Годината е 1983. Младият американец Oliver пристига на летен стаж в Италия. Домакини са професорът, на когото асистира като част от своята доктoрантура, неговата италианска съпруга и 17-годишният им син. Mястото – тягната красива наследствена къща в безметежно романтичната провинция на Ломбардия. Oliver е посрещнат с отворени обятия от Perlman-ови – едно от онези семейства, които скачат с лекота между няколко езика в ежедневното си общуване, развличат разнородни гости, събират се около пианото, за да слушат как някой свири, и следобедно четат Хептамерон, преплетени като за снимка върху дивана сред отрупани от хартиени издания повърхности. Синът им Elio, начетен младеж, свикнал да прекарва летата си там, се разнообразява от провинциалния живот по поляните и водните басейни, като поглъща книги, транскрибира музика и интерпретира виртуозно класически произведения на пиано и китара, докато се бори да овладее всички сексуални импулси и конфликтни чувства на зрялото тийнейджърство. Красив, желан и обаятелно уверен, Oliver събужда нови емоции в младото момче, което започва да търси неговата близост. Връзката, която постепенно се създава между двамата, е гръбнакът на Призови ме с твоето име, последна част от трилогията Желание на италианския режисьор Luca Guadagnino (след Аз съм любовта от 2009 и Голямото плискане от 2015) по едноименния роман на André Aciman.
Призови ме с твоето име започва бавно и не бърза да стигне до завръзка. Вместо това дразни очакванията на публиката за загатваното и тихо упоява с красива природа и носталгия по 80-те и аналоговия начин на живот – от аудио касетки, през старинни басейни и зелени поляни, нощни къпания, открити дискотеки, колелета, ретро автомобили, големи ризи, къси гащета и тениски на Talking Heads. Филмът е заснет в италианското градче Крема от тайландския кинематограф Sayombhu Mukdeeprom. Липсват щателно композирани, претенциозни кадри или какъвто и да е видим педантизъм в картината. Вместо това от нея лъха небрежна, чувствена лекота и естественост – сцените понякога съвсем непохватно скачат една в друга, не са спестени неловките погледи, ракурси и моменти на истинския живот. Напротив, някои от най-запомнящите се сцени (като онази с прасковата, настоящата визитна картичка на филма) карат зрителя да се чувтсвта некомфортно, противопоставяйки най-елементарни, интимни и в крайна сметка безобидни пориви с вграденото ни чувство за срам. Предизвикателен е и заради младостта на Elio и седемгодишната възрастова разлика с Oliver, допълнително засилена и от чисто физическата разлика в телосложението. Изиграни умело от Timothée Chalamet и Armie Hammer, двамата успяват да постигнат убедителна химия като Elio и Oliver и са подкрепени от силен актьорски състав, включващ още Michael Stuhlbarg, Amira Casar и Esther Garrel. Филмът е брилянтно озвучен от вълнуващи пиано композиции (Bach, Ravel, Ryuichi Sakamoto и John Adams), летните хитове на времето, малко ню уейв от The Psychedelic Furs, италиански шлагери, поп класики от F.R. David и Joe Bean Esposito) и песни на Sufjan Stevens, две от които написани специално за филма. Нищо не е случайно и по-наблюдателните ще открият във филма още малко философия, малко тънък хумор, филологически закачки и размисли за естетическите идеали за мъжкото тяло в контраст с нехоливудските фигури на Chalamet и Hammer на екрана.
За разлика от повечето филми с гей тематика, тук няма насилие, болести, сегрегация или борба за равноправие – заможното итало-американско потекло дава на Elio рядката привилегия да търси себе си в защитено пространство. Guadanino използва този лукс, за да разкаже една обикновена, много нежна и човешка история за любовта, загубата и съзряването, което идва след това. Всеки, който е бил влюбен, може да се идентифицира с вълнението и страха от разкриването на чувствата, с тръпката на първия допир, с еуфорията от онази споделена, разтърсваща любов, която преобръща начина, по който гледаме на себе си и на живота. Когато Elio и Oliver започват да се наричат един друг със собствените си имена, те се разкриват напълно един за друг, забравят за притеснението колко и какво от себе си да покажат, за да не разочароват и да се чувстват достойни за обич. Кои сме ние всъщност? Какви са очакванията към нас? За какво копнеем, когато сме далеч от шума, сами с мечтите и своите страсти? Именно най-фините човешки чувства, сърцевината ни, оставена поне за малко необезпокоена от препятствията на външния свят, вълнуват Guadanino.
Надничайки в ярък епизод от живота на двама млади хора, които откриват себе си един в друг, филмът разсъждава върху нуждата ни от взаимност, човешката ранимост, пропиляното време, утехата, която ни предлага чистата обич и загубата като нейно трагично, но естествено продължение. Бащата и майката на Elio дават същински майсторски клас по родителстване – не опитват да пазят сина си от живота, а го насърчават да даде израз на чувствата си, въпреки социалната конюнктура на деня и вероятността да бъде наранен. Емоционалният център на историята се оказва именно монологът на професор Perlman, който в няколко изречения синтезира смисъла и смелостта в това да не потискаме емоциите си, да бъдем верни на себе си и да не оставяме животът да намали капацитета ни да обичаме, когато разбива сърцата ни. Любовта е жестока като живота и както той един ден неминуемо свършва, така и когато обичаш, рано или късно ще загубиш своя любим, приятел, родител или дете – било то заради смъртта, избора на друг живот или просто защото чувствата са избледнели. Призови ме с твоето име показва по особено трогателен начин, че ценното е това, че сме се докоснали до нея въобще, и онова, което тя е оставила у нас.
Призови ме с твоето име е в програмата на So Independent.
