Традиционният Boyscout обзор на най-добрите филми, сериали, албуми, песни и видеоклипове на годината стартира с предглед на най-силните заглавия от прилично комерсиалното и фестивално кино, които ни впечатлиха от българските екрани през 2017. Годината беше трудна за американската кино индустрия, която продължи да залага на комиксови екранизации, всевъзможни римейкове и блокбъстър франчайзи с променлив успех. Извън няколко неочаквани изненади оттам, повечето ценни филми както обикновено се появиха по фестивалите и макар още да чакаме в София доста от важните фестивални заглавия като Майка!, Лейди бърд, Фантастична жена, Проект Флорида, Площадът, Без любов, Катастрофалният артист и Убийството на свещения елен, годината даде немалко силни филми. Открояваме 12 от тях.
Лъки
Режисьорският дебют на американския актьор John Carroll Lynch търси отговор на най-големия от всички въпроси – какъв, по дяволите, е смисълът на всичко? В Лъки го търси с помощта на историята на мъж вече към края на жизнения си път, много силен диалог и великия Harry Dean Stanton, за когото главната роля се оказва последна, преди да почине. В ролята на 90-годишния Lucky, който живее сам в малко прашно градче, пуши като комин, пие чаша мляко всяка сутрин, не вярва в бог, но не пропуска да направи сутрешната си гимнастика, Stanton се изправя пред смъртта, за да синтезира най-важното от живота – смислените връзки, които създаваме с другите, и силата да приемем, че нищо не е вечно. – Петър Грудов
Дюнкерк
Първият исторически филм на Christopher Nolan помита жанровите канони на военния екшън с изумително напрежение, изключителен звуков дизайн, неземно операторско майсторство и кадърно разказана история за мащабната Операция Динамо от 1940, която спасява над 300 хиляди съюзнически войници от капана на Вермахта. За разлика от повечето военни епики, в Дюнкерк битката е приключила още преди да започне. Майсторското преплитане на три отделни сюжетни линии по море, въздух и вода с различно времетраене по такъв интелигентен, смислен и внимателно режисиран начин помага за разбирането на мотивацията и индивидуалните преживявания на главните герои, а напрежението хваща за гърлото още от първите минути по улиците на градче, чиято тишина е разкъсана от безмилостен вой на картечници. Разтърсващият спектакъл на Nolan е може би най-добрият му филм въобще, който трябва да бъде гледан на голям екран, за да бъде осъзнат и усетен изцяло. Дюнкерк е киното такова, каквото трябва да е. – Светослав Петров
Формата на водата
Guillermo del Toro е сред малкото артисти в киното, някак успели безгранично да правят каквото пожелаят от самото начало на кариерата си. Oще от пълнометражния си дебют Cronos (1993), мексиканецът се доказва като същински кино-изобретател на готически приказки за големи, които ловко се лутат из равнините на арт-хаус и мейнстрийм киното, като редовно примесва силна национална идентичност и историческа осведоменост дори и в най-комерсиалните си, фантастични продукции. Не е тайна, че изразното средство намексиканския режисьор са чудовищата, които често се изявяват като реакционери на историята и обществото без бремето на човечеството, или поне на човешката форма. Вероятно няма по-чист пример за това в творчеството на del Toro от Формата на водата, където връзката и любовта между два свята са сведени до един елемент. След толкова години майсторска работа, той все още искрено се впечатлява от чудесата на любовта и добротата, и с огромна лекота предава удивлението си на зрителите. Тази вяра му дава способността да превърне една толкова семпла романтична нишка в истинска сага на емоционално и драматично ниво. – Филип Морозов
Марджъри Прайм
С годините не ставаш по-красив. Нищо лично. Просто все повече се отдаваш на заблудата, че ще живееш вечно. Забравяш, но няма значение. Истината е това, с което съзнанието запълва мястото на изчезналите спомени. Marjorie Prime е научно-фантастичен филм, доколкото в него възрастна жена разговаря с холограмата на мъртвия си съпруг. С това обаче фантастичните елементи се изчерпват. Режисьорът Michael Almereyda екранизира пиесата на Jordan Harrison като интимен и смущаващо проницателен размисъл за стойността на спомените, емоциите и тяхната еволюция в течение на един човешки живот. Под финалната черта на равносметката остават физическата и умствена разруха, водещи до неизбежното откъсване от реалността. И смътното подозрение, че си на път да се превърнеш в холограма. – Иван Петров
Блейд рънър 2049
Кое е онова, което ни прави хора? Какво определя дали сърцата ни са способни да изпитват емоция? Тези, както и други подобни въпроси са в сърцевината на Блейд Рънър: 2049, и са същите, на които Ridley Scott търсеше отговор в първата част преди 35 години. В нея Deckard (Harrison Ford) намира любовта в общество с погубени морални ценности, тънещо в разрухата на собствения си свят, докато продължението на Denis Villeneuve e подобен поглед върху тясно свързана тема – дали семейството може да бъде съхранено. През погледа на репликантите, изкуствения интелект и как те могат да виждат по човешки от човеците. Всичко това в безупречно заснет зашеметяващ визуален свят, който освен че е натурално продължение на оригиналната визия от 1982, изглежда и все по-реален и не толкова невъзможен на фона на реалността, в която живеем. И двата обаче страдат от една и съща съдба – да не бъдат оценени от публиката още в самото начало. Но когато научната фантастика е все повече научна реалност и по-малко измислица, нещата придобиват още по-сериозен смисъл. – Любо Урсини
120 удара в минута
Френският претендент за най-добър чуджоезичен филм за предстоящите Оскари разказва за борбата на група активисти да осигурят достъп до животоспасяващи медикаменти за болни от СПИН и да образоват за превенция срещу болестта в началото на 90-те. 120 удава в минута на Robin Campillo е приятна и смела изненада, която приковава вниманието още от откриващите си кадри с майсторски разказана история, страхотна улична естетика и великолепната музика на ARNAUD REBOTINI. Самият Campillo е бил част от организацията ACT UP, която се опитва да привлече внимание към проблема с протести и акции в свят, в който традиционните медии нехаят, социалните мрежи все още не са измислени и битката за чуваемост се води с плакати по улиците, с презервативи и брошури в училищата и с червена боя по офисите на хората с власт. Френският режисьор представя всяка отделна акция едновременно на идейно ниво, като продукт на ожесточен сблъсък между различни гледни точки и като крайна реализация, със стил, страхотна енергия, и ужасно много сърце в лицето на трудните си, но симпатични герои и тихата любовна история, която се заражда между двама от тях. – Петър Грудов
Лейди Макбет
Руската класика се среща с викторианската готика сред пасторалната пустош на Шотландия в екранизацията на Лейди Макбет от Мценска околия, най-известното произведение на Николай Лесков – пренебрегван от съвременниците си и забранен по времето на Сталин. Това, което преди два века е било романтична история е превърнато от режисьора William Oldroyd в изключително актуално психологическо изследване на произхода на злото, заредено с необясними импулси и сексуално напрежение. Почти неизвестната Florence Pugh се вписва идеално със своята студена красота в тази шокираща история, чието основно изразно средство е мълчанието. Мрачен, депресивен и смущаващ, Лейди Макбет с почти клинична точност ще ви покаже какво ви чака, ако отнемете личното пространство на някого. – Иван Петров
Перфектни непознати
Технически погледнато, последната трагикомедия на Paolo Genovese излезе още през 2016, но придоби по-сериозна популярност едва със широкото си разпространение през настоящата година и е непростим грях да я пропуснем заради подобна подробност. Защо непростим? Защото историята за седем дългогодишни приятели, които решават да споделят съдържанието на всяко съобщение, имейл и телефонен разговор, които ги застигнат по време на обща вечеря е страхотен пример за диалогово кино. От онези страхотни заглавия с колоритни герои около маса, които споделят приятелство и вечеря, но очевидно не знаят нищо друго за истинската си същност и другите си животи (по Márquez). Разкриването на неподозирани тайни и нарушаването на баланса във великолепно подбраната и избрана седморка е направено ненатрапчиво, красиво, изненадващо и приятно на италиански – сигурен катализатор за много римейкове на различни езици, но по-добре да се придържаме към оригинала. – Светослав Петров
Призови ме с твоето име
Млад американец пристига на летен стаж в бохемската къща на своя професор в италианската провинция през далечната 1983. Посрещнат е с отворени обятия от семейството и 17-годишния им син, начетен младеж, който се разнообразява от провинциалния живот по поляните и водните басейни като поглъща книги, транскрибира музика и интерпретира виртуозно класически произведения на пиано и китара. Всичко това докато се бори да овладее всички сексуални импулси и конфликтни чувства на зрялото тийнейджърство. Красивият и обаятелно уверен американец събужда непознати емоции в младото момче, което започва да търси неговата близост. Връзката, която постепенно се създава между двамата, става гръбнака на Призови ме с твоето име – бавна, романтична и трудна история за любовта, идентичността и загубата, гарнирана с много носталгия по 80-те и разкошни кадри от сърцето на Италия. – Петър Грудов
Измамените
Филмите на Sofia Coppola са като кутията с бонбони на Forrest Gump. Никога не знаеш какво те очаква, но винаги се надяваш на най-доброто. The Beguiled е красиво заснета психологическа драма за изкушението, в която най-големият недостатък – липсата на контекст – може да бъде приет и като най-голямото предимство. Изолираната локация, в която се развива действието, дава възможност на Coppola да се съсредоточи върху изграждането на портретите на няколко изтънчени дами, превърнати в убийци от един полъх на амбицията. Кадри, които ще искате да окачите на стената, допълват солидната игра на Nicole Kidman, Kirsten Dunst, Elle Fanning и Colin Farrell, наред с няколко ненатрапчиви поуки, между които тази, че понякога враговете не са в противниковата армия. И още нещо… когато поднасяте отровни гъби, никога не забравяйте да кажете: bon appétit. – Иван Петров
Зад волана
Edgar Wright изпробва идеята за елемент от екшън/трилър/мюзикъла Зад волана за сефте във видеоклипа на Mint Royale и тяхната Blue Song, но едва сега успява да се справи отлично със цялостния сюжет за мълчалив шофьор на банкови обирджии с невинно лице и безизразен поглед ала McQueen и Eastwood, заставен да избира между това, което прави най-добре и това какъв всъщност иска да бъде. Познатият сценарий е развит по нетрадиционен начин като стряскащо изпипана хореография между музика и движения в брилянтно заснетите престрелки и преследвания с коли. Почти всяка сцена следва ритъма на мелодии, които се превръщат в екстремно взети завои и маневри по опасния път на човек, изправен в ситуация, която изисква жертви. Зад волана обаче няма нищо общо с претенцията и похватите на La La Land и това е повече от добре. Хитът на Wright е постмодерен мюзикъл, в който виждаме как всеки нормален човек би реагирал на пляскането от Unsquare Dance на Dave Brubeck – с дяволита усмивка. – Светослав Петров
Бягай!
Американският актьор, комик, сценарист и режисьор Jonathan Peele записва един от най-големите и изненадващи хитове в боксофиса през 2017 с дебютния си пълнометражен филм Бягай. Трилърът за чернокожия Chris (Daniel Kaluuya от Черното огледало и Сикарио), който отива да се запознае с родителите на приятелката си Rose (Allison Williams от Момичета) – заможно бяло семейство с красива къща в провинцията и армия от странни, единствено черни прислужници. Брутална история с много провокации, Бягай се разгръща шокиращо, за да се превърне в неочаквано пълнокръвна сатира за расизма. – Петър Грудов
