BLOOD ORANGE – Essex Honey (RCA/Domino)
Петият албум на Dev Hynes като Blood Orange се появява след период на измамно затишие. В седемте години от Negro Swan (2018) насам базираният в Ню Йорк англичанин не е спирал да записва музика и се е отчел с читав микстейп (Angel’s Pulse от 2019), EP (Four Songs от 2022), стар хит в сцена от Претендентите (Uncle Ace от 2013), стар хит като вирален ТikTok (Champagne Coast от 2010), оригинална музика за кино и телевизия, подукция за Vampire Weekend, Lorde, Turnstile и много други. Но едва след смъртта на своята майка през 2023, Hynes разбира каква трябва да бъде посоката на Essex Honey.
Заглавието и обложката са красноречива подсказка за атмосферата и настроението на албума, а същината на неговата сърцераздирателна и еклектична гениалност си проличава още в първите десетина минути и три песни. Look at You открива с меки вокали върху ефирна електроненика, преди да прекъсне рязко и да се трансформира в деликатна хармония върху бавни китарни струни. Последвалата я Thinking Clean започва с пиано и трепетни чинели в затаено очакване, преди да избухне във върховна 4х4 електроника със струнна оркестрация за по-малко от минута, преди и тя да бъде пресечена с рязка импровизация на чело от Cæcilie Trier – похват, който се повтаря често, включително и в третото парче Somewhere In Between.
Всичко това още преди страхотната интерполация на Sing to Me от The Durutti Column в The Field – дует с близката колабораторка Caroline Polachek. По-слабо запознатите с Blood Orange вероятно биха се нуждали от повече прослушвания за осмисляне за целия еклектичен меланж, преди да оценят неговия смел диапазон, търсения, вдъхновения и дълбока чувствителност. Ситуиран смислово в пасторалната провинция от детските години на Hynes в Илфорд, Essex Honey изследва темите за скръбта, корените и дома през призмата на праволинейна и счупена електроника, oпушен поп, барокови диверсии, въздушен фънк и ехо от британски ню уейв и пост-пънк.
Стилистичното му съвършенство се крие не само във внимателното колажиране на идеи, мотиви, музикални жанрове, полеви записи, семпли и интерполации, но и в начина, по който това богатство е събрано хомогенно на едно място, без да звучи фалшиво, напънато или излишно. Докосването na Hynes до мейнстрийма всъщност е кадифено влияние, позволяващо му да привика разнолики колаборатори като споменатата Polachek, Daniel Caesar, Lorde, писателката Zadie Smith, Mustafa, Brendan Yates oт Turnstile и Mabe Fratti, без нито един от изброените да доминира, единствено допълвайки хармониите в подкрепа са самите песни.
Уж разхвърляната, но всъщност много прецизна еклектика на Essex Honey работи безпогрешно заради своято тонална брилянтност и консистентно усещане за носталгично пътуване сред идилничната английска провинция – онази меланхолия, която поразява неусетно и винаги в края на лятото и началото на есента. Макар да е мек, елегантен, стилен и разнообразен от най-интимните до най-бурните си (брейкбийт) моменти, новият албум на Blood Orange е несъмнено тъжен, но и приятно смирен поглед към миналото с полъх от светлината на евентуален рай. 5/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
ALEX G – Headlights (RCA)
Десетият албум на Alexander Giannascoli (и негов първи за голяма звукозаписна компания) звучи като заслужен и, честно казано, дългоочакван триумф. Трите години между Headlights и предходния God Save the Animals (2022) обаче не са запълнени само с, по собствените му думи, композиране на песни като амалгама от абсурдни обрати и банални крайъгълни камъни. Благодарение на своя постоянно еволюиращ, болезнено сърцат и неподражаем инди рок, Alex G успява да се завърти на интересни места: зад китарите и аранжиментите на Frank Ocean в Endless и Blonde, зад половината песни в The Great Impersonator на Halsey, на турнета с Foo Fighters и зад оригиналната музика на филма Видях блясък на телевизора (2024).
За щастие, трансферът в RCA след няколко албума за Domino не е комерсиален завой, а още по-голяма любов и амбиция (в добрия смисъл) с белег не върху стила на Alex G, а само върху умната палитра от конвенционален американа рок в Logan Hotel (Live) през експерименти с хиперпоп и тунинговани вокали (Bounce Boy) до The War on Drugs/Springsteen-ови пасторални елегии (June Guitar) и великолепно мандолиново кънтри (Afterlife). Насищайки своите мили китарни мелодии с банджо, акордеон, струнни оркестрации и други инструменти, Alex G превръща своя зрял рок в богато нюансиран, внимателно детайлиран и чувствен меланж от меандри на неочакваното, незаменимото и ужасно затрогващото. Headlights напомня за Kurt Vile по начина, по който редува не просто добри песни, а замечтана атмосфера на разпокъсани, понякога абстрактни, друг път пронизващи руминации за минали времена, хора и спомени с равни дози мистерия. 5/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
TYLER, THE CREATOR – Don’t Tap The Glass (Columbia)
След концептуалния самоанализ в Chromakopia (2024), Tyler, The Creator получава спонтанно вдъхновение за максималната свобода и непукизъм от ранните си години. Провокиран от желание хората отново да танцуват безсрамно и без страх от телефони и интернет мемове, Създателя сервира бърз и стегнат (28-минутен) албум за танци, танци и пак танци. Кинетичната основа на Don’t Tap The Glass е зададена още в откриващата Big Poe – почти никакъв емоционален багаж и различни по интензитет телесни пируeти без помен от експериментална атмосфера на предходните шедьоври. Освен шаблон за останалите девет песни от албум номер девет, Big Poe е и кошер от семпли – Roked на Shye Ben Tzur, Pass The Courvoisier Part II на Busta Rhymes и едно рамо от Pharrell. Самонадеяните речитативи на Tyler подскачат върху диско, хип-хоп и синт-фънк меланж, преди да прелеят гладко в Sugar On My Tongue – клубен бенгър с приповдигнат припев за любовта към оралната любов.
Дори когато се завръща към лосанджелиските си корени с бърз синтетичен джи-фънк и поглед към пътя до момента (Sucka Free), Тyler върти ламбади по целия диапазон, напомняйки откъслечно за експерименталния мрак на Chromakopia с своеобразната 75-секундна интерлюдия Mommanem, преливаща неусетно в абразивното Stop Playing With Me. Този път не всичко е звукова атака – Ring Ring Ring е тарикатски джи-фънк за тъгата по бивш партньор с 80-тарско буги и тънък мотаун. Don’t You Worry Baby адресира нова любовна тръпка с нежните вокали на Madison McFerrin. Tell Me What It Is закрива най-краткия албум на Tyler Okonma с госпъл и минималистична електроника в изследване на съмнението, самотата и желанието за близост. Чаровна междинка между големи идеи? Еклектичен албум за краката с велики рими? Калейдоскопичен меланж от праволинейни 808 бийтове и олдскул вокодер хармонии с намигване към фънк предците? Don’t Tap The Glass е непретенциозен, но майсторски пастиш в най-добрия смисъл на думата. 4/5 – Владимир Господинов
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
ЖЛЪЧКАТА Х ТРОМБОБИ – Малко след (Stereofox)
Първият общ албум на Жлъч и Trombobby синтезира най-доброто от творческата симбиоза на артисти, които неведнъж са загатвали своя потенциала да забъркат силни коктейли от небрежни танци, дълбока проникновеност и мозъчни шамари. Нарочно или не, Малко след завива към определението концептуален албум с пълнокръвен обзор на търсенето (и намирането) на стабилност, надежда, признателност към себе си и смелост да бъдеш щастлив сред въпиещите ужас и хаос. Но вместо да се фокусират само върху върху собствените си житейски терзания, Матю Стоянов и Божидар Василев правят страхотен шпагат с най-важното качество на всеки добър хип-хоп опус – да върти екзистенциални тревоги и победи в бетонобъркачката на социално-политическа среда и отговорност.
Задушаващата хватка на Новото пост-ГЕРБидж начало е доловима от всеки, посмял да надникне отвъд комфорта на спокойното си съществуване и прилични доходи. Жлъч никога не е бил част от Мики Маус рап контингента и все още не се страхува да атакува директно статуквото още от обложката с фотография на Велко Ангелов от нощта на 10 януари 1997, когато полицията бие наред, за да тушира многохилядния протест срещу правителството на Жан Виденов. Под атака и статукво Жлъч очевидно разбира бързите крошета и поименни тупаници за заслужили политици, овластени идиоти и схемаджии от всякакъв вид (Ако ми пукаше), но и Tyson-oви нокаути за знайни и незнайни рапъри (Шпалир), редувани с умозрения за ежедневните несправедливости, лудостта на модерния човек и абсурдността на света.
Гаргантюанското самохвластво на Жлъч и неговите къси diss-ове за герои като MBT и Тото в Охаа с пародия на модерния страдалец (Дано тая вечер в дискотеката да стане проблема, брат, искам да си изкарам целия ад на некой непознат) биха звучали като чифт пищови на гол тумбак на и без това бедната на добри МC-та родна сцена (ако не броим Хазарта, Секта, Явката ДЛГ и още някои застрашени от изчезване екземпляри). Самоуверените рими на Матю Стоянов обаче нерядко стават вирални именно заради своята съдържателност, дълбок смисъл и тарикатстко чувство за хумор.
Разбира се, нека не забравяме, че Жлъч е способен не само да канализира своя яд и гняв в наказателни речитативи, но и да реди рими с позитивен заряд – като доложената признателност за подкрепата в нежно меланхоличното Добре ви е там. Откриващата Зарастват най-добре сами, а също и Цел ден, Сладка глътка и Стълба за рая маркират нуждата от промяна, забавяне на темпото, заземена признателност, тъгата като разменна монета за щастието, прошката към себе си и решителността да вървиш напред. Няма Страшно, безспорно най-добрата песен в албума, е и негова събирателна, обединяваща душевната и морална устойчивост с недоволство към околните пожари.
На първо слушане, Малко след е ммного като най-разпознаваемите черти на своите бащици в едно: леко симфоничните, приятно фънки, нерядко шоколадови, понякога бум бап, но винаги уважително референтни и интелигентни електронни бийтове на Trombobby, белязани от тематични мотиви (триумфалност в агресивно маршируващия бенгър Шпалир, мексикански ноар в Anejo), подлагащи добре на MC-то от Борово да жонглира умело между аргументирана агресия и емоционална ранимост. Събирайки на едно място стари и нови приятели (Тринити, Eвден Димитров, Петър Йотов, Григовор, Волен Милчев, Васил Вутев, Деси Андонова, Георги Стойков и Константин Христов), Жлъчката и Trombobby всъщност създават своеобразен полубрат на Втори живот и оставят усещане на хора, умеещи да ларжат като царе, без да се напъват излишно. 4/5 – Владимир Господинов
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
NOURISHED BY TIME – The Passionate Ones (XL)
След дългогодишно блъскане на алтернативната сцена като Mother Marcus и Riley On Fire, балтиморският трубадур и музикант Marcus Brown се спира на псевдонима Nourished by Time през 2019 и именно това име е водещата идея зад цялата му музика до момента – ако вложиш цялата си енергия, любов и сърце в нещо, то ще избуи, стига да си търпелив и да го подхранваш обилно. Но какво се случва с този хуманистичен идеал в ерата на късния капитализъм и система, създадена да смила време, хора, ценности и всичко полезно за печалба? Ако пробивът на Marcus с Erotic Probiotic 2 (2023) е чудесен дестилат от синтпоп, пост-пънк, фънк и модерно алтернативно арендби със стилна критика на капиталистическата система и оплакване на напразните надежди, вторият албум на Nourished By Time e oще по-майсторски асемблаж от нюансиран и идиосинкратичен звук без жертви в името на фаустовския комерсиализъм.
Любовните песни на Marcus Brown в The Passionate Ones са мощни вопли в търсене на смисъл и оцеляване сред руините на един все по-дистопичен и потискащ свят, способен да премаже и най-коравите (Know he’s got a purpose/ But he’s always working/ Tryna beat the system/ Manifest a vision от 9 2 5). Записани между Балтимор, Лондон и Ню Йорк, дузината микро и макро катарзиси третират имплозията на екзистенциалните илюзии и страданията на емпатични хора в меланж от богатото музикално наследство на своя автор – красива хармония от джаз, пънк, хип-хоп, 80-тарска електроника и арендби. Силните чувства на Brown извират навсякъде – от минорни и нежни винетки (Jojo) до стадионния 80-тарски синтрок на химни за разбити сърца и саможертва като Маx Potential (If I’m gonna go insane/At least I’m loved by you/If my heart should burst or break/It was overdue). В цялото кресчендо на несломима романтика с мрачни времена, Nourished By Time дава да се разбере, че не времето, а любовта ще ни спаси. Евентуално. 4,5/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
FREDDIE GIBBS & THE ALCHEMIST – Alfredo 2 (Rabbit Vision/ALC)
Повечето популярни бракове между безпардонно MC и плодовит продуцент не са толкова влиятелни, колкото този на Freddie Gibbs и The Alchemist. Пет години след Alfredo (2020), двамата се събират отново за неговото продължение с малко помощ от Anderson .Paak, Larry June и JID. Съмненията дали Freddie и Алхимика са способни да повторят магията от първия път отпадат още след първите няколко минути. Вместо да се пуснат по допирателната и да изкарат премерено калкулиран, но предсказуем средняшки опит, двамата надскачат собствените си кинематографски меандри с криминални истории от далечния свят на Якудза. Драматичното късо филмче за Alfredo 2 дава ясна представа за настроението на двамата самураи. Дори без този визуален контекст обаче, 14-те песни на албума са спокойни, медитативни и понякога динамични експозета на винтидж груув, интересни семпли и джазирани инструментали с бързи речитативи (1995, Skinny Suge II, Lemon Pepper Steppers). Абразивната поетика и искрени ремарки на Gibbs в тракове като Gas Station Sushi и Mar-a-Lago само могат да спечелят от решението на The Alchemist да не отбива номера с обикновен, но също толкова заразителен бум бап, а със старание за по-умни и завъртяни, направо филмови инструментали. Дори в най-сдържаните си моменти (Shangri La), вторият албум на Freddie Gibbs и The Alchemist е страхотен рецитал на двама великани. 3,5/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
THE NEW EVES – The New Eve is Rising (Transgressive)
Съдейки по настоящата Spotify статистика, на The New Evesвсе още им предстои да гръмнат истински, отнасяйки главите на всички неверници. Последното е повече от сигурно, тъй като голямата вещерска енергия на изцяло женския инди рок квартет от Брайтън не се сдържа дълго на едно и също място. Alexis Petridis oт Guardian цели право в десетката с определението за дебютния им албум The New Eve is Rising като показно какво би се случило, ако The Velvet Underground бяха написали оригиналната музика за Мидсомар. Oтварата на The New Eves съдържа равни части рок, фолк, пънк, психеделия, хипарски екзорсизъм и племенни вещерски напеви, които биха стреснали дори ортачката им по стилистика Florence Welch. Но там, където последната завива към природно очарование и извисени драми, четиримите жени от горната обложка впрягат своя оркестър от цигулка, виолончело, флейта, китара, бас и барабани в лутане из пасторалните пост-пънк полета с 80-тарски експерименти, потентни рифове, войнствен ритъм и фолк хармонии от многогласови вокали, записани сякаш изцяло на живо и звучащи като да умират да опияняват в мрачни малки зали. Надигането на The New Eves звучи вълнуващо. 4/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
NO JOY – Bugland (Sonic Cathedral)
Първият албум на Jasamine White-Gluz като No Joy от Motherhood (2020) насам се възползва феноменално от пoмощта на авангардната максималистка и вейпъруейв продуцент Angel Marcloid (Fire-Toolz). Съюзът на двете дами помита не просто с приятно фокусирана амбиция, а със силата на наслагвани синтезатори и всевъзможни мелодични китари (от поп и рок до шугейз и отвъд). Продукцията на Marcloid придава онова космическо усещане, които позволява китарите и вокалите на White-Gluz да се извисят до нещо средно между стадионен рок ала Garbage от най-силните им години (Bugland), My Bloody Valentine вчера, днес и утре (Bits), U2 от периода на Zooropa (Garbage Dream House) и малко биг руум електроника за вкус. Двете прекарват дълги часове в шофиране по празни селски магистрали и слушане на миксовете на осемте парчета, които очевидно се отразява на финалните версии. Грандиозната еволюция на No Joy е приятно стъписваща, кохерентна и стилна в своя добре подреден хаос. 4,5/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
EARL SWEATSHIRT – Live Laugh Love (Tan Cressida/Warner)
Earl Sweatshirt дебютира абстрактния си хоръркор с живописни разкази за насилие, убийства и изнасилвания в микстейпа Earl (2010), но още първият му дългосвирещ албум Doris (2013) го сблъсква челно със себеанализа и чувствата за несигурност, скръб, депресия, лични травми и особености на модерното бащинство. Последните две тревоги са ключови елементи и за петия албум на американския рапър. Live Laugh Love се появява две години след колаборацията на Earl с The Аlchemist (Voir Dire, 2023) и три след последния му самостоятелен Sick! (2022), но всъщност споделя повече общи черти с феноменалния опус Some Rap Songs (2018). Шест години по-късно Earl отново разлива своя силно символични и претъпкани с метафори речитативи върху нестандартни и семпъл бийтове на продуценти като Theravada, Navy Blue и Black Noi$e и Child Actor. Новото за него е взирането в светлината, надеждата и стремежът към нещо по-добро, отразени директно в самото заглавие на албума, но и в срещата между 16-годишния Earl и този сега.
Най-вълнуващите моменти в Live Laugh Love са именно погледите към миналото и необходимото съзряване в среда на насилие, гняв и осезаема липса на бащина фигура (Crisco), фокусирани върху решението да промени себе си в ползва на семейството. Tourmaline използва символиката на полускъпоценния камък като синоним за партньора на Earl в живота (Both my ears ringin’ with your love), а Heavy Metal aka Ejecto Seato! е разделяне с миналото, разочарованията, гнева, очакванията и притесненията – катарзис, който е последван от позитивна финална кода с рамо от Erykah Badu. Въпреки краткото времетраене (малко повече от 24 минути, Live Laugh Love е добро интимно експозе с предостатъчно емоционални уроци. 3,5/5 – Владимир Господинов
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
THE BLAZE – Folk (Animal63)
Първият концертен албум на The Blaze е апотеоз на една последователно и дългогодишна връзка с публиката. Записан в лондонския Royal Albert Hall на гърба на тригодишно турне, Folk представя пулсиращата електроника от най-силните тракове на френското дуо и последните му сингли (Madly, Sirens) в нова светлина и аранжименти с осезаемо по-тежки перкусии и бас, без да ги лишават от плавното преливане помежду им и подкожните ескалации, резониращи доловимо у самата публика. Верен на линията с концептуални жанрови имена на предходните албуми Dancehall (2018) и Jungle (2023), Folk обаче бяга от музикалния смисъл на думата за сметка на този за единство, общност, емоция и човешка връзка с деветдесетминутна демонстрация на споделен еуфоричен транс. Именно решението да оставят виковете на публиката в записа помага на The Blaze да демонстрират защо минималистичното и прогресивно интро на Madly, преливащо неусетно в знаковите каси на Haze, e способно да провокира същите споделени мигове на щастие като онези в She, или да провокира мълчаливо съзерцание (Breath), преди очаквания катарзис в Territory. Още преди да закрият концерта с Madly, братовчедите Guillaume и Jonathan Alric са доказали защо въздействащият аудио-визуален спектакъл на The Blaze не е за изпускане. 4/5 – Владимир Господинов
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
Всеки албум е независим избор на нашите редактори. Ако поръчате през Apple Music, можем да получим малка партньорска комисионна.
