Какво се случва, ако решите да се потопите в тази история за една самотно момиче, секс с автомобили и неописуеми моменти на спонтанен ужас? Феноменалният телесен хорър на Julia Ducournau е необикновена Златна палма, която разбива всички очаквания и действа подкожно, смущаващо, вълнуващо, възбуждащо и дори физически неприятно. Дългоочакваният наследник на пълнометражния й дебют Raw от 2016 разказва за млада серийна убийца Alexia (брутална актьорска игра на дебютантката Agathe Rousselle), която развива необикновенa сексуална мания към насилие и автомобили след тежка катастрофа като дете и се мъчи да намери ново семейство на най-неочаквани и необикновени места. Опитите за резюме на кървавия сценарий само развалят удоволствието и откровения шок от непрекъснатите сюрреалистични епизоди и странно добрия баланс между отблъскващи моменти и тиха нежност. Паралелите с Cronenbergh са неизбежни, но и ненужни, защото Титан е високооктанова проба авторско и много екстремно кино със забележителна атмосфера, помитаща музика, необуздано насилие и противоречиво въздействащ характер, способен да провокира цялата палитра от зрителски емоции дори в една и съща сцена.

Най-лошата личност на света е от онези рядко вдъхновяващи романтични драми, които се наместват тотално неочаквано, много елегантно и абсолютно заслужено до Before трилогията на Linklater в личната класация. Третата част от горчиво сладката и обезоръжаващо човечна Осло трилогия на сценариста и режисьор Joachim Trier е шедьовър за търсенето на идентичност. Хрониката на четирите години от живота на Julie (заслужена награда за най-добра актриса на Renate Reinsve в Кан) в 12 глави с пролог и епилог ни среща с млада жена, която се чуди какво да прави със себе си – дали да бъде психолог, учен, фотограф или писател, дали да се задоволи с работата в книжарница или да се помъчи за нещо оригинално, без да изпада в клишета? Дали да зареже приятеля си (Anders Danielsen Lie), когото обича, или да има деца от него? Или от друг (Herbert Nordrum)? Както се случва и в самия живот, малко част от тези въпроси получават задоволителен отговор, но Най-лошата личност на света печели именно с божествено близкото, майсторски изобразено и много деликатно пътуване из сложния свят на съвременната емоционалност и интимния хуманен поглед към търсенето на самия себе си в един хаотичен и объркан свят.

Японският режисьор Ryusuke Hamaguchi създава един от най-проникновените, красиви и смислени филми за последната петилетка. Тричасовият шедьовър по Haruki Murakami разказва за актьора и театрален режисьор Yūsuke Kafuku (този фантастичен, този великолепен Hidetoshi Nishijma, поставящ всички колеги на колене) с проблематичен брак и съпруга, която умира трагично рано-рано във филма. Две години по-късно, Kafuku бори скръбта с постановка на Вуйчо Ваньо в Хирошима. Там се запознава и с младата Misaki (Toko Mиura), наета да бъде негов шефьор. Самата тя също има за какво да скърби и макар двамата да са пределно различни един от друг, Yūsuke и Misaki вървят заедно по пътя на към приемане на миналото. Карай колата ми е низ от театрални репетиции, пътувания с автомобил и непрекъснати разговори, които се разгръщат красиво без да отегчават нито за миг през цялото 180-минутно времетраене. Поетичната драма на Hamaguchi не дава категорични отговори на въпросите, повдигати от разкриването на мистериозната същност на своите протагонисти. Вместо това, Карай колата ми действа не просто като обикновено пътешествие към себепознанието, а като медитация върху пропилените възможности, изгубеното време и смисъла да продължиш да живееш дори след най-голямата трагедия.

Френският анархо-романтик и визионер Leos Carax (Холи Мотърс) сбъдва мечтата на братята Ron и Russel Mael (Sparks) да имат мюзикъл по свой собствен (налудничав) сценарий. Henry (Adam Driver) е гневен стендъп комик с грубо чувство за хумор, който се влюбва в световноизвестната оперна прима Ann (Marion Cotillard). Мистериозните дарования на малката им дъщеря, превърнала се в на-известната певица в света, обаче преобръщат целия им живот и разкриват нещо унищожително в сърцевината на техните отношения. Разбира се, ако поверите подобна странна и сюрреалистична история на човек като Carax, няма как да получите обикновен мюзикъл. Анет е тотално кино, което редува откровени скечове с нежни любовни песни и постоянно бутане на четъртата стена, започнало още в епичната откриващата сцена, където целият актьорски състав и екип пеят директно в камерата, докато се разхождат по улиците на Лос Анджелис преди да влязат в роля. Анет определено не е мюзикъл за вкус, но успява да грабне изкушените със страхотни актьорски превъплъщения, приятни песни и интересна трактовка на актуални теми за токсичната мъжественост, обречената любов, скребта, разрушителното влияние на славата и много други.

За добро или зло, автобиографичната история за порастването на режисьора Paolo Sorrentino не се доближава опасно близо до най-добрите му филми. Въпреки това, Божията ръка е любопитен заради начина, по който представя дълбоко личната история по мотиви от собственото му детство в Неапол от началото на 80-те в амалгама с ексцентричните похвати и характерни странности на класическото италианско кино. Освен да служи косвено и като любовно писмо към града на неговата младост и онова аржентинско божество, съживило южняшкия град и неговия футбол, Божията ръка трябва да се гледа и заради красивия романтичен портрет на едно определено време и място, което не се нуждае от краен реализъм, за да очарова.

Триумфалното завръщане на Jane Campion в киното след дванайсетгодишно отсъствие си струва всяка секунда (барабар с чакането). Блестящата екранизация на едноименната новела на Thomas Savage от 1967 разказва за заможните братя-животновъди Phil (зловещо добър Benedict Cumberbatch) и George Burbank (Jesse Plemons), които борят меланоличната самота в пасторална Монтана от 1925 по кардинално различен начин. Докато далеч по-добричкият и скромен George успява да накара младата вдовица Rose (Kirsten Dunst) да се омъжи за него, злият Phil тормози нейния син Peter (великолепен Kodi-Smit McPhee). Блестящата режисура на Campion разгръща цялата напрегната и изпълнена със сексуално напрежение и насилие история за токсична мъжественост на гърба на въздействащи актьорски превъплъщения, великолепна оригинална музика (Jonny Greenwood с втори майсторски клас след музиката за Спенсър), деликатни и богато нюансирани детайли и необикновено вникване в психиката на откровено чудовище, посветило се на това да унищожи щастието на своя брат.

Предвид пословичните одисеи на предишните му екранизации, Дюн винаги се е нуждаел от режисьор с достатъчен жанров опит (Първи контакт, Блейд Рънър 2049), неоспорим кинаджийски талант (брилянтната престрелка на границата в Сикарио), страст (към любимите си книги от детството) и големи топки (способност да си затваря ушите за сравнения от типа на новия Stanley Kubrick). Denis Villeneuve успява да завърши първата част от екранизацията по романа на Frank Herbert за три години и това е повече от похвално. Ако все още не сте преговорили романа: човечеството е спечелило битката срещу изкуствения интелект, компютрите са забранени, а десетки хиляди години по-късно вселенският строй представлява планетарен феодализъм с могъщ император начело. Планетите се управляват от семейни династии, които обичат да си забиват нож в гърба и жадуват за така наречената подправка, удължаваща живота и подпомагаща пътуването в космоса. Вместо да се изгуби в и без това монументалната история и свят на Herbert, Villeneuve успява да изгради една лесно смилаема, но богата на детайли, двойнственост и дълбочина история за колониализъм и месианство с майсторски мащабната визия, звуков дизайн и внушителен саундтрак на Hans Zimmer. Далновидното решение да раздели и опрости претъпкания с бунтовници, владетели, войни и вещици материал от книгата в две отделни части и да започне с внимателно, сдържано, но и много грандиозно като атмосфера въведение в основните теми като съдбата на човечеството, религията, екологията и митологичните влияния на Herbert се отплаща добре. Най-доброто качество на Дюн (освен визията) обаче е нежеланието и успехът в това да не бъде типичен блокбъстър с предсказуеми супергерои и CGI битки. Сагата на Denis по любимия му роман от детството започва добре.

Поредната мрачна елегия в късната кариера на Paul Schrader разказва за лежал в затвора бивш военен надзирател и настоящ професионален, но предпазлив и дребен комарджия William Tell (Oscar Isaac), който се опитва да изкупи част от своите грехове. Своеобразният компаньон на First Reformed от 2017 е посветен на изтормозен мъж, който записва и споделя зад кадър своите мисли и съжаления, като същевременно се опитва да намери утеха в компанията на млад объркан бродник Cirk (Tye Sheridan) и печена, но меланхолична жена-спонсор La Linda (Tiffany Haddish). Монотонното съществуване на тройката е разбудено не само от целта да се представят добре в регионалните турнири по покер, но и от желанието да постигнат смирение със самите себе си, независимо от цената и неизбежната кръв по ръцете. Броячът на карти се помни най-вече заради сдържаното, но богато нюансирано превъплъщение на отличния Isaac и аха-да-стане-david-lynch атмосфера на Schrader – майстор в изграждането на фатално романтични коди за обречени антигерои.

Според настроението, в което се намирате, Хайде хайде може да ви се стори или като внимателно полиран кандидат за фестивални награди, или като много деликатен и хуманистичен поглед към родителството и порастването. Последният филм на Mike Mills разказва за видимо вцепененият от предишни травми, но иначе мил радио журналист Johnny (Joaquin Phoenix), който обикаля американските шати, за да интервюира различни деца относно мнението им за света и бъдещето. Семейните проблеми на сестра му (страхотна Gaby Hoffmann) го принуждават да поеме временно грижите за младия си племеник Jesse (Woody Norman) – емоционално пътешествие един към друг, което ще ги промени и двамата. Тежките теми са решени в стилна чернобяла визия и великолепна актьорска игра, която плаче за награди. Дали преднамерено, всеки може да открие нещо за себе си.

Освен да живее там, Ingmar Bergman снима много от великите си филми на остров Форьо. Във филма на французойката Mia Hansen-Løve, младата кинаджийска двойка Tony и Chris (Tim Roth и Vicky Krieps) се усамотява именно там, за да работи по новите си сценарии. Дотук добре, но филмът на Hansen-Løve става още по-магичен, съчетавайки историята на основните протагонисти с тази на героите от сценария на Chris – Amy (Mia Wasikowska) и Joseph (Anders Danielsen Lie). Двуяката история в тази необикновено нежна драма се къпе в богатата атмосфера на Форьо и нюансираните персони на своите герои и техните имагинерни аватари. Звучи сложно, но Островът на Бергман всъщност се движи леко в деликатното наблюдение на нарастващите разочарования, отдавайки почит към великия режисьор и неговите Сцени от един семеен живот. Впечатляващият сюжетен обрат пък го трансформира в романтично-еротичен лабиринт без първосигнални внушения и обяснения, а само с приятно стимулиране на въображението и разходка напред-назад във време, пространство, фантазии и мислите какво е да си вдъхновен.

Освен двата Оскара, Asghar Fahradi вече има и награда на журито в Кан заради тази модерна морална притча за изкупление и уважение. След като не успява да изплати навреме дълга си, Rahim (Amir Jadidi) попада в затвора. Когато ненадейно му дават двудневен отпуск за добро поведение, той използва времето, за да убеди кредитор си (Mohsen Tanabandeh) да отегли своето оплакване. Нещата обаче не се случват така както Rahim се надява, a завладяващата драма на почитания ирански режисьор вниква енергично в темата за моралните дилеми и омаловажени ценности. Герой е великолепен пример за изумителния талант на Fahradi да създава незабравими филми. Давайте му трети Оскар на човека и да приключваме.

Подобно на голяма част от предишните му ленти, осмият филм на виртуозния режисьор и сценарист Edgar Wright (ЗАД ВОЛАНА, Шон от мъртвите, Скот Пилгрим срещу света) не губи време, за да ни прегърне елегантно и напоително със своя жанров меланж от мета мюзикъл, страховита мистерия, психологически хорър със слашър заемки от любими вдъхновители и необикновено пътешествие във време и пространство назад към най-бляскавите и мрачни кътчета на Лондон от 60-те. Последна нощ в Сохо е чудна еманация на дългогодишния и добре култивиран интерес на Wright към странни истории през погледа на музикални винетки и попкултурни препратки, които винаги се редуват с уважение към оригинала и изпълват съдържанието на всеки негов филм с приятен хумор. Лондонският филм на Wright обаче започва в провинциалeн Корнуол и къщата на обсебена от 60-тe Eloise Turner (Thomasin McKenzie, В капана на времето, ДЖОДЖО ЗАЕКА), която мечтае за кариера в модата и е преследвана от видения на мъртвата си майка. Лондон обаче е далеч от бляскавото и идеализирано място в представите на младата девойка, която се нанася да живее в къщата на строгата г-жа Collins (последната екранна роля на Diana Rigg). Още в първата вечер на новото място обаче Eloise успява да се озове по мистериозен начин в 60-те години на миналия век в Сохо. Именно там вижда за пръв път ослепителаната и бленуваща да стане певица блондинка Sandie (Anya Taylor-Joy, Вещицата, Дамски гамбит). Без да разкриваме повече подробности от сюжета (за да не ви развалим удоволствието от бруталните обрати), можем ще споменем, че проникновеното гмуркане на Wright в тъмната страна на тази влиятелна епоха се преобразява много бързо от психологически трилър в стилен хорър с великолепно операторско майсторство от Chung-hoon Chung и пълнокръвен наратив, танцуващ около своя невъзможно добър саундтрак. Последният филм на Edgar Wright очарова със софистициран сексапил, който не тежи с излишна претенция и печели с наивитет, висока класа, уважителни препратки и чисто забавление от първата до последната секунда.

Трийсетгодишната кариера на режисьора Kenneth Branagh се разпростира от Henry V до Тор и Ориент Експрес. Действието на най-новия му филм Белфаст обаче се развива в добре познатия му роден град от края на 60-те. Най-личният и въздействащ филм на режисьора до момента е емоционална и красиво заснета (предимно в чернобяло) драма за порастването в най-бурния период на Северна Ирландия. Младият протестант Buddy (Jude Hill) преминава през работнически стачки, радикални културни промени и брутално насилие и но не спира да мечтае за бляскаво бъдеще, за да се измъкне далеч от ежедневните проблеми. Докато това се случи обаче, той намира утеха в общуването с чаровните си родители и виталните си баба и дядо. Без да е прекалено сантиментален, Белфаст трогва със стабилната актьорска игра на Jamie Dornan, Caitriona Balfe, Judi Dench и Jude Hill.

Вълнуващият дебют на Maggie Gyllenhaal като сценарист и режисьор е просто безпогрешен. Дали заради смелото решение да екранизира едноименната новела на Elena Ferrante в Гърция между две пълни затваряния, или пък заради самата тематика, Непознатата дъщеря хипнотизира с упойваща смес от слънчев маляка-сагапо-ямас експапизъм и бавно разкриваща се мистерия в история за тъмната и рядко срещана (и коментирана) страна на майчинството. Olivia Colman играе професор по литература на почивка в Гърция, чието ваканционно спокойствие е нарушено от шумна компания. Част от нея е и привлекателна, но откровено нещастна млада майка (Dakota Johnson) и нейната досадна дъщеря – идеални провокатори за надигащите се и героинята на Colman спомени за нейните дъщери и трудни избори (Jesse Buckley като младата Oliviа Colman, пардон, Leda VCaruso). Gyllenhaal оставя трите основни героини и великолепния поддържащ ансамбъл (Ed Harris, Peter Sarsgaard, Paul Mescal и Dagmara Dominczyk) да се развихрят в своите внимателно конструирани и изпълнени със съдържание и смисъл роли. Непознатата дъщеря е майсторски клас по актьорско майсторство и интелигентно писане за женското желание, неспокойствие, родителски мъки, грешки, гняв и сексуална обсесивност.

Новият филм на Sean Baker не изневерява на големите очаквания, породени от своя фантастичен трейлър. Режисьорът на Проектът Флорида и Мандарина е специалист в разказване на човешки истории за симпатични и борещи се да оцеляват маргинали, но третият му филм е малко по-различна и горчива бира. Червената ракета се върти около изхабената порнозвезда Mikey Saber (забележителна роля на Simon Rex), който се прибира обратно в родния си град в Тексас, за да се сближи с отчуждената си съпръга (Bree Elrod) и да пробва още веднъж да започне отначало, след като се е озовал безброй пъти в задънена улица. Нико не го обича, нито пък иска да го види или да участва в някоя от постоянните му схеми за бързо забогатяване. Обаятелното му харизма обаче действа безпогрешно в сърцето на филм, направен и с жестоко чувство за хумор, но без Baker да осъжда своя протагонист, нито пък да пада в капанa на неговия нарцисизъм. Внимателното изследване на темите за любовта, семейството, приятелството и експлоатацията държи здраво до самия финал.

В година с толкова добри документални филми за музика (като The Velvet Underground на Rodd Haynes и Peter Jackson-овият сериал Get Back за The Beatles), Ron и Russell Mael печелят не само с музиката и сценария за Анет, но и с фантастичния и затрогващ портрет на тяхната авангардна банда Sparks от режисьора и тежък фен Edgar Wright. Какво самият той си признава чистосърдечно, не е нужно да сте фен на групата, нито дори да знаете кои са, за да ви хареса филма. Хронологичната ретроспекция към дискографията на групата и нейната дългогодишна поп, пънк, електронна и алтернативна кариера на ръба на огромната световна слава е придружена от чъдесно монтирани и много колоритни архивни кадри и анимирани епизоди, а също и от ексцентричните и сухи, но и винаги забавни коментари на певеца Russell и мустакатия пианист Ron, заедно с цитати от интервютата на много техни (известни) почитатели и колаборатори. Както пише в един от най-харесваните коментари под трейлъра в YouTube, Sparks не просто са напред за своето време, но и никой все още не може да ги стигне. Братя Спаркс е изпълнена с любов почит към една неповторима група.