Стендъп за една нощ

Познавам Дими Деянски от доста време, но разговаряме истински едва преди няколко месеца, след като съм го гледал да разхвърля готини шеги като карти за игра от сцената на притъмнени помещения. През последната година рекламистът и стендъп комик уверено развива таланта си, а покрай него и цялата сцена – следвам неговата FB страница и поканите за събития стават регулярни. Деянски организира няколко различни формата тематични вечери, в които се сблъскват комици от София и страната или такива родени през 80-те и 90-те. Има комедия само от жени, нишови забави за геймъри и вечери за аматьори на български и на английски. Измислете три шеги, които са само ваши и не сте чували преди, и елате да ги разкажете, е съветът на Деянски за всеки, изкушен да види какво му е на Louis C.K. зад микрофона, а не в хотелските стаи.

Има малко неща, които ми доставят по-голям удоволствие от добрата комедия и неведнъж съм се чудил кои от всичките ми комплекси са най-универсални и потенциално забавни. Като умерен интроверт с фантастичен страх от публика, идеята да се кача на сцена, за да си покажа меко казано спорното чувство за хумор пред неизвестен брой непознати, започва да изглежда все по-страшна, колкото по-лесна става за осъществяване. Една вечер, след спорадичен прилив на смелост, нужда да се разсея от разбитото си сърце и да се опълча срещу монотонното съществуване, се записвам за участие в open mic вечер на английски. Обвинявам новата ми житейска философия да пробвам всичко, което винаги съм искал да опитам, но не ми е стискало. Обувам гащетата за големи момчета и заемам последния ред в списъка от участници за вечерта.

Живея в отрицание в продължение на няколко дни. Нищо не е случило. Всичко е една голяма шега, но с наближаването на вечерта, шегата започна да придобива реално ужасяващи измерения. Трябва да запълня осем дълги минути със смешки, които да са понятни за хора, които не ме познават, от сцена с микрофон. Трудно понасям гласа си на запис и е достатъчно само да ме погледне някой, за да прецакам нещо, което иначе мога да направя със затворени очи. Успокоявам се, че стендъп монологът ще е на английски и винаги мога да обвиня езиковата бариера за предстоящата катастрофа. Крепи ме споменът от едно пиянско прибиране у дома преди месеци, когато седнах и надрасках няколко (несъмнено супер добри) шеги. Хващам се как несъзнателно ровя из хилядите бележки с идеи, мисли и случи, зачекнати и забравени след ред-два в телефона, но не можех да се накарам да седна да пиша, защото това щеше да го направи истинско, написаното нямаше да струва и по-добре направо да се откажа. Болезнено самокритичен съм, страхувам се от провал, от неразбиране и от капацитета за жестокост на човешкия вид. Какво може да се прецака? И за какво ми е това, по дяволите? Имам приятели, получавах достатъчно обич като дете, май все още мога да излъжа някой да излезе на среща с мен. Имаше достатъчно време да се оттегля от участие без да е супер грубо или да съм лишил друг човек от възможността да потормози някакви хора с тъпите си смешки.

Така и не споделям с приятели, че съм се записал за участие, за да не вземат да дойдат и после да ме е срам да ги погледна година-две. Не отбелязвам деня в календара и даже не проверявам повторно точната дата, а я оставям да вирее някъде в подсъзнанието като вторник-или-сряда-другата-седмица. В главата ми вече са се заформили няколко идеи за какво ми се говори, но положението като цяло продължава да е по-скоро мъгляво и съм превърнал цялото нещо в абстракция извън линейното време. Понеделник идва бързо, а след него и вторник, и сряда. Обмислям потенциални непреодолими препятствия за участието ми до последния възможен момент. Прибирам се привечер след цял ден по задачи навън, къпя се, сипвам си уиски и започвам да търся листа с тайните оръжия, който категорично отказа да бъде намерен, без да му пука, че връщане назад вече няма. Остава точно един час, в който трябва да си събера мислите и да ги изплюя в писмен вид, защото единственият шанс да се справя с тазвечершния монолог е да изляза на сцената и да си прочета записките като ученик. Вървя към Rabbit Hole, планирайки и пиенето – достатъчно малко да не изгубя контрол, достатъчно много да успея да взема стълбите към сцената. Записан съм последен, има време да си успокоя нервите.

Барът е празен, когато пристигам, но се пълни за сякаш за секунди и Деянски вече чете регламента, предупреждава публиката да е уважителна, а участниците да не се изкушават да рециклират чужди шеги и дори да не помислят за mic drop-ове. Общо сме седем човека. Всеки разполага с по осем минути. Победителят печели еди-колко си шота. Думата победител прозвучава бавно, изкривена, все едно изречена от механично устройство преди да му падне батерията. След нея всичко се размазва и секунди по-късно съм се озовал на малката сцена с още шестима души, зад които неуспешно се опитвам да се скрия. Идва втора изненада за недочелите регламента след тази за победителя. Освен че става дума за (приятелско) състезание, редът ще бъде определен след жребий, а не според последователността на записване. Логичен ход, който ме заковава по средата, на четвърто място, след като тегля лист и успявам да обидя едно от момичетата с неуспешна уж иронично пост-феминистка шега. Стомахът ми почва да се гъне и инстинктивно си проправям път към бара. Трябва да рекалибрирам изчисленията за скоростта, с която пия, и да я умножа по шибания факт, че освен всичко друго, участвам в състезание.

Няколко шеги от Деянски по-късно и конкурсната програма е открита. Кристина Домозетова дава тон на вечерта с шеги от битието на (уморена) млада майка и горд гражданин на добре уредената, нестарееща столица. Има опит и си личе. Мамка й. След нея идва ред на другото момиче за вечерта – Triene van Deneste, която очевидно е родена на тази проклета сцена и разсмива всички с пиянски истории. Проклети чужденци. Трети е Димитър Балабанов, по-известен като Флаш, също про шегаджия, когото не мога да чуя като хората, защото умът ми отново се е заел да изчислява алкохолните нужди и ме е отнесъл до бара за последно малко, с чиято помощ да се изнижа неусетно или да преживея следващите минути. Преди да се усетя ме викат на сцената и се засилвам трескаво към нея с ръце в джобовете, които търсят листата със записки без да имам особена идея как, какво или колко време има в тях.

Осемте минути минават като на филмова лента. Не мога да кажа със сигурност за кои епизоди от отказващата да си иде криза на средната си възраст разказвам, но адреналинът непрекъснато ме вади от предварително планирания сценарий и ме пуска по неочаквани тангенти с променлив успех. В един момент пулсирането в слепоочията намалява, а моментите на смях (почти съм сигурен, че има такива) ме карат постепенно да се отпусна въпреки прожектора и искреното притеснение дали ще успея да заблудя поне част от публиката, че съм сравнително нелош тип. Не съм се замислял как микрофоните буквално са усилватели за хора и, ако не си трениран, всичко лъсва на показ. Дават и малко екстра смелост, което си е полезно понякога. Помня, че постоянно стъпвам ритмично от единия на другия крак, макар да си бях казал, че няма да го правя. Помня, че говоря доста по-вулгарно, отколкото ми се искаше. Помня чувството на облекчение, че намирам разбиране. Помня, че искрено се смея на самия себе си. Помня как Деянски настойчиво ми показва, че времето е изтекло, но не мога да спра. Малко по-късно вече е седнал на стълбите пред сцената с глава в ръце, а аз усещам как смешките ми стават все по-неуспешни колкото по-припряно опитвам да ги изстрелям и слизам преди да полетят домати.

Жив съм. Но не само. Маниакалната превъзбуда стихва със снемането на напрежението и постепенно напуска тялото ми като смях заради шегите за българските странности през очите на холандеца Cris Biemond, симпатичния wigga със страхотен комедиен тайминг Fat Kid Neddy и саркастичният екзистенциалист Христо Христов (който печели моя скромен глас за вечерта). Седемте участника сме се изредили и публиката вече гласува с малки сгънати листчета и любимия си номер, които отиват в картонена кутия, която произвежда и най-голямата шега на вечерта. Оказвам се с равен брой точки с Triene и макар да бях разбрал, че се борим за трето място, борбата всъщност е за короната от шотове. След сравнително слабо представяне и на двама ни в импровизирания бърз рунд с шеги, въпросната корона някакси се озовава върху моята глава.

На следващата сутрин се будя в странно положение. Някак съм успял да заспя наопаки – главата ми е заела обичайно място за краката и обратното, а в спалнята има недокосната кутия с пица. Чувствам се абсолютно емоционално изчерпан. Отминалата вечер минава като на филм и започвам да разбирам биполярния персонаж на Maria Bamford в жестокия сериал Госпожа Динамит една идея по-добре. Колкото и да се шегувам с кризата на средната възраст, за пореден път ме кара да правя неща, които винаги съм искал, но не ми е стигала смелостта. Появил се отникъде без да знам в какво се забърквам, успял да нагрубя поне едно момиче макар и неволно, говорил несвързано, вероятно изглеждайки като човек, който има нужда от стабилизатори за настроението, побеждавам по-подготвения кандидат (жена) с няколко гласа и правя всичко това с доста тъпа прическа. Няма никакво съмнение – аз съм Donald Trump на българската стендъп сцена и малко ме e срам, но пък съм отбелязал поредна малка победа срещу страхливеца в мен и имам още една история за разказване.

Януарското издание на Open Mic Stand Up In English е тази вечер, 10 януари, след 20:30 в Rabbit Hole на ул. Лавеле 16. Микрофонът е отворен за аматьори на български в неделя, 14 януари, след 20:00 в Gaba.