Alex Cameron бележи две-от-две с втория си албум, с който отново се озовава в петдесетицата на Boyscout едва година след като дебютът му намира международно разпространие. Върлинестият австралиец категорично разнообразява звука си и даже вкарва няколко колаборатора (пише с Angel Olsen ужасно милия дует Stranger’s Kiss и оставя Brandon Flowers от The Killers да го подхлъзне, че е част от бандата в стадионния осемдесетарски рок на Running Out Of Luck). Сянката на 80-те пада върху останалата част албум със значително по-голям успех, когато комплиментира афинитета му към ирония, стилизирани откровения и леко мръснишкото му чувство за хумор от Don’t test me girl/I’ve got torso pain през I got shat on by an eagle, baby/Now I’m king of the neighborhood/And it feels like I could/Just peel the gym pants off a single mother. Перфектната пропорция е постигната в разказа за онлайн аферата си с непозната девойка, която е твърде вероятно да е всъщност нигерийски catfisher, в True Lies и великолепната история за Candy May – момичето, което го съсипва, но той продължава да обича. Forced Witness има и своите слаби моменти, но великите пикове изтриват блудкавия вкус на по-посредствените композиции и позиционират Alex Cameron като един от най-обещаващите музиканти, които светът съвсем скоро предстои да открие.

Дългоочакваното завръщане на Oliver Sim, Romy Madley Croft и Jamie Smith четири години след предходния Coexist е повече от триумфално. I See You представя няколко идеи по-различен, нюансиран, определено атмосферичен и приятно минорен звук на група, успяла да се презареди с нова енергия покрай дългогодишните записи в Лос Анджелис, Рейкявик, Марфа и Лондон. Триото успява за трети пореден път да намери по-разпознаваем звук и по-позитивна концепция за композиране от останалите съвременници в умната индитрониката и дрийм поп-а. I See You не е албум, който може да бъде обикнат само с едно слушане – меланхолията и емоционалният му заряд се крият не само в потентните текстове и богата музикална палитра, но и в непрекъснато прокрадващата се тишина и спотаен мрак. Красива работа.

Чуйте, чуйте: на моменти сякаш в него влиза духът на Jeff Buckley. Изобщо, внимавайте с Jordan Rakei. Уж кротко, тихо, плавно, плажно, протяжно, подмолно, а всъщност оголващо фланговете. Тъкмо навреме за сериите от контролирани взривове в дълбочина, които всеки стар джаз майстор би аплодирал. Британската соул мечта на 25-годишния новозеландец продължава, за щастие, а вторият му албум е може би и най-личният досега. Wallflower e по-мрачен от по-близкия до хип-хоп-а Cloak от миналогодишното лято. От заглавието, през снимката, та до песните, говори за тъгата и тревогата на един от най-добрите автори на поп-музика днес — нещата, за които не говори много-много далеч от микрофона. Това е музика за помирение. Както той сам казва, about dealing with being alone. Мхм, в година, в която се прощаваме с много от илюзиите си, албум-чистилище е нужен повече отвсякога. Да се слуша нацяло, ожесточено и 24/7.

John Parish обича да полира женски вокали (PJ Harvey, Jenny Hval) до блясъка на валцована меланхолия. Преди Party Aldous Harding звучи акустично, оголено откровена по кухарка, глас и красиво буксуваща в традициите на фолка. Още по-преди е съквартирантка на друга певица от Нова Зеландия – Nadia Reid. Двете пеят заедно, а Harding пее и на улицата, за да влезе на концерт на Anika Moa, която я чува и кани да открие преди нея. Хронос и топос, които ни водят до щастливото начало – договор с 4AD и самочувствието да се обадиш на John Parish да ти продуцира песните. За месец е в Бристъл и записват. И суровият фолк е вече друго – с няколкото пиано акорда, с простите удари на дръм машината, мъждукащ саксофон и едва доловимите беквокали на Perfume Genius в Imagining My Man. 

Когато Toro Y Moi издава албум, човек винаги се готви за изненада. От излизането на Causers Of This (2010) всеки следващ скача в съвсем ново стилистично поле, та в този смисъл петият му дългосвирещ запис Boo Boo не е по-различен. Макар и коренно различни, предишните му четири албума все можеха да се впишат в различни ситуации на открито – парти край караваната, рожден ден на покрива, барбекю сбирка в двора, в минутите преди изгрев слънце из по-нормалните летни фестивали. В Boo Boo обаче има тънка носталгия, малко призрачност, тъга и доста откровеност, която го кара да е повече албум за из път, за здрач, за широка пуста стая, в която всеки звук кънти. Сценичният състав на Toro Y Moi вече може и да е шестчленен, но за сметка на това по-голямата част от петия албум се осланя на неорганичното звучене на самотните компютри. Независимо колко често продуцентските тактики на поп музиката от 80-те продължават да се използват на нов глас, през 2017 няма друг албум, който да се осланя повече на синтезаторния арсенал от Boo Boo. И това не е слабост.

Когато искаха да коментират убийствата на афроамериканци от полицията в САЩ, Algiers визуализираха опресията с видео, заснето на Бузлуджа – по-късно се оказа, че кийбордистът Ryan Machan е пътувал доста из България, издирвайки паметниците от времето на социализма. Тематично, албумът е сходен със Spirit на Depeche Mode (които подгряваха из Европа тази година), но Algiers имат сериозното предимство да говорят за свят, в който живеят, а не гледат отстрани. Зачеркнете говорят – Algiers направо крещят и хващат за гърлото, особено в песни като Cleveland, в които ужасите на деня са пряко адресирани. Името Algiers е избрано, заради символизма на страна, която едновременно е независима, но има и колониална история. Случайно или не, в този албум има лека следа от родения в Алжир Albert Camus – една от песните се казва Mme Rieux, като героинята от романа Чумата. Казано с други думи – не пропускайте Algiers на живо в Терминал 1 на 3 февруари. Само един черно-бял филтър върху снимките, ще ви дели от това да изглежда, че сте били на протест от 60-те.

Дебютният албум на бандата на 24-годишната Amelia Murray е най-доброто музикално откритие от Нова Зеландия след Courtney Bartnett. На първо слушане албумът заблуждава с bedroom поп звучене, все едно идващо от стаята на ядосана тийнейджърка. Oткриващите Last to sleep и Lucky girl напомнят други групи с типично женски вокали като Au Revoir Simone и Warpaint. Но още със стигането до Misread и Friends в последствие, поп синтовете преминават в експлозия от китари и обработени вокали, за да ни докажат, че сме подценили Murray. Morningside започва като лековат колежански сериал, но преминава в зряла и навременна картина на цяло едно поколение млади хора, които няма амбицията да стават поп или рок звезди, но пък имат потенциала, ако поискат.

Oще от първите си EP-та през 2012, Arca се доказва като един от най-екстравагантните и интересни продуценти работещи днес, благодарение на аритмични композиции, смущаващи синтезатори и камшични перкусии. Заедно с визуалния си колаборатор Jesse Kanda градят визия и звучене, в които примесват романтика, садомазохизъм и, на моменти, кошмарен страх. Който все още не е запознат със соло творчеството на венецуелския музикален enfant terrible, вероятно поне е забелязал характерния му принос към звученето на артисти като FKA Twigs или Kelela. Може да се каже, че тазгодишният му едноименен албум минава именно през призмата на работата му за западната арендби сцена (както и през тази на Björk, чиито албуми ко-продуцира от Vulnicura насам) и там открива място за повече блян и нежност. За пръв път Alejandro Ghersi набляга на вокалите си – сърцераздирателен фалцет на скитащ персонаж, който не намира любов или дори смисъл в реалността и ежедневието си. От подводно приглушаване до летлива пъргавина, Arca звучи като съпровод на непоносимата уязвимост и безпомощност на човек, който се лута в дълъг, бавен и страховит сън.

Още една силна година за френската музикална сцена след скорошните успехи на артисти като Christine and The Queens, La Femme, Camille, Julien Doré и френските залитания на Josef Salvat. Charlotte Gainsbourg обаче помита конкуренцията с интензивния си пети албум, записан с продуцентската помощ на пиониерите на френската електронна музика SebastiAn и Guy-Manuel de Homem-Christo (Daft Punk) и участието на Paul McCartney, Owen Pallet и Connan Mockasin. Това е и първият албум от шест години насам на дъщерята на покойната легенда Serge Gainsbourg, в който тя осмисля негов смърт и тази на доведената й сестра през призмата на мъката, яростта и неразсейваща се алкохолна мъгла. Записан на френски и на английски, албумът е очаквано меланхоличен и личен, но и изненадващо съвременно звучаща смес от синтпоп, диско, фънк и френска класика.

Последният албум на The War on Drugs не е просто обикновен емоционален шедьовър, а истински съкровено преживяване, което трогва с богати нюанси на любов, отчуждение, загуба, несподелено страдание и самота и се отбелязва в дискографията като най-завършения и потентен запис на Adam Granduciel. Бившият член на Kurt Vile & The Violators използва удивителния си талант да композира страхотни психеделични рок мелодии със стадионно темпо и размах около Springsteen-oви куплети, които потапят феновете в удивителна симфония от тотален звук и внимателно полирана работа в студиото. Последното си личи най-вече в страхотните аранжименти, които съчетават солидна доза синтезатори и пиано със слайд китари и още половин дузина инструменти в експанзивни мелодии, които не звучат никак претрупано. Въпреки очевидните музикални влияния на The War on Drugs, A Deeper Understanding е грандиозен албум, който звучи автентично – нещо, което липсва в голяма част от съвременната музика.