Малко неща звучат по-непривлекателно за средностатистическия кинозрител от филм за борбата на група активисти да осигурят достъп до животоспасяващи медикаменти за болни от СПИН и да образоват за превенция срещу болестта в началото на 90-те. 120 удава в минута обаче е приятна и смела изненада, която приковава вниманието още от откриващите си кадри с майсторски разказана история, страхотна улична естетика и великолепна музика. Филмът на французина Robin Campillo връща лентата назад, за да покаже Париж в разгара на епидемията от СПИН и нейните жертви от най-маргинализираните прослойки на обществото. Липсата на медикаменти и информация за болестта й помагат да се разпространява пред безразличния поглед на държавното управление и цинизма на фармацевтичните компании. Самият Campillo тогава е част от организацията ACT UP, която се опитва да привлече внимание към проблема с протести и акции в свят, в който традиционните медии нехаят, социалните мрежи все още не са измислени и битката за чуваемост се води с плакати по улиците, с презервативи и брошури в училищата и с червена боя по офисите на хората с власт.
Френският режисьор поднася спомените си от онова време по страхотен начин – с много мисъл, представяйки всяка отделна акция едновременно на идейно ниво, като продукт на ожесточен сблъсък между различни гледни точки и като крайна реализация, със стил и страхотна енергия благодарение на красиви картини и звук, и с ужасно много сърце в лицето на трудните си, но симпатични герои и тихата любовна история, която се заражда между двама от тях. Тонът във всеки един момент е перфектен и никога не минава границата с мелодраматата, макар да има предостатъчно възможности за това. Не са подминати и некомфортните детайли от същността и сексуалността на образите, въпреки потенциала им да отчуждят някои зрители с неудобна си графичност. Струва си да се отбележи и актьорската игра – макар аржентинецът Nahuel Pérez Biscayart да има най-атрактивната роля, Arnaud Valois е истинското откритие на филма заради своята сдържана, но трогателно непосредствена игра.
Един от най-важните елементи на филма безспорно е великият саундтрак, дело на французина Arnaud Rebotini, който рови с пълни шепи в хаус музиката от този период, за да я съживи с 4х4 бийтове, вглъбени синтезатори и жизнеутвърждаващи пиано рефрени – всичко, разбира се, в божествено темпо от 120 удара в минута. Отправната точка е класиката What About This Love на Mr Fingers, другото са авторски композиции, записани за филма, и ремикс на Smalltown Boy, който озвучава един от ключовите моменти. Не на последно място, 120 удара в минута е важен, защото активизъм продължава да е мръсна дума или в най-добрия случай да буди безразличие в много хора. Нещата обаче бързо се променят, когато бъдем засегнати лично. Като общество все още трудно осъзнаваме, че сме толкова силни, колкото най-слабите от нас. Макар днес да сме на страната на силните, можещите и здравите, непредсказуемата конюнктура на живота с лекота може да ни превърне в уязвимите, за да осъзнаем едва тогава смисъла, отдадеността и силата, които са нужни, за да се бориш за нещо и за някого.
Засега 120 удара в минута е носител на Гран при в Кан, финалист за тазгодишната награда LUX, френската номинация за най-добър чуджоезичен филм за предстоящите Оскари и победител в същата категория на наградите на критиката в Ел Ей и Ню Йорк от последните седмици. Макар да започва да се усеща пренасищане откъм филми с ЛГБТ тематика след заслужената или не победа на Лунна светлина на минагодишните Оскари и на Нормално сърце на наградите Emmy преди две години, заглавия като скорошния Призови ме с твоето име и 120 удара в минута не само показват, че има какво още да се каже по темата, но и значително вдигат нивото на своите предшественици. Ако приемем, че доброто кино вади от зоната на комфорт, за да разкаже важни истории за многообразието на човешкото съществуване и да докосва до светове, които не познаваме, по автентичен и въздействащ начин, 120 удара в минута е сигурен претендент за титлата най-добър филм на изминалата година.
120 удара в минута е в Euro Cinema, Г8, Дом на киното, Влайкова и Одеон.
