния им потенциал като актьори. По-старата генерация също се представя добре, като там най-силно е присъствието на Светлана Янчева в ролята на матриарха. Като цяло Жажда успява да преодолее повечето болезнено познати проблеми, които продължават да тормозят съвременното българско кино – няма излишна патетичност или театралничане, няма лутане между твърде много теми, а тромавите и неестествени диалози са почти изцяло овладяни, за сметка на въздействаща история и естетска визия. Въпреки своите недостатъци, Жажда е сериозна заявка на млад режисьор и много силна стъпка в правилната посока за българското кино.
Жажда е по кината от 22 април.
