© David Sipress
Желанието да бъда информиран напоследък е в противоречие с желанието да запазя разсъдъка си. Думите от Well-informed на David Sipress от 90-те циклично получават нов живот, когато някое световно значимо събитие бие малко адреналин в новинарския поток, за да извади на повърхността противоречията на нашето време. Според илюстратора на The New Yorker, най-публикуваната негова карикатура бие рекорда си за най-много споделяния в деня след встъпването в длъжност на Donald Trump. Негов приятел психотерапевт пък му споделя, че последните години говори повече с пациентите си за влиянието на новините върху психичното здраве, отколкото за другите им проблеми. Самият Sipress открито признава, че собствената му психика понася сериозни щети в името на професията, която изисква да е всестранно осведомен, за да илюстрира съвремието с хапеща и навременна сатира. Главата ми стана мрачно място, казва той.
Познавам чувството. Усещам го все по-често, дори когато на дневен ред не са трудни теми като Trump или Brexit, имиграцията и радикалния ислям или родната нео-мутренска действителност. Заглавия, Facebook статуси, снимки, коментари… Oнлайн манифестацията на събитията от деня поглъщат не само солидна част от моето време, но отвличат енергията и настроението в неясни посоки и ме карат да се чувствам изправен пред избор – неизвестни емоционални обрати или блаженството на незнанието, без значение дали става дума за новини или ежедневието на някой по-близък или далечен познат. Тази първична реакция сигурно е виновна и за все по-честата поява на заглавия като Защо трябва да откажем мрежата или Какво прави Интернет с нашия мозък и приятелски закани за намаляване на висенето в социални мрежи, споделени, разбира се, там, и неизбежно последвани от десетки коментари, палчета, сърца и сълзи. Няма как – било толкова трудно да се откажеш от мрежата, казват, колкото да биеш наркотична зависимост.
Да откажеш Интернет
Мъчно си представям живота без Интернет. Неусетно е пуснал пипала в почти всички аспекти от моето съществуване, макар да съм част от онова междинно поколение, родено на ръба на онлайн революцията. Сдобих се със смартфон дълго след като имах личен документ и изградено чувство за идентичност и самооценка на базата на хиляди хубави и злощастни офлайн случки. Същевременно имах късмет да се докосна до компютър достатъчно млад, че да го не възприемам като непроницаема машина с крайна цел, различна от това напълно да се подчинява на моята воля. Не изпитвам излишна носталгия към времето, когато пишехме писма на ръка и нямаше как да сме сигурни дали са получени, прочетени, оставени без отговор нарочно или заради легендарната ефективност на пощите по онова време. Състезавахме се със заучени факти, по-мъчно доказвахме, когато някой говореше глупости, и оставяхме произволни спорове без отговор. Запознавахме се с нови хора на живо без предварителна нагласа към култивирания онлайн образ, развличахме се с книги, обсъждахме напоително филми и ги научавахме наизуст заради липсата на особен избор. Слушахме музика, ама не като фон, събирахме се пред телевизора в точен час. Звъненето на телефона беше събитие, а тръпката да зърнеш голи скритите части от човешкото тяло оставаше с дни наред. Беше яко, ама беше ли по-яко?
Флиртувал съм с идеята за раздяла с глобалната мрежа в моменти на прегаряне. Основно за да си припомня какво беше преди. За да си покажа, че мога. За да избия от главата си глупавата фантазия за старата Nokia отпреди петнайсетина години, чийто развлекателен връх беше змиичката. Kато скромен, личен триумф над някои от по-неприятните страни на съвременния начин на живот. Като дискретно показан среден пръст на безкрайния поток от информация, на живота в режим на постоянно разсейване и очакването да съм на разположение 24/7, на лайка като мерна единица и търговията с вниманието ми. Защото твърде често се улавям да търся светлината на екраните, дори когато съм в готина компания. Защото постоянно забравям какво съм започнал да върша след поредното онлайн известие. Защото усещам, че трябва да полагам усилие да прочета всяка статия с повече от три абзаца. Защото се чувствам безсилен пред фалшивите новини, clickbait-а и хората, които им се връзват. Защото ме уморява привидната надпревара кой живее по-готино, по-пълноценно и по-правилно. Защото се дразня на самия себе си, че участвам в суетата на социалните мрежи, допринасям за шума и, волно или не, също представям изкривена версия за своя живот. Защото ми е мъчно за обезценката на интимността. Тлеещата мисъл за изключване надигаше периодично глава, за да бъде отхвърлена или отложена по коя да е прозаична причина, докато един съвсем прозаичен инцидент не стана повод да пробвам живот без глобалната мрежа.
С един крак извън мрежата
Приех фрактурата на четвъртата метатарзална кост на левия ми крак като бунт на подсъзнанието срещу постоянното мрънкане, че имам нужда от почивка. Бях ефективно изваден от ритъма на ежедневието и след седмица в плен на легло, модем и тихо пълзяща депресия, желанието ми да се събуждам започна да се рони като клаустрофобичния гипс, обсебил крака ми до коляното. Потребностите ми се сведоха до минимума, а всяко по-сериозно движение изискваше усилие и биваше предприето след внимателно изчисление на всички потенциални нужди и изненади по пътя. Дните минаваха в празно скролване, гледане на сериали и трупане на табове. Нямаше съмнение – имах проблем и това беше моят прозорец да пробвам да се изплъзна за малко от най-сериозната ми връзка, поне досега. Реших да си дам почивка от мрежата и да избягам от задушния град, чувството за безпомощност и натрапчивия глас, който повтаряше, че никога няма да мога да ползвам крака си със същото наивно безгрижие както досега.
За целта имах нужда от стерилна среда и няколко дни по-късно се намирах в къщичката на приятелка в малко селце на 1500 метра надморска височина и час път от затвора на адската софийска жега и апартамента на шестия етаж в сграда без асансьор. Планът: седмица уединение без Wi-Fi и 4G, докато се концентрирам върху възстановяването. Щях да свърша дълго отлагани неща – да прекалибровам живота си, да поседя насаме с мислите си, да пробвам да попиша без напрежение и очаквания, да проверя дали още мога да рисувам, да опитам да въведа ред в стотиците натрупани гигабайтове на външната памет. Въобще приготвих се за всички онези неща, за които упреквам ежедневието, че ми краде силите. Взех компютър и хард, тефтер за писане, книги за четене, голям бележник с чисто бели листи. Заредих филми за наваксване – все пак имаше риск да умра от скука. Изключих мобилния трафик на очукания iPhone и легнах на хамака в очакване на промяната.
Какво по дяволите прави Интернет с моя мозък?
Глобалната мрежа, каквато я познаваме днес, е резултат от 50-ина години еволюция на идеята за бърз и ефикасен обмен на цифрова информация между машини. Първото съобщение стига от един компютър до друг през 1969 в американската правителствена система ARPANET. Близо трийсет години по-късно през 1994 има общо 623-те уебсайт-а в целия свят. Днес близо 4 милиарда души имат достъп до най-големия информационен масив в света (цифрата расте с главозамайващи темпове), а за притежателите на смартфон се твърди, че поглеждат към екрана средно по 150 пъти на ден. Интернет отваря света, разбива граници и тривиализира физически разстояния, преобръща световната икономика, сваля и качва правителства, създава герои и чудовища, направи своите архитекти притеснително богати и влиятелни и никак няма да е нескромно, ако се нарече най-вълнуващата революция на нашето време. Като всяка революция обаче и интернет бумът има своите (не)очаквани последствия и тепърва започваме да разбираме и да говорим за по-притеснителните от тях. Най-сериозната критика към тихия онлайн тейкоувър може да се сведе до няколко точки – мрежата пристрастява, прави мисловния ни процес доста по-похвърностен, гълта твърде много от времето ни, изкривява представата ни за живота на другите и очакванията за нашия.
В книгата си What the Internet is Doing to Our Brains Nicholas Carr търси обяснението за жаждата ни за информация далеч назад в праисторически времена, когато живеем сред хищници. Тогава именно познанието за случващото се около нас предопределя дали ще сме ловец или плячка. Неслучайно еволюцията ни програмира да бъдем възнаграждавани за жизненоважната бдителност с малки дози допамин – невротрансмитер, който ни кара да се чувстваме добре на чисто химично ниво. Допаминът, отговорен офлайн за никотинови, наркотични, сексуални и хазартни зависимости, играе с центъра за удоволствие в мозъка ни, дори когато правим нещо толкова несъществено като търсене в Google. Приятното чувство от постоянния поток от нови стимули обаче има цена. Човешката памет работи на две нива – работна и дългосрочна. Капацитетът на първата е много скромен и твърде скорошната поява на нов елемент измества някой предишен, преди да сме успели да го обработим и осмислим, за да го вкараме в дългосрочната ни памет, където взаимодейства с натрупаното там, за да развие качества като аналитичност и мъдрост. Постоянното разсейване пречи точно на консолидирането на паметта по този начин. Мрежата адаптира мозъците ни да бъдат привлечени към новото вместо към значимото и така намалява способността ни да мислим концептуално и креативно, някои от най-ценните умения за съвсем близкото бъдеще.
Мрежата ви познава
Не споделих за счупения крак в социалните мрежи, но Google вече знаеше. Бях го превъртял от сърчове – от полезните храни след фрактура, през гипсовата клаустрофобия и възстановителния процес на David Beckham, направил метатарзалната кост известна след травма през 2002, до различни модели шини, реклами, за които започнаха да се появяват къде ли не. Да, мрежата ме познава. Вероятно поне толкова, колкото много близък човек с разликата, че не само може да предвиди реакциите ми, но знае и повечето ми нужди, желания и тайни, както и какво ще хване окото и въображението ми, когато няма кой да ме съди. Повечето от милиард и половината абонати на социални мрежи вероятно не осъзнават, че последните разчитат именно на любимите трикове на хазартната индустрия, за да задържат вниманието ни, което пакетират за продажба, заедно с доброволно предоставената ни лична информация. Тук на преден план излизат така наречените инженери на внимание, чиято работа е да превърнат познанията си за когнитивните ни рефлекси в импулс да продължим да скролваме. Скептиците най-често сравняват социалните мрежи с джобна ротативка – представете си всяко влизането във Facebook като дърпане на ръчката, а алгоритъмът зад резултата като опит да ви задържат възможно най-дълго там с помощта на различни, дребни награди, било то релевантни статии, спомени или видеа на котки, ужасени от неочаквани срещи с краставици. Такива хватки са светещите изчезващи стори-та, автоматичното зареждане на видеа, червените точки за всяко непрочетено съобщение и тийзърите от половин лице и име, които уж познавате според Facebook. Резултатът? Фрагментация на вниманието, което може перманентно да прецака способността ни да се концентрираме.
Наградите стават още по-големи, когато получаваме внимание от друг човек, за да стане нужно по-често и по-скоро. Така или иначе, винаги сме зависили от чуждото внимание и одобрение, просто пътищата му навътре в нашата система сега са повече, по-ефективни и правят липсата му по-болезнена. Великата ирония лежи в реалността, че колкото сме по-свързани, толкова по-самотни можем се чувстваме, непотърсени по всички онези канали, чрез които сме се отворили към света. Удовлетворение на секундата обаче е формула, която твърде рядко работи офлайн. Прекомерната стимулация на центъра на удоволствие на мозъка от своя страна захабява чувствителността му, оставяйки го жаден за все по-големи количества допамин и притъпява мотивацията. Ако я оставим, мрежата може да ни погълне като черна дупка от наченати тв поредици, отворени табове и нестихващи чатове.
Революцията ще изяде децата си
Мама качи снимка на сестра ми преди час и вече има сто лайка!, наскоро ми сподели синът на приятели с бурен, неподправен детски ентусиазъм от успеха, сменяйки набързо темата от какво ми има на крака. Когато 11-годишната ми племенница ме последва в Instagram, първото, което отбеляза, беше броят последователи на профила ми, преди да отчете тъжно, че нейния засега следят едва двайсет души. Цифрите в социалните мрежи вече са съвсем реален маркер за стойност и карат дистопичните прогнози от тв епизоди като App Development and Condiments (Колеж Грийндейл) или Nosedive (Черното огледало) да изглеждат плашещо правдоподобни и задължителни за гледане. Социалните мрежи днес са сочени за основен двигател зад епидемията от емоционални заболявания в развития свят. Няма да се учудите, че най-изявен е проблемът при подрастващите, като според някои данни психичните разстройства са нараснали със 70% в сравнение с двадесет и пет години по-рано. Предостатъчно различни изследвания демонстрират връзка между честата употреба на Facebook, Twitter, SnapChat и Instagram (консенсусът е, че именно той е най-сериозният вредител за младите) и чувствата на безпокойство, самота, ниска самооценка и депресия, както и с по-модерни явления като синдромa на фантомна вибрация (когато сте сигурни, че телефонът вибрира, ама не), FOMO (fear of missing out или онова чувство, че някой някъде си прекарва неделния следобед по-добре от вас) и дефицит на вниманието. Макар младите да са най-уязвими, не само те търсят близост и признание онлайн. Принципът важи с пълна и за много зрели хора, у които мрежата заражда същите чувства за малоценност, тревожност и отчуждение и пристрастява с малки ударни дози допамин.
(Не) споделям, следователно (не) съществувам
Без тях дните ми се нижеха спокойно. Прочетох една глава от книгата първата вечер и бях дотам – апетитът ми за външни стимули беше изчезнал с нагласата за офлайн седмица. Изкарах остатъка от времето си не само без Интернет, но и без музика или филми, насаме с мислите и селската действителност. Лягах със залеза, ставах с изгрева, дремвах помежду им (признавам, понякога повече от веднъж). На един крак прилежно приготвях нещо бързо и лесно за закуска, обяд и вечеря. Правих мързеливи лицеви опори и се раздвижвах, както можех, от лявото коляно нагоре. Научих се да нося със себе си само най-важното и да правя всичко по-бавно без това да ме изнервя или да ме кара да се чувствам все едно си губя времето. Взаимоотношенията с близките, накъде отива светът и какво е мястото ми в него, работни и финансови въпроси, ще зарасне ли правилно фрактурата – натрапчивите мисли, които ме занимаваха бяха същите, но липсата на познатите дразнители, дистанцията и усамотението ги правиха едновременно по-абстрактни и по-ясни. Съществувах безметежно до предпоследния ден от бягството, когато се събудих с острата нужда да направя нещо.
Скуката е подценена стока в днешно време. Забравили сме потенциала на празното от съдържание съзнание да създава пространство, което само ние можем да запълним. Стари планове и идеи надигнаха глави във вакуума. Нови желания и нужди изплуваха, за да придобият отчетливи очертания. И така след няколко дни без входяща информация, от мен започна да се излива ново съдържание. По-голямата част, разбира се, не ставаше за нищо, но имаше промяна в енергията и нагласата ми. Бъдещето изглеждаше някак по-оптимистично. Повече от месец по-късно, продължавам да преосмислям отношенията си с мрежата и да виждам по-сериозна разлика, било то защото свикнах да живея с по-малко мегабайти и нотификации или защото истински си бях починал. Откъсвайки се от Интернет, започнах да осъзнавам кои аспекти от него са истински полезни за мен и кои са поредното отвличане на внимание.
Обичам те, но имам нужда от пространство
Ежедневие без Интернет ми напомня за желанието за спокоен и усамотен живот извън града, какъвто си обещаваме всеки път, когато се изправим пред поредния пример за безсилието на държавата или безграничността на човешката глупост. И едното, и другото днес ми изглеждат повече като бягство и обръщане на гръб на твърде много от най-смислените постижения на прогреса, а и на участието в него. Има романтика в завръщането към аналоговия живот, пълното отрицание на мрежата обаче е първосигнална реакция, от която има повече за губене, отколкото за печелене за нас самите, така и в битката с недостатъците на 21 век изобщо. Като да си отрежете крака, защото не спира да ви сърби изпод гипса. Или да не участвате в избори, защото всички са мошеници. Знанието върви ръка за ръка със свободата и технологията не само може, а трябва да ни помага да мислим и да живеем свободно. Не дали, а как ползваме мрежата е въпросът, който си струва да се обсъжда, когато става дума за взаимоотношенията ни с нея. Не информацията й, а начинът, по който я употребяваме ни прави неспособни да се фокусираме върху важното или прекомерно зависими от чуждото мнение. Като теглим чертата Интернет не е нищо повече от продължение на нас самите, технологичен израз на добрите ни страни и онези, които имат нужда от още малко работа.
Решението е близко до ума, но рядко отделяме времето или мястото в краткосрочната ни памет за него. Със сигурност няма да си навредим, ако по-често си даваме почивка от екраните, ако периодично се разтоварваме от всичко ненужно и от време на време се изключваме изцяло. Самоконтролът е като мускул – става по-силен с упражнение, за да филтрира без скрупули значимото от излишната суматоха. Полезен е и от другата страна – когато споделяме, има смисъл да го правим честно, с уважение и внимание към времето и чувствата на другите. Няма лошо да потънем в мрежата за ден-два или спорадично да я използваме да си почешем егото. Стига да действаме осъзнато, да осмисляме баланса на сила в отношенията ни със социалните медии и да се отдръпваме за глътка перспектива. Времето е един от най-ценните ресурси, които притежаваме, и е важно да си даваме сметка всеки път, когато избираме да направим с него едно, а не друго, а когато го продаваме, да внимаваме за дребния шрифт.
В колата на връщане към София включвам мобилния трафик. Едновременно с любопитство и леко присвито сърце. Страхът от сблъсъка с чакащи съобщения и неотговорени писма, изоставащи работни проекти и всички видеа от YouTube абонаменти беше осезаем и неочакван. Оказа се и неоснователен. Активността онлайн храни себе си и колкото повече участваме, толкова повече ни въвлича. Почти мигновено попадам на интервю на американския комик Azis Ansari за американското GQ, в което разказва как се е изключил тотално от мрежата. Наострих уши на въпроса на интервюиращия какво мисли за това, че Pence вече не е вицепрезидент на Щатите. Въпросът се оказва шега, но усещам странно облекчение, че всичко е както го оставих. Кампанийни акции на Слънчев бряг и Корал, Trump, Северна Корея, Игра на тронове, бебета, ваканции… Не бях изпуснал нищо.
