Четири години след хитовия Channel Orange, Frank Ocean тушира напрежението и свръхочакванията не с един, а с цели два албума, чисто нов клип и дебело списание, което обещава от поне година. И докато Endless e визуален коментар върху креативния процес или просто хитър опит да се измъкне от звукозаписната компания с повече от дузина брилянтни демозаписи, то Blond(e) e именно дългоочакваният наследник на споменатия успешен дебют. Не че подобен кратък момент от вечността може да притиска артистите и тяхната креативност, нито да се сравнява с тежката съдба на феновете на D’Angelo (14 години чакане на нов албум) или Lauryn Hill (знае ли човек дали и кога ще успее да направи нещо), но изчезването на Frank Ocean и липсата на коментар върху важни американски проблеми го поставя в незавидната позиция на човек с огромен товар върху гърба си.
Момчето обаче не се трогва излишно и вместо това изкарва албум със заглавие, обект на цели статии и разнородни тълкувания. Последно, Blond (като върху обложката) или Blonde (като в Apple Music)? Едва ли екипите на Ocean и Apple не са забелязали това разминаване вече повече от седмица, което означава само едно – липсата на едно единствено изписване на името е не само преднамерен акт срещу установените рамки на индустрията, но и добре помислена игра на думи и асоциации със собствената му сексуалност. Дори привидните пропуски и разминавания в албума и съпътстващите го формати да са напълно случайни и евентуален резултат от хаоса покрай завършването на Blond(e) и Endless, всичко изглежда прекалено добре, за да не е премислено много пъти. Първите думи на Ocean в клипа на Nikes (по ирония на съдбата или съвсем нарочно, репликата I got two versions присъства само в клипа, но не и в студийната версия на парчето) говори точно за това. Нещо повече: траклистът на албума, разпространен безплатно със списанието Boys Don’t Cry е различен от този в Apple Music. Всичко това обаче не бива да разсейва вниманието от музиката и текстовете на един доста добър и мета автобиографичен албум за любов във време на технологии, на който са му необходими поне няколко слушания, преди да влезе под кожата.
Объркването и хаосът в Blond(е) след първото слушане са само за заблуда. Говорим за много богат и добре организиран албум с нетипична структура и подход към самите песни, интересни интерлюдии, непрекъснато манипулиране на вокалите и липса на излишни обяснения извън самия контекст. Blond(е) е сложен, муден и блуждаещ нощен албум, който убива с атмосфера, дълбочина и детайли, а не със запомнящи се мелодии и откровени хитове. Всичко в този албум е направено по такъв деликатен начин, че дори суперизвестните гости в Blond(e) се вписват по незабележим и абсолютно ненатрапчив начин: Beyonce добавя прекрасните си вокални хармонии в Pink + White, Kendrick Lamar пише, продуцира и се чува за секунда в Skyline To, Jonny Greenwood от Radiohead свири част от китарите, без да стане ясно кои точно. James Blake се появява в кредитите на албума, без да разберем къде точно се включва, въпреки че влиянието му се усеща почти навсякъде. Единственият по-видимо открояващ се гост е André 3000 със своя убийствен почти речитатив върху електроника и джаз пиано (Solo (Reprise)).
Самата музика лъкатуши внимателно между упойващ Pharrell-ски соул (Pink + White), медитативен госпел (Solo), Kanye-образна режеща електроника (Pretty Sweet), нежен блус (Self Control) и разговорни интерлюдии като Be Yourself (поучителен колаж от стари гласови пощи на Ocean-овата майка Katonya Breaux Riley) и дори Facebook Story (забавна история как Sebastian го зарязват заради неприета покана за приятелство в социалната мрежа). Нетипичната структура на парчетата си личи най-силно в поставеното точно по средата Nights, започващо като праволинейно поп парче с разливащи се китари в средно темпо и минаващо през режещо китарно соло, за да се преобърне в отвеяно арендби със спотаени вокали. Всички автобиографични теми на Ocean (трева, коли, жени, мъже и носталгия по отминалото време) не липсват и в Blond(e), но са развити с помощта на умни алюзии, игри на думи и тънки референции към Shakespeare, The Beatles и Elliott Smith. Диапазонът е наистина забележителен: расовата несправедливост и напрежение в Nikes се среща с по-личните откровения на Seigfried, за да маркира амбициозния размах и стряскаща интимност в текстове на Ocean.
Въпреки всичките си достойнства, Blond(e) няма как да не бъде разглеждан и от гледна точка на средата, контекста и начина, по който се появява. Често пъти, последното се оказва и ахилесовата пета на други подобни продукти. Вторият албум на Frank Ocean се нуждае поне от няколко преслушвания, за да попие добре и да разсее първоначалната предубеденост и раздразнение от прекаления маркетинг. Колкото и да е добър, Blond(e) се възползва от абсолютно същите (и вече клиширани) похвати в индустрията напоследък – поява без предупреждение (идеята за изненадваща премиера в деня на годишната от Beatles-овия Revolver пропада заради хиените от The New York Times), екслузивна премиера в стрийминг платформа (Chance The Rapper, Drake, DJ Khaled, Kanye, Rihanna, Beyonce), дълъг траклист без отявлени сингли (Kanye, Rihanna, Drake, Beyonce и последния да затвори вратата), няколко версии (подгряване с визуален албум и криптични постове в собствения му сайт и Тumblr + издаване на дебело списание и общо две версии на траклиста), липса на стандартна радиофонична структура в повечето композиции (гореизброените артисти и още много), отказ от интервюта освен едно кратко обяснение и благодарност в Tumblr и какво ли още не.
Липсата на конкретни пояснения засилва енигматичността на Ocean и принуждава слушателите да търсят сами своите отговори, в което няма нищо лошо. Свободните интерпретации на двусмислената и леко неясна конкретика и огромният драматизъм на целия проект обаче няма как да не мирише на добре обмислен личен маркетинг и трупане на пачки по най-искрения възможен начин. Целият страничен шум около Blond(e) може да разсее дори най-внимателния слушател и да го накара да се чуди дали всъщност му харесва или не. Ocean е изклщчителен композитор и текстописец, но през цялото време се прокрадва една лега тъга по времената на безупречната 70-тарска поп музика, която те хваща за топките още с първата нота.
Заслужава ли си цялата врява? По-скоро да. Ако примем Channel Orange за най-конвенционалният поп албум на Ocean, то Blond(e) е личен, емоционален и авангарден микс от соул и пост-медитативно арендби с мимолетни проблясъци на запомнящи се мелодии и дълбоки текстури, който резонира не само при феновете, но и сред колегите. Когато откровен нарцисист с месиански комплекс като Kanye West забравя да се промотира в навечерието на собственото си турне и вместо това призовава всички радиостанции да подкрепят песните от Blond(e), работата е сериозна.
Blonde (Boys Don’t Cry LLC) е на пазара.
