В дванайсетте дни на тазгодишния кинофестивал в Кан изгубих чадър, кокетна пудра с огледало и безжични Marshall слушалки. През 2018, когато още бях едва прохождащо бебе-критик, изгубих дълъг син шлифер в гардероба на Palais du Festival, а картинката на жълтите сандали на висок ток, които оставих до коша за боклук след като ми раздраха краката, все още ме кара да потръпвам. То се подразбира, но изгубих и осемте си часа здравословен сън, а и пенсионирах трезвото си мислене и здравословно хранене, всичко това за сметка на почти две седмици филми, рецензии и интервюта. Е, и няколко партита.
Какво изгубиха героите в най-важните заглавия на 2023? Всичко. От първата любов, през семейството, работата, девствеността, още телесно тегло, та до цялото кралство – всеки трябваше да пожертва нещо скъпо. Неслучайно президент на тазгодишното конкурсно жури бе Ruben Östlund, чийто хапливо-социални сатири се целят точно в тази уязвимост като център на нещо (може би изгубващо се в мъглата на света) човешко. Меланхоличното сбогуване е неотменна част дори от филмите с по-лековати сюжети – онези, в чиито имагинерни дълбини потъваш с най-голямо удоволствие. Затова е редно да започнем именно с тях, wholesome перлите на Кан.
Моят личен фаворит е Химерата, четвъртият филм на Alice Rohrwacher, която неотдавна поднесе Щастливият Лазаро като дар от боговете. Бродираните с религиозни мотиви социално ангажирани теми на италианската режисьорка често касаят среза между модерността и предмодерния начин на живот в закътани части на Италия. В новия филм не кой да е, а познатият от Короната Josh O’Connor впечатлява не само със завиден италиански, но и с мащаба на спотаената под окаляния си бял костюм мъка. Компания му правят неизменната Alba Rohrwacher, както и иконата Isabella Rossellini в различни етапи на неговото търсене, преплитащо мит, история и археология по възможно най-мистичния и едновременно скромен начин. O’Connor играе главатар на банда обирджии, които тарашат древни етруски гробове, за да въртят контрабанда с плячкосаните исторически артефакти. Без много обяснения, филмът свързва свръхестествената способност на Arthur (O’Connor) да открива места с добри находки със загубата на голямата му любов – младата девойка Beniamina (Yile Yara Vianello), която срещаме само в съновиденията на героя, омагьосани от сеизмичните пулсации в картинната операторска работа на Hélène Louvart.
Далеч по̀ на север, мистериите и любовта във филмите на Aki Kaurismäki са по-конкретни. Jussi Vatanen и Alma Pöysti (която открих благодарение на един страхотен късометражен филм на българо-финския режисьор Павел Андонов) играят общо взето безименни мъж и жена, чиито съдби ги срещат на кръстопът. Подобно на красотата на простите случайности в Какво виждаме, когато погледнем към небето? на грузинеца Alexandre Koberidze, Паднали листа печели с почти ироничната си искреност на финска мелодрама. Филмът е четвърта (!) част от така наречената работническа трилогия на Kaurismäki и фактът, че на двамата герои постоянно им се налага да си търсят нова, зле платена и експлоататорска работа, го поставя в контекста на цялостното творчество на режисьора и темите за работа и любов. Макар Паднали листа да носи белезите на типичен Kaurismäki филм, тяхното присъствие и преработка никога не доскучава. Напротив, това е филм, в който е лесно да се влюбиш от раз.
Същото важи и за носителя на наградата за режисура и най-вкусен филм в конкурсната програма – The Pot-Au-Feu от Trần Anh Hùng. Пир за сетивата е безспорно клише, но този филм може да го понесе. С двойка като Juliette Binoche и Benoît Magimel и двайсетминутни сцени на сложни, многостепенни процеси на варене, застройване, запичане, осоляване, мариноване, остъргване, филиране и какво ли още не, кулинарното изкуство и любовта вървят ръка за ръка. Действието се развива някъде в Прованс преди електрическата крушка и ни вкарва в личния рай на видния гастроном Dodin Bouffant (Magimel) и неговата готвачка Eugénie (озаряваща Binoche). Животът е пълен с красота и вкусове: The Pot-Au-Feu засища и най-претенциозния поглед, а емоционалният глад среща своята Немезида в топлата и уязвима връзка между двамата главни герои.
Какво би останало на Dodin, ако поради някаква несправедливост изгуби своя рай? Да преглъща сълзите си, а ние – нашите пред екрана. Сълзи от умиление струят от всички в залата след премиерата на Съвършени дни -най-добрият филм на Wim Wenders от десетилетие насам. Има нещо вярно в наблюдението, че немските режисьори намират много интересен път обратно към себе си през Япония, а това важи и за Wenders, и за Werner Herzog със Семейна Романтика ООД. За ролята си на чистача на обществени тоалетни Hirayama, японският актьор Koji Yakusho печели приза за най-добър актьор – най-очевидният и най-правилен избор в цялата конкурсна програма. Сърцатият филм на Wenders напомня колко велик може да бъде, когато поиска, а саундтракът говори сам за себе си.
Sean Price Williams е причината мъмбълкорът да е такъв, какъвто го познаваме, но работата на вече знаменития оператор с Abel Ferrara и братята Safdie го издига на ново ниво. Когато разбрах, че безспорната звезда Nick Pinkerton (един от първите ми ментори в света на кинокритиката) е написал сценарий за дебютния пълнометражен филм на Williams, знаех, че ще е нещо сочно. Идва ни да сравним Сладкият изток с Алиса в страната на чудесата, ако Алиса е непоколебима Gen Z с прилежащия цинизъм, а страната на чудесата – източните американски щати. Lilian (Talia Ryder) се забърква във всевъзможни истории, включително притеснителна педофилска обработка от страна на крайнодесен литературовед (Simon Rex, Червената ракета) и престрелка в долнопробен бар. Тя сякаш няма наивност, която да изгуби: една идея по-приятна от Red Scare типажа (разбира се, Dasha Nekrasova и авторите са си най-добри приятели), но всички, с които се среща, се налага да се простят с идеалистичната и леко женомразка представа за сладко малко момиченце.
Никой не може да каже копче на Alicia Vikander за Подстрекателката, първият голям студиен проект на бразилския режисьор Karim Aïnouz (Невидимият живот на Еуридисе Гузмао), който разказва за последната жена на Хенри VIII Обезглавителя (Jude Law). Историята подсказва, че само тя ще остане с глава на раменете, но истинската драма се развива в капана на брака между крал и кралица. Макар филмът да не достига висините на Фаворитката и Спенсър, Подстрекателката изобилства с готини, цитируеми сцени (отното Hélène Louvart зад камерата), безпардонност и много, наистина много, ама много интриги, както предполага всяка добра костюмна драма. Освен кралски садизъм, имаме и изненадващо количество мазохизъм. Борбата в крайна сметка е за протестантството и срещу неограничената власт на монархията, а образът на Vikander, която забива пръст в гангренясалата рана на краля с нескрито удоволствие, остава в съзнанието. Губи само той.
За втори път Sandra Hüller е безцеремонно ограбена в категорията за най-добра актриса: първо с Тони Ердман, а сега и с Анатомия на едно падане. Една от най-забележителните актриси на нашето време притежава много специален актьорски стил на самовглъбеност с приобщаваща отвореност. На тазгодишния Кан немската актриса участва с два филма, с които успява да демонстрира своя емоционален и етичен спектър и размах: френската драма на Justine Triet и дългоочакваното завръщане на Jonathan Glazer след култовия научнофантастичен Под кожата.
И ако филмът на Triet е за разпита на една жена, изправена срещу целия свят, семейство, система и дори кариера на успешен писател, в Зоната на интерес Hüller е поддържащата, но ключова роля на съпруга на комеменданта на концлагера в Аушвиц, заета да гради идиличен свят отвъд ужасите на войната. От другата страна на лагерните ограждения цъфти огромна градина, подчинени донасят седмичния транш палта за проба от Канада (евфемизъм ясно за какво), а коминът не спира да бълва.
За филма на Glazer тепърва ще се изпишат много статии, есета и книги заради особения кинематографичен начин, по който Glazer подхожда към Холокоста. По всичко личи, че филмът вече е исторически значим заради своя безкомпромисен, но етично издържан формализъм. Говори се, че Glazer и операторът Lukasz Zal снимат с десетки камери в едва ли не денонощен режим ала Биг Брадър, затова и отделните епизоди често приличат на натюрморт. Предвид и трансценденталната оригинална нойз музика на Mica Levi, Зоната на интерес е повече от очевиден избор за Златна палма, защото, с ръка на сърцето, е и най-добрият филм – най-изпипан, най-завършен, най-важен дори.
Шедьовърът на Glazer обаче печели само голямата награда на журито, а Златната палма отива при Justine Triet – едва третата жена победител в историята на фестивала и втората французойка след Julia Ducournau (Титан). Анатомия на едно падане всъщност е огромен скок за Triet, макар аз лично да припадам по любовни триъгълници и полудяващи от страст хора, какъвто е нейният предходен филм Сибил. Анатомията обаче е режисьорски триумф, тъй като дирижира по съвършен начин хармонията между силен текст, жанрови тропи (трилър, съдебна драма), емоционална дълбочина и актьорско присъствие от начало до край, без да пропада в бездната на посредствеността. Този безспорен успех на Triet повишава очакванията към това, с което ще се захване занапред. Дано да изненада с още повече смелост и експериментален поглед към женската душевност.
Доказалите се в историята творци не са пренебрегнати, дори изобщо. За всеки фестивал от калибъра като Кан е важно да приветства своите лауреати година след година, независимо дали журито ги награждава или не. В първата група са японецът Hirokazu Koreeda с Чудовище (награда за най-добър сценарий) и турчинът Nuri Bilge Ceylan с За сухите треви (най-добра женска роля за Merve Dizdar) – два филма в графата старо, но лачено, дело на наложили се имена, които успяват да не се повтарят. И Брокер, и Дивата Круша са далеч по-предвидими и типични по един скучен начин, но новите филми на Koreeda и Ceylan докосват нещо в мен, което досегашната им филмография не успява.
Старите американски майстори са представени с предстоящите стрийминг хитове на Martin Scorsese (Убийците на цветната луна) и Todd Haynes (Май-декември), за които Apple TV и Netflix респективно имат сериозни планове за разпространение и несъмнено щедри Оскарови кампании.
Нормално, защото все пак говорим за амбициозни холивудски продукции с големи имена като Julianne Moore, Natalie Portman, Leonardo Dicaprio, Robert de Niro, Lily Gladstone и Jesse Plemons, които не разочароват: нито Scorsese със своя исторически трилър по едноименния бестселър на David Grann, нито Haynes с неговата позитивна мелодрама.
За финал споделям няколко съкровища, които потърсих и открих сама, за да видя как остават под радара на много издания, а други направо си ги оплюват. Аз обаче ще се боря до последно за тях. Притчата за анорексията Клуб нула култивира толкова изкусно естетиката на режисьорката Jessica Hausner, че дори отвратителна сцена като тази с млада девойка, изяждаща собственото си повръщано, не отблъсква и за миг от този така добре куриран експеримент ала Yorgos Lanthimos. Основният сюжет е завоалирана атака срещу телесните политики, родителството и образователните институции през образа на Mia Wasikowska в ролята на уелнес гуру и инициацията във въпросния клуб на неядящите. Наречи го промотиране на анорексия с цел еко критика и духовно извисяване, но тънката ирония на Hausner е толкова хитроумно вплетена в сюжета, че шегата е за сметка на тези, които виждат филма само като пропаганда.
Останалите три филма споделят обща тема, която е не по-малко свързана с жертви и загуби, а именно сексът. Всички очаквахме 74-годишната грандама на френския екстремизъм Catherine Breillat да ни отвее с нещо адски провокативно, затова мнозина смятат Миналото лято за разочароващо vanilla. Всъщност, този римейк на датския филм Дама купа взема присърце романтичната си предпоставка дотолкова, че позволява искрена емпатия както с главната героиня (Léa Drucker), така и с непълнолетния ѝ доведен син-любовник (Samuel Kircher). Филмът е изключително чувствен, секси и любовен – често пъти по-голяма провокация от която и да е несимулирана секс сцена.
Дебютът на Molly Manning Walker, спечелил голямата награда в паралелната секция Особен поглед, се казва просто Как да правиш секс. Образователното заглавие е едновременно подвеждащо, но и точно за състоянието на главната героиня (Mia McKenna-Bruce) – единственото девствено момиче сред своите приятелки. Гръцки курорт, три тийнейджърки, много алкохол, завист, борба за внимание и неизказан срам – това са съставките на този свеж, но много важен филм. Наравно с прекрасния Почти любов на Eliza Hittman, Как да правиш секс впечатлява с експресивността на мълчанието, паузите и трудната комуникация в иначе безпроблемни приятелски групи. Изобщо, адски трудно е да си тийнейджър, а адът е тийнейджърка, какво казват в Тялото на Дженифър.
Не тийн, а мръснишките вибрации на 30-те години са основната привлекателна черта на Усещането, че времето да направиш нещо, е вече отминало -пълнометражен дебют за нюйоркчанката Joanna Arnow след вдъхновяващия Мразя се :) отпреди десетилетие. В Усещането Arnow е едновременно сценарист, режисьор и актриса (малко като Lena Dunham в Момичета), а ролята ѝ включва толкова криндж, че да я обикнеш до гроб. Много арт, много Ню Йорк, много БДСМ, много смотани мъже, много смотани жени – изобщо голям купон. Болезнена носталгия по изгубеното време, ама не по Proust-овски, а по милениълски. Няма нищо по-отрезвяващо от безскрупулната самоирония, определено в тон с Кан като място, където мечтите се раждат и умират всяка нощ, на всяка премиера, на всяко парти и след всяка махмурлийска сутрин. Но накрая, след двете седмици изкуствен рай, си даваш сметка, че каквото и да си изгубил, ако все още имаш сърце и душа да го направиш отново догодина, всичко ще бъде наред.
