ТВ събитието на 2020 заслужава всяка буква от екстатичните коментари заради изумителния талант на Michaela Coel (английският сериал Дъвка) да интерпретира по такъв разтърсващ начин чувствителната тема за сексуалното съгласие, изнасилванията и #MeToo в безупречен шедьовър на 30-минутния формат. Може и да те съсипя е безстрашна, откровена, наситена и нахъсана центрофуга от емоции и постоянно сменяща се скорост, която лашка дори и най-обръгналите в мрачните моменти от историята за Arabella (Coel) – безгрижна и самоуверена мацка със страхотни приятели, гадже в Италия и набираща скорост писателска кариера, която трябва да възстанови всички парчета от откъслечните си спомени и дълбоко потискани травми след злощастна среща с друсано питие и изнасилвач. Предвид това, че историята е вдъхновена от преживяване на Coel, Може и да те съсипя е не просто терапевтичен, но и съсипващ стегнат сериал с брилянтна режисура, монтаж, операторско майсторство и проникновено изследване на това как една ужасна травма променя светогледа и самоуважението на всеки човек и какво прави след това, за да си върне баланса.

Имате ирационален афинитет към сериали за богати задници, които използват влиянието си да запушват усти и отварят бедра? Или подрастващи социопати, които не биха разпознали добро решение дори да ги ухапе по задника, но пък са способни да изшмъркат теглото си в кокаин, докато забиват нож в гърба на съседа по бюро и да се дървят най-много от дисфункционални връзки? Няма нужда да гледате по-нататък. Индустрия е изпълнен с младежка несигурност, лоши шефове, печални избори и едва прикрита критика на елитните финансови и образователни институции, които дълго време бяха представяни като висш обект на желание и статут. И макар случващото често да изглежда пресилено, актьорите твърдят, че хора от този свят им пишат, разпознавайки и него, и себе си в контекста му. Първият епизод е режисиран от Lena Dunham, която разбира от дисфункция и задава посоката на тази невръстна, озвучена от синтезатори версия на Наследници за няколко многообещаващи, прясно завършили университета, нови наемници в голяма лондонска банка, оприличена повече на софистицирана месомелачка, отколкото нещо друго.

Амбициозният ТВ дебют на Alex Garland носи всички белези на визуалния му стил, познат от страхотните Ex Machina: Бог от машината и Изтребление – самотни, но ужасно красиви пейзажи, великолепни специални ефекти и смразяващ звуков дизайн. Това съвсем не е единственото, което изстрелва Тайна разработка над повечето опити за ТВ сай-фай напоследък. Не че минисериалът на Garland се побира само в един жанр. Интелектуалният сюжет за фиктивен технологичен гигант и неговият енигматичен лидер Forrest (Nick Offerman) е ту сай-фай, ту шпионски трилър, блуждаещ из теориите за свободната воля и детерминизма. Действието се развива бавно и изисква време, за да спечели зрителя. Преживяването на слабите главни роли обаче гарантира потапяне в едни от най-интелигентните осем часа телевизия напоследък. Или поне в размисли за сложни неща, за които се сещаме твърде рядко.

Перфектната ТВ екранизация по едноименния бестселър на Sally Rooney e сурово, интимно и, хм, нормално откровение за любовта, от което имаме нужда не само по време на изолация, а по принцип. Несъмнено появата на сериала по време на първата карантина помогна за напоителното му подкожно проникване дори в най-обиграните циници, но същинските му достойнства смазват емоционално по всяко време. Дали заради богато нюансираните превъплъщения и изключителна химия между Paul Mescal (Connell) и Daisy Edgar-Jones (Marianne) или заради графичните и окъпани в естествена светлина реалистични секс сцени, в които героите се смущават, искат съгласие и се любят като обикновени младежи, Нормални хора действа като изящна и нежна елегия за сложната природа на интимността и първата истинска любов с всичките й терзания, проблеми, невинност, сила и несигурност.

Преходът от юношество към зрелостта с всичките й прилежащи болки на растежа, удоволствия и изводи са обект на първия опит на Luca Guadagnino (Призови ме с твоето име) в телевизията, който демонстрира универсалността на любовта чрез по-нетипичните й инкарнации. И макар историята да се върти около американско семейство военни (за които едва ли някой има няма нужда да чува повече), двойката родители са лесбийки (25 години след ролята си в класическия хит за съзряването Хлапета, Chloe Sevigny е вече от страната на родителите), базирани са в американска военна база на италианското крайбрежие, а картинката, музиката (Dev Hynes), болката и нежността в осемте епизода са всичко, което сме свикнали да очакваме от Guadagnino.

Мокрият сън на всички фенове на НБА Екшън по Ефир 2 през 90-те се материализира под формата на най-дискутирания, хвален, критикуван и успешен документален (спортен) сериал на годината, а защо не и въобще. За разлика от кичозната и жестока (в буквален смисъл) тъпотия на другия рейтингов хит на годината Tiger King, последният танц на Michael Jordan и компания от средата на 90-те очарова с динамиката на олдскул баскетболно порно, компилирано от нарочни интервюта и синтезиран монтаж от над 500 часа неизлъчван задкулисен материал, събран в десет знаменити серии. ESPN и режисьорът Jason Hehir могат да спят спокойно не само заради популярността, която поредицата им отбеляза, но и защото едва ли скоро ще гледаме по-увлекателен портрет на спортно величие и един от най-добрите отбори в историята. Абсолютен спортен празник, ама от сериозни хора, а не от министерството на спорта.

ТВ адаптацията на японската манга поредица на Q Hayashida разказва за свят на насилие и магии, в който мъж с амнезия търси отговор на въпроса как точно се е озовал с гущерска глава. В продължение на дванайсет наситени с кръв, истеричен звук и абсолютно фантастична анимация епизода, нашият човек/рептил с подобаващия прякор Caiman и доверената му приятелка Nikaido трепят лоши магьосници по особено изобретателни начини. В турбулентната година, в която освен безкрайната яростна атака от лоши новини се сбогувахме и с Конят Боджак, Дорохедоро беше перфектният свободен-от-вина отдушник за натрупана агресия и истинско вдъхновение заради въображението и артистизма на своите илюстратори и създатели.

I Hate Suzie е еманация на дългогодишното приятелство, сътрудничество (Тайният дневник на една компаньонка, Ефектът) и взаимно съзряване на актрисата Billie Piper и писателката и драматург Lucy Prebble. Макар създателките да отричат, автобиографичните моменти в сюжета не са никак малко. Понастоящем сериозната актриса и бивша тийн поп/сай-фай ТВ драма звезда (Piper оглавява поп класации още на 15, преди да участва в култа Доктор Кой) се завръща на малкия екран в ролята на, внимание, бивша тийн попзвезда, превърнала се във второразрядна актриса от сай-фай сериал, която попада в неочакван скандал с изтекли нейни голи снимки. I Hate Suzie не прекалява със сардонистичния цинизъм на Флийбаг, а разчита повече на смелото и оригинално дълбаене не просто в нарушаването на личното пространство, психичното здраве, отношенията със семейство, приятели и (не)верни фенове, а в идентичността на жената такава, каквато най-вероятно не знае, че иска да бъде. Пълното Boyscout ревю е тук.

Esty е току-що омъжила се 19-годишна ортодоксална еврейка от Ню Йорк, която бяга от своеобразния фундаменталистки локдаун на своя уреден брак. Младата жена заменя строгите традиции и правила на (представената с необичайна автентичност) хасидската общност с нов живот в Берлин в кликата на студенти по класическа музика. Драмата, разбира се, я застига, когато изоставеният съпруг и грубият му братовчед се появяват да я търсят. Историята за съзряването, преоткриването и свободната воля в Неортодоксална завладява по изключителен начин в едва четири епизода (първият сериал на Netflix предимно на идиш – бел. ред.), Shira Haas е хипнотизиращо добра в ролята на Esty.

Philip Roth не е лесен за екранизиране. Завидната филмография (Наркомрежа, Поколение убийци, Нюйоркска комбина) и достатъчно големите топки на David Simon и Ed Burns обаче им позволяват да филмират майсторски алтернативната история за Америка извън Втората световна война и възхода на героичния авиатор и популист Charles Lindbergh до президент с фашистки, антисемитски и ксенофобски виждания през очите на еврейско работническо семейство от Ню Джърси. Заговорът срещу Америка печели не само със своя страхотен актьорски състав (Zoe Kazan, Morgan Spector, Winona Ryder, John Turturro), чудесна сценография и стегнат формат на лимитиран сериал, позволяващ разгръщане на Roth-овите персонажи в детайл, но и с болезнената актуалност в паралел със съвременното състояние на света, социално разделение, възход на крайно десни и леви, новоподпалени културни войни.

Фаворитката среща Баровки. Велика би така нужна доза адреналин в историческия жанр с безобразно вулгарния си хумор и фактологична фриволност, която заплашва завинаги да промени спомена за обектите на своето повествование (руският император Петър Велики и съпругата му Екатерина, която ще го наследи на престола и ще опита да революционизира културно изостаналите си поданици) и да накара всички други поредици за дворци и благородници (здравей, Бриджъртън!) да изглеждат старомодни и скучни. А да, давайте вече всички предстоящи ТВ награди на главните актьори Elle Fanning и Nicolas Hoult. Пълното Boyscout ревю е тук.

Спорът дали Малка брадва трябва да присъства в материала за най-добрите филми или този за сериалите на 2020 беше ожесточен, но в крайна сметка се паркира тук не само заради формата (ТВ антология от различни филми и обща тематика – а именно житие и битие на карибската чернокожа диаспора в Англия през 70-те), но и за да не пропуснем някои от другите добри части освен шедьовърите Lovers Rock и Mangrove. Steve McQueen-овият спечели сравнения с Krzysztof Kieślowski-овия Декалог като жесток епос за емигрантските корени и проблемите на обществото от калибър, на какъвто само носителят на награди Bafta, Oscar и Тurner е способен.