Петър Грудов е жив, здрав и дискретно продуктивен. Когато не прави годишни обзори с най-добрата музика, не се преоткрива с някой екзистенциален експеримент (аяуаска, стенд-ъп комедия и счупен крак) и не диджейства апокрифно на явни и тайни места с магичен поп и диско, един от създателите на BOYSCOUT се изследва с книги (Мегафауна, за която тепърва ще говорим много) и (късо) кино.
Х е тотално независима продукция с микробюджет и скелетен екип, създадена като колаборация между Грудов и фотографа Златимир Араклиев. Написан в края на 2018 и заснет за общо пет дни в края на 2020 и началото на 2021, късометражният филм на двамата приятели разказва за неназован герой, който се движи между реалност и фантазия, опитвайки да сглоби разбитото си сърце като пъзел.
Очевидно им се получава добре, защото филмът печели награда за най-добър български кратък филм при дебютната си прожекция и участие на Международния филмов фестивал в Бургас през 2022, а по-късно е селектиран и на фестивала за късометражно кино в Пекин, този за експериментално кино BEAST в Португалия и други. Малко преди софийската му премиера в Одеон този четвъртък, 7 декември, BOYSCOUT прави бърз блиц с Грудов по въпросите какво, защо и как.
ЗА ФИЛМА. Х е опит да създадем нещо много интимно и сетивно. Вълнуват ме осъзнатите и неосъзнатите механизми, които изпреварват решенията. Винаги се връщам към темите за съзнанието и свободната воля, привличат ме противоречията – красотата и болката, поривът за свобода и удобството на познатите рамки, колко сме различни и колко си приличаме. Водещата тема за X е тази за сянката, за подсъзнанието, за това как проектираме себе си върху другите, очакваме да приличат на нас, да възприемат света по същия начин и да наподобяват нашите реакции. Всеки има уникална перспектива, можем само да споделяме и да слушаме кой какво вижда. Едни видяха Х като изповед, други като любовна история, а трети – като опит за психологически разрез на депресията или порастването, приемането и откриването на вярата. Сигурно е всички накуп.
КАК ЗАПОЧНА. Написах сценария преди пет години. Идеята се появи една вечер като няколко картини и няколко реплики. Седнах да ги запиша и останалото последва. Нямаше съзнателно решение да пиша сценарий, но постепенно си казах, че от това може да стане кратък филм. Мислих как да го направим с минимален бюджет и екип – има силни филми, снимани изцяло с телефон. Говорих с няколко човека да го направим, но по една или друга причина не открих партньор и шкартирах идеята. С времето обаче идваше предистория, звукът на дъжда върху един ламаринен покрив ме върна към нея, както и една история за връзка, прекратена с бележка. Имах затрогващ разговор с двойка приятели, които искаха да имат дете, но не им се получаваше. После работих по един танцов проект, който много ме промени. Отне ми доста време да се сетя да вкарам и него като нишка в историята. Така малко по малко се завръзваха нещата. Не че стана гениален сценарий, но наскоро попаднах на оригиналния и се засрамих, че съм го показвал на някого.
КАК СЕ СТИГНА ДО РАБОТАТА СЪС ЗЛАТИМИР АРАКЛИЕВ. Потърсих Златимир за съвет за космическите кадри от сънищата на героя. Разказах му идеята и на следващия ден ме попита само кога го правим. Ако не беше той, не знам дали щеше да го има, но със сигурност нямаше да е същият. Говорихме дълго, правихме проби, няколко месеца по-късно наехме техника и снимахме. Обвинявам се, че подходих страшно наивно, включително организационно – първите дни бяхме буквално трима души – аз, Златимир и Кеворк Ванлян – с всичките камери, релси, прожектори, обективи, стативи, дим машини. Не знам колко етажа качвахме и сваляхме цялата техникам нито колко сме спали, но бяхме като пребити. Самата работа обаче бе много приятна, колаборативна и вдъхновяваща. За звуковия дизайн се включи Марио Балабанов. Лиляна Гергишанов създаде костюма за финала и пое гардероба. Снимахме общо пет дни и нощи в тежката зима на 2020/2021, след което почна дългата работа по монтажа с Волен Пенев. На финала Николай Петров изпипа цветовете. Симоне Вити и Кристиан Радев помогнаха с логистиката и участваха във филма. Нели Леви е единственият друг глас, който звучи във филма. Появява се и Цвета Дойчева и няколко приятели като статисти.
ЗA ПРОЦЕСА. Най-големият учител и любимата ми част от целия проект, макар снимките да бяха ужасно тежки физически. Нямахме финансов гръб, нито претенцията да правим голямо кино. Имахме история, в която вярваме, и пълна свобода. Сценарият задаваше рамка, която позволи да експериментираме и импровизираме в снимките. Самият филм изкристализира истински по време на монтажа с Волен, който бе отличен с награда от фестивала На брега. Няколко месеца след началото на монтажа почина дядо ми и вплетохме и този опит като нишка, превърнала се в сърцето на целия филм. В един момент като че ли процесът започва да те води, тогава се получава магията. Работата те изправя пред избори, изплуват призраци и проблясъци и в крайна сметка решенията ти помагат да виждаш и разбираш по-добре самия себе си. Действието е процес на разкриване и опознаване. Често правя нещата с една идея и по-късно ги осъзнавам до друг начин. Важно е да започнеш, другото идва.
ЗА ИМЕТО. Не ми се мислеше име на главния герой докато пишех сценария, затова му сложих един хикс. Минах през много заглавия, но така и не си казах това е. Един ден от терасата видях два самолета, летяха в различни посоки, оставяйки пресичащи се дири в небето. Пушекът беше нарисувал един голям хикс, който бавно изчезваше. Почнах да си мисля за х като неизвестното в уравнение, като точка на пресичане, така и героят, и филмът бяха кръстени Х. Хареса ми симетрията на буква, асоциацията с рентген, това, че съдържа числата на бинарния код 1 и 0, и, разбира се, конотацията за бивш.
ЗА РЕФЕРЕНЦИИТЕ. Виждат се доста книги, включително X-men комикси, Чужденецът на Albert Camus, Земята под нейните нозе на Salman Rushdie, Призови ме с твоето име на Andre Aciman, Весел дом на Alison Bechdel, Азбука на капитализма на Vivek Chibber и I Am Not Your Negro на James Baldwin.
ЗА МУЗИКАТА. Dancing and Blood на Low, All You Are Going To Want To Do Is Get Back There на The Caretaker, The Night Heals My Burning Chest на Evitceles и Love’s Refrain на Jefre Cantu-Ledesma. Беше голяма битка за правата. Имах предварително сългавие за песен на Chromatics, но групата се разпадна точно преди да подпишем и стана невъзможно. Дължа благодарност на Jefre Cantu-Ledesma и Етиен Славчев (Evitceles) за изключителната щедрост.
ЗАЩО ГО НАПИСАХ. Бях се затворил в себе си. Минавах през труден период в личен план, а не обичам да се оплаквам и вероятно бе отдушник и начин да се отворя отново към света. Мислих много за себе си – кой съм, какъв съм, защо съм. Винаги бях остров в тези размисли. Вече мисля за себе си като част от нещо по-голямо, от едно огромно колективно съзнание, което субективно преживява и наблюдава себе си. Побърква ме разделението между хората, отчуждението един от друг. Упреквам култа към самодостатъчността и хиперфокусирането върху идентичността все по-често като причината за разделението и самотата. Като малък бях много вкопчен в някаква идентичност. Едва преди няколко години осъзнах, че такава не ми трябва, че аз съм всичко и съм нищо.
Премиерата на Х е този четвъртък, 7 декември, от 21:00 в софийското кино Одеон (бул. Патриарх Евтимий 1). Билети се продават само на касата на киното. Повече информация за събитието има тук.
