BON IVER – 22, А Мillion (Jagjaguwar)
Третият албум на Justin Vernon като Bon Iver е повече експериментални балади и по-малко фолктроника от обикновено. За щастие, тази лека смяна в посоката и стилистиката, заедно с криптичното изписване на заглавията в траклиста успяват да уловят и подчертаят и нюансират личните му проблеми по-добре от повечето албуми през 2015. Кратките анти-Beyonce и анти-корпоративни критични изблици напоследък (макар самият той да е играл в леглото с Bushmills и след това да се е разкаял) не бива да отклоняват вниманието от пристъпите на поетична и инструментална гениалност в това искрено изследване на най-тъмните кътчета на човешката душа. 22, А Мillion е живото доказателство как дори приятелството с Kanye и успешната кариера не те застраховат от пропадане в шибани екзистенциални дупки, панически атаки, разбито сърце, мъка и необяснимо отчаяние.
Модерните балади на Bon Iver бъкат от електронна продукция и (донякъде предсказуемо) се отказват от традиционната структура за сметка на много по-фрагментарно усещане в различни по дължина пиеси, които започват и свършват сякаш от въздуха и се разкриват във възходяща градация. Госпел фалцетото на Vernon е пропито с вокодера на Kanye и дигитални пиано акорди. Акустичните мелодии от дебюта For Emma, Forever Ago са заменени изцяло от експериментална електроника и спорадичен джаз в отделни микро моменти. Въпреки целия екзистенциализъм, 22, А Million не е изцяло съсипващ и блуждаещ албум като Skeleton Тrее, а по-скоро завоалиран наръчник как да продължиш напред. Крайно време е Vernon да се съберат в една колиба с Kanye и James Blake и да си вдигнат малко настроението.
Слушай в Spotify / Купи от iTunes
DANNY BROWN – Atrocity Exhibition (Warp)
Когато Danny Brown си позволи да се прехвърли в независимия и авангарден лейбъл Warp, няма как да не очаквате нещо специално от един от най-интересните и абсолютно неподражаеми бунтари в съвременния американски рап. Като добавим и името на албума, взето назаем от песен на Joy Division и роман на Ballard, директно се приготвяме за експериментален, мрачен и много вълнуващ хип-хоп опус за провала, човешките кризи, загубата, депресията и страхът от очакванията на хората. Инди нойз рапът на Danny Brown за Warp е продуциран почти изцяло от редовния му колаборатор Paul White, който продължава да семплира пънк групи и инструментали, за да постигне психеделичен кошмар с много завои и челни удари с глава в стената и куршум в гърлото.
Brown винаги е бил забележително MC и ужасно добър рапър, но Atrocity Exhibition e впечатляващ албум най-вече заради изключително агресивния и открит начин, по който изкарва личното чувство за мизерия, липса на посока и депресия на показ пред всички. Агресивните пиянски бийтове и индустриални неравни инструментали идват направо от дъното, на което се намира и непрекъснато се опитват да го захлупят за постоянно. Песните в този объркан и депресиран мозък са кратки и така трябва да бъде – подобно мъчение, туширано с единични строфи за секс и кокаин, не бива да продължава прекалено дълго. С изключение на B-Real в напушеното Get Hi (жестоко напасване на гласовете), SchoolBoy Q в трападжийското Pneumonia, Kelela във From The Ground, Kendrick, Ab-Soul и Earl Sweatshirt в Really Doe и още няколко, Atrocity Exhibition не е претоварен от гости и си е изцяло личен албум, който звучи объркано след първите няколко слушания. Подобни експерименти обаче могат да бъдат изнесени само от много добри рапъри като Danny Brown.
Слушай в Spotify / Купи от iTunes
SOLANGE – A Seat At The Table (Columbia)
Спокойната и нежна елегантност в мелодиите на A Seat At The Table e завладяващо изживяване още преди да се вгледаме в цялостната концепция и теми на този жесток албум. Наред с редовните си колаборатори Dev Hynes (Blood Orange) и Adam Bainbridge (Kindness), Solange си е извоювала много симпатично място в периферията на съвременния поп и арендби, успявайки с лекота да работи далеч от сянката и неизбежните сравнения с по-голямата си и в пъти по-известна сестра. Макар и да не участва в записите на масивния Lemonade, влиянието на Solange се усеща във всяка песен от блокбъстъра на Beyonce. A Seat At The Table обаче не е допълнение към Lemonade (самата Solange няма нищо против сравненията и си ги обяснява с простичкия факт, че и двете са израснали в една и съща среда с едни и същи родители и са попивали едни и същи разговори) – новият албум на по-малката сестра Knowles е много лична, нюансирана, откровена, амбициозна и наистина съвършена медитация върху живота и проблемите на афроамериканците. Или, ако трябва да цитираме официалното съобщение за пресата, придружаващо албума: проект за идентичността, овластяването, независимостта, скръбта и зарастването на раните.
В третия си албум Solange работи със спокойния размах на ужасно талантлива и непрекъснато еволюираща поп звезда, която пише, аранжира и копродуцира всяка песен в A Seat At The Table с помощта на изпълнителния продуцент на проекта Raphael Saadiq и гости като Bainbridge, Hynes, Lil Wayne, Sampha, The-Dream, BJ the Chicago Kid, Kelly Rowland, Kelela и Tweet. Именно това обяснява и нежната продукция, която надгражда пиано мелодиите на Solange в гигантски албум от 21 песни и вокални интерлюдии с гласа и потентните размисли на своите родители и най-добри приятели. Забравете за нещо в духа на Losing You и крайно недооцененото Sandcastle Disco. Още от самото заглавие и откриващото парче Rise, вдъхновено от полицейските убийства и последвали ги протести в Балтимор и Фъргюсън, A Seat at the Table се заявява като модерен психеделичен соул и много лично свидетелство за реалностите и проблемния живот на афроамериканското общество в съвременна Америка. Очевидно e замислен да бъде слушан без пауза от начало до самия край – песните и интерлюдиите преливат едни в други и улесняват Solange в задаването и смяната на многобройните теми и състояния – F.U.B.U., Mad, Don’t Touch My Hair и интерлюдиите с родителите са доста директно споделяне на спомени за сблъсъците им с расизма през годините.
Въпреки тежките теми, които обикновено пораждат мигновен гняв или поне раздразнение, A Seat at the Table звучи спокойно и много сдържано, което позволява да не бъде погълнат и изхвърлен на един дъх, а по-скоро да попива внимателно и да ти позволява да откриваш нови неща и впечатления в дълбоките му пластове след всяко следващо слушане. За разлика от други подобни тематични и агресивни албуми, A Seat At The Table не страда от липса на открояващи и запомнящи се мелодии и вдъхновява с навика си да използва величествено красиви и въздушни мелодии като тази в Cranes in the Sky като отдушник и фон за опитите на Solange да се раздели с тъгата (I tried to drink it away, I tried to put one in the air, I tried to dance it away, I tried to change it with my hair). Накратко: абсолютно задължителен и брилянтен албум, но също и категоричен закриващ аргумент в спора коя от двете сестри Knowles е по-талантливият артист.
Слушай в Spotify / Купи от iTunes
WARPAINT – Heads Up (Rough Trade)
Лосанджелиското инди комбо Warpaint продължава да свири смислен и леко бавен алтернативен рок и в третия си албум Heads Up. Разликата този път е предимно в стремежа към по-изчистен и концертен звук на групата и композирането на мигновено запомнящи се лоу-фай парчета с добре подредени дъби пластове и мудни алтернативни женски вокали на пеещите китаристки Theresa Wayman Emily Kokal. Eлектронните бийтове свирят втора цигулка на разнообразните басови линии, което говори само за едно – момичетата от групата са открили способността да се концентрират в създаването на запомнящи се инди поп сингли като New Song и дискотечното So Good.
Макар и очевидно повлиян от многобройните странични проекти и любими групи на отделните членове на Warpaint, Heads Up звучи подреден и крачка напред в изследователска пътечка на бавния пост-рок, който ги определя. И макар самите текстове да звучат недовършено и не особено неубедително и развито на моменти, цялостната призрачна атмосфера на този албум е способна да въвлече слушателя поне за няколко подробни слушания. Бърникането и вдъхновението от прекалено много места може да изиграе лоша шега на всяка група, но Warpaint се справят с опасността от стилистичен хаос с интелигентно писане, композиране и продуциране по начин, който само готините и алтернативни мацки в съвременния рок могат да си позволят.
