Хюго е от онези харизматични певци, които се нуждаят само от двусекундно ръмжене, за да те спечелят. Макар да се появява спорадично в различни проекти последните години, 24-годишният музикант нахлува по-сериозно в началото на 2023 с тежкарския фънк на Сос – откриващият сингъл на последния му албум Симулакрум, който обладава с емоционален интензитет, моментално запомнящ се баритон и интимен характер.
Но кой всъщност е Хюго освен изпълнител без Bandcamp, но с нарочен нисък профил в социалните мрежи и умна мимикрия в периферията на съвременната БГ музика, преди да нанесе своя потентен удар без предупреждение на шести януари? Бийтмейкърът Камен Колев го издава като натфизчия и рапър, като половината там, но с истински талант. Напомня на модерен Тодор Колев, а Симулакрум е моят любим (и най-добър) албум на български език.
Хюго е музикалният псевдоним на актьора Теодор Кисьов, който се дипломира в класа на Ивайло Христов през 2021, но развива и паралелна нишова кариера на градски поет и бийтмейкър в компанията на хора от актьорската клика като Rumbalyaka (Румен Драганов) и Zhaklin (актрисата Жаклин Даскалова). Гостувал е в парче на Гената от So Called Crew, има един хип-хоп албум (Мъглявини от 2021) и един инструментален микстейп (Някви песни от 2022). Симулакрум обаче е рязък завой от рап речитативи и семплирани интрументали към пълнокръвно пеене и страхотен поп, изсвирен от Борис Георгиев (китара) и Явор Намлиев (пиано).
Макар от първите демота да е минала година и половина, а същинските записи да отнемат близо осем месеца, Симулакрум звучи като завършено и много силно воле от гаргантюански трубадур с приятно закръглено шкембе, който пуши цигари, пие прилично и маркира богатата си душевност и музикална култура с шармантна самоувереност ала Jack Black. Теодор Кисьов обаче няма как да е по-далеч от подобно описание, докато го гледаме как крачи спокойно към интервюто в десет сутринта с развързани Nike-ове, скейтърски панталони и широко Carhartt яке.
Първото впечатление, което оставя след непринуденото съгласие да скъси дистанцията с разговор на ти, е плътният и несъмнено трениран глас, който звучи по-тихо от монолозите на театрална сцена и драматичните извивки на Симулакрум. Виждаме се дни преди първия му самостоятелен концерт, докато репетира активно с момчетата от записите и няколко гости, с които да разгърне Симулакрум с подобаващ звук на клубна сцена. Имахме малко трудности в началото, но бързо наваксахме. И на театрални, и на музикални репетиции Тео усеща една особена дупка, в която ходи назад и става все по-зле, преди да се отпуши. Вчера беше екстатично, завъртяхме целия албум и звучеше много хубаво.
След като досега е действал самостоятелно или в комбина с Жаклин и Румен (който обикновено ръководи нещата), този път Хюго е в сложната ситуация да се оправя сам. Взимал съм подсъзнателно някакви неща от професор Ивайло Христов докато режисира. Анализирам как се държа с останалите, защото не искам да ми е последен път, а натрупан опит. С Явор и Борис сме работили и преди, усещат ме какво искам. Въпреки това, Тео се притеснява да говори за посока, защото няма самочувствието на човек, разбиращ от музика. Все пак давам някакви насоки, защото ако на мен ми звучи добре, значи и на друг ще му хареса и това ми стига. Понякога се чудя дали ако кажа нещо, ще го блокирам или предизвикам. Всеки човек реагира различно на критика, чувствам се като сапьор в известна степен.
Но вместо да се засили обратно към комфортната зона на самотните бийтове, Хюго разпознава различното усещане след Симулакрум и не знае дали би се върнал към речитативите. Хип-хопът го правих ей така да си редя римите и бийтовете. Сега сякаш наистина изкарвам нещо от себе си и не искам да го губя това чувство. Трябва да намеря начин да се изразявам и през хип-хоп, но не знам дали ще ми се получи.
Всъщност Симулакрум не е радикално нов или напълно неочакван завой от речитативи към пеене, защото Хюго пробва мелодичния си глас и в предишни песни. По-сериозната промяна в стила му се дължи на смелостта да се довери на музикантите, с които записва. Невинаги моята идея е най-добрият избор. Когато талантливи хора ти предложат нещо неочаквано, за което принципно имаш идея, често пъти инстинктът те кара да се дръпнеш и да кажеш не. Но ако ги оставиш да доразвият каквото имат предвид, ще видиш, че става нещо по-различно, но и по-работещо.
Горното е и явна причина албумът на Хюго да не страда от натрапчиво актьорско его и демонстрации на ръмжащо гласово превъзходство на всеки ъгъл. Макар рядко да надвишават три минути като времетраене, доста от деветте парчета в Симулакрум имат дълги инструментални части и Frank Ocean-ови обрати в темпото и посоката. Стана от само себе си. Наблягах повече на текста и усещането в демотата, но като чух как ги свирят Явор и Борис се запитах защо да не направим по-дълги инструментални части, отговарящи на идеята на песента и албума. Текстът подлежи на интерпретации, музиката я усещаш без да мислиш.
На въпроса какво е научил от процеса по създаването на албума, Тео се умълчава, преди да отговори откровено. Преди си мислих, че знам всичко, сега осъзнавам, че не знам много неща за самия себе си. Но седмица след излизането на албума осъзнава, че се е научил да се обича. Търся го от много време, защото никой не те учи как да го правиш като малък. Особено поколението, което ме е отгледало.
Теодор Кисьов е единствено дете в семейство на майка счетоводител и баща, който ремонтира велосипеди. Последният държи да въведе сина си във всичко от Ella Fitzgerald и Kenny G до сръбско и опера. Научи ме, че няма лош жанр, а само лоши песни. Така бъдещият актьор започва да цени всеки, който умее да се изразява искрено дори в стилове, които Тео не слуша. Съзнателно или не, родителите му показват как ако дава всичко от себе си и прави нещата по възможно най-добрия начин, те се случват.
Подобно на много други от своето поколение, Кисьов не ходи на детска градина и има силна връзка със своя дядо. Братската динамика във взаимоотношенията помежду им се изразява в нарочно ръчкане, целящо да запали другия. Обичаше военни филми, а аз го дразнех, като сменях каналите на телевизора. Знае, че ако му се ядоса, значи го обича. Той беше художник, пееше много хубаво. Понякога си спомням гласа му.
Друг скъп спомен от юношеските години в Ямбол е самотен залез на мост над река Тунджа, където се озовава след бягство от училище. Помни и точната дата: 18-ти май в час пик. Нямаше абсолютно никой, сякаш бях сам в целия град, а той беше мой. Пет години след като го е напуснал, Кисьов продължава да обича Ямбол, но не издържа да седи повече от седмица, защо го изпива. Не че не обичам да няма какво да правя и да си играя с въображението, но не си представям да се върна да живея там. Но и не забравя колоритните образи, които го стряскат като малък, а сега му изглеждат като обикновени, но малко изкривени хора. Сякаш в града има нещо не както трябва.
Първите опити с театрална школи за младежи се случват именно в Ямбол, a скуката го кара да се поинтересува и от музика. Чудейки се какво да прави с живота си, Тео гледа в YouTube как J. Cole прави бийтове в турбуса и решава да се пробва и той. Купих си една клавиатурка Akai и почнах да нареждам някакви отвратително тъпи неща на FL Studio. Осъзнава, че не е толкова лесно, но продължава да го прави. И вярва, че ако ти е скучно, значи си мързелив. А аз съм много мързелив. Боря се със себе си, защото мога просто да седя и да си гледам нещо. Скуката всъщност ражда много неща, които иначе не биха се случили нарочно.
Да не би да говори за съзерцание? Хах, тук ме хвана. Сега да не излезе, че не може да ми е скучно и винаги си измислям какво да правя? В момента, в който усетя как ми е скучно, се хващам за нещо. Съзерцанието не е ли родено от скука? Не, каквото и да говоря, не мога да го извъртя, че ми е скучно. Именно тази склонност към съзерцание е в леко противоречие с доскорошната затвореност на Тео и неговата любов към 70-арската музика и хип-хопа. Да намеря песен, която отговаря на вътрешното ти усещане, се случва все по-рядко. 70-арската музика ме привлича със свободата на изразяването и чувствата, които усещам във всеки тон и звук.
За Тео, съвременната бунтарска музика е извънземното безумие на Kendrick Lamar в To Pimp a Butterfly и Untitled Unmastered, повлияли значително и на личния му вкус с демонстрацията как хип-хопът може да еволюира в нещо по-поетично. Последният Kendrick също се бунтува, но срещу себе си. Всяко следващо слушане на Steely Dан и техния албум Aja пък провокира нови емоции в съзнанието на Хюго, давайки си сметка, че това се дължи не на песните, а на рефлексия на сегашния му аз към тях. Може би не слушам достатъчно нова музика, но така се чувствам с Blonde на Franк Ocean. В началото ми остави объркано, но силно чувство за свобода и желание да си го пусна пак. Вторият път ми хареса малко повече, после трети. Сега е от малкото албуми на телефона, които слушам постоянно. И не е само до усещане, просто звучи скандално добре.
Докато прави Мъглавини, Хюго слуша всичко без рап. Със Симулакрум е точно обратното и върти само рап като JID, за да не се влияе. Не мога да миксирам и мастерирам добре, та като слушам подобни неща, почвам да се вглеждам в моите и да се подтискам защо не звучат толкова добре, колкото онези професионалните за хиляди долари. Но за да отговоря на въпроса, подготовката и музикалното влияние върху Симулакрум са основно Stevie Wonder, Steely Dan, D’Angelo и малко Amy Winehouse.
Но тук Хюго се връща отново към чувствата, които провокира музиката и обяснява как наскоро песен на Al Green го кара да закъснее умишлено с храната за котката, само и само да я чуе още няколко пъти и да запази усещането за по-дълго. Силната емоционална зрялост на Симулакрум може да бъде обяснена не само със слушането на правилната музика, но и с неизменното порастване в нова среда. Принципно съм здраво затапен и не позволявам да не излизат емоции никъде.
НАТФИЗ ли те засили към това самоосъзнаване? Вероятно да. Няма друг такъв човек като професор Ивайло Христов. Не помня дали той ни каза да бъдем себе си, но именно там започна да къкри този процес. Осъзнаването идва с опита и срещите с достатъчно хора, на които им личи вътрешната борба да не бъдат себе си. И аз съм бил такъв, но в един момент осъзнах, че не се чувствам добре да се правя на готин. Реших да видя кой съм всъщност. Сега знам малко повече отпреди, а това е най-важното.
Последният албум на Хюго е тотално разкриване, независимо дали се приема като интимна изповед на актьора Теодор Кисьов или умел наратив от музикалното му алтерего Хюго. Трябваше да излязат някъде тези емоции. Апропо, Хюго стартира именно като персона, дълбоко повлияна от MF Doom. После си казах, че е нелепо и по-добре да се стегна и да си правя нещата така, както мога и усещам. Симулакрум ме научи да не съм такъв, какъвто не съм. Сега съм доста по-открит с емоциите. Винаги ще има хора, които не ме харесват, но не ми пука. Достатъчно е да бъда себе си.
Вашите харесаха ли албума? Финалния микс го слушахме заедно в Ямбол, останаха много доволни. Личеше им, че са горди и щастливи. Дори за рапа бяха широкоскроени и казаха: аха, това е интересно, можеше да е много по-зле. Без тяхната подкрепа нямаше да направя каквото и да било най-малко, защото ми плащат квартирата. Не можех едновременно да работя, да репетирам в театъра и да правя албум, затова помолих да помогнат още година докато го заърша и си поема нещата. Макар да не участват в албума, Румбата и Жаклин също имат принос. Без тях нямаше да направя и половин песен. С Жаклин се заговорихме за музика в академията, натягаше да правим парче, запозна ме с Румен, с който само се нахилихме на първата среща все едно се познаваме отпреди. Ако не бяха те двамата, нямаше да имам смелост да направя нищо.
Мотивацията да бъде сериозен и в театъра, и с музиката, се дължи не само на отговорността към семейство и приятели. Не искам да съм безотговорен към труда на групата, към времето на публиката, към албума и към самия себе си. Ако трябва ще колабирам след концерта, но ще се бачка до последно. Казах си, че ако това с Хюго ще го правя сериозно, искам хората да не знаят каква ще е следващата ми песен. Нито да ме определят само като актьор, рапър или певец. Искам да не знаете какво да очаквате и да ви изненадвам, докато потривам доволно ръце отзад.
Отказът да стои в една кутийка издава и още един от личните му модели за подражание. Childish Gambino играе, пише, режисира, пее, но никога не знам какво ще направи следващия път. Да си такъв тип артист е трудно, но не и невъзможно. Мнозина го приемат за гениален Господ, за мен е просто работлив. И много талантлив, разбира се, но не разчита само на това. Вероятно под влияние на подобни примери, Тео се отказва да избира категорично между актьорството и музиката, както възнамерява след последната година в НАТФИЗ. Предпочитам да не спя, отколкото да се откажа от едно от двете. Като малък исках да ми е удобно и лесно, сега е невъзможно. Трябва да натягам сам, знам, че ще се случат хубави неща, ако стана от леглото, въпреки всичко.
Но не и на всяка цена. Хюго не обича да рекламира собствената си музика, мярка се рядко онлайн и, парадоксално за силно кинематографичните си песни и естеството на другите си занимания, избягва да снима видеоклипове. Освен това се дразни на излишните обяснения, избягва да се изтощава онлайн и предпочита да влага енергия в композиране на нови песни, а не в промоция. Осъзнава, че така може да стигне до по-голяма аудитория, но не му е важно колко хора го слушат. Ако исках да са повече, щях да правя съвсем друга музика. Предпочитам първо да чуят, да изпитат нещо и тогава евентуално да ги зарадваме с някой клип.
Къде ти е най-комфортно? Ако ми е комфортно на едно място, значи трябва да отида другаде и да се предизвикам да изкарам нещо. Не ми е било комфортно докато съм пял новите песни, нито докато съм рапирал старите или съм правил бийтове. А и когато излизам на сцена. Преди участие ми е ад, но в мига, в който свърши всичко, съм безсмъртен за едни трийсетина секунди.
Говорейки повече за предстоящия му концерт, стигаме и до театралната кариера на Кисьов. Той е част от (вероятно?) единствения клас, който основава движение след завършването на името на дипломното си представление Суматоха, а колегите си остават близки и до днес. Но как? Със серия от трудни моменти, в които видяхме, че си пазим гърба. И да не сме се харесвали отначало, сцената си е сцена, излизаме и си вършим работата така, че другия да може да свърши своята. Така и укрепват силно взаимоотношенията помежду си. Не мога да повярвам, че ги срещнах и опознах, порастнахме заедно, а и вече не съм такъв тъпанар като преди. Те са ми като семейство и няма да спираме. Обичам ги много.
Това с пазенето на гърба да не е от военните филми с дядо? Ааа, уф, да, може би да. Освен това на футбол все ме слагаха защитник, защото бях по-дебел като дете и не можех да тичам.
Какво мислиш за родната театрална сцена две години след завършването? Много е зле. Да ми се сърдят. Ще ме цитираш. (навежда се към диктофона и натъртва всяка дума) Много. Е. Зле. Постоянно срещам хора, които завиждат и мислят само за себе си. И на мен ми се е случвало да забравя реквизит или реплика, да прецакам колега, но не от лошо, а от разсеяност. Не бива да оставяш злобата, омразата и други лоши чувства да владеят изкуството. Това е най-грозното. Голяма глупост. Не става, хора, просто не става! Искам всички да го разберат. Трябва любов и жертвоготовност. Болно ми е, че това изкуство го пращат по дяволите само и само да изкарат някой лев, да направят някаква схема и да са малко по-отгоре. Има толкова примери от чужбина за работещ театър с публика и качествени продукции. То и тук има, не знам как се случва. Театърът е много красиво нещо, а ние го убиваме, защото не му обръщаме достатъчно внимание и не го даряваме с грижата, от която има нужда.
Как се противопоставяш? Върша си работата по възможно най-добрия начин и се интересувам от човека, разписан на страницата. В един момент обаче осъзнаваш, че трябва да се справяш сам, защото невинаги има някой насреща. Може би затова започнах да се занимавам с театър. Имам страхотни, талантливи и много мили колеги и партньори, с които не се притесняваш да излезеш на сцена, но в по-голяма степен е някаква джунгла, в която всеки е сам за себе си.
Въпреки това, Тео не смята да се отказва и е наясно с поколенческата травма на своите връстници. Отгледани сме от хора, които дълго време не са знаели какво се случва с живота им и въобще дали това е истина. После са разбрали, че не е, нормално е да ни травмират по някакъв начин. Сега пък ние сме супер объркани, защото средата хем е соц, хем не е, хем някакъв безкраен преход се случва. Но няма смисъл само да се оплакваме. Иска да се научи и да пиша драматургия. Чакай, сетих се за текстописци, на които се възхищавам. Isaac Wood, който напусна Black Country, New Road. Гръмнаха ми главата като ги чух за първи път. И мексиканката Silvana Estrada – не знам испански, но гледах преводи на текстовете.
Преди да се разделим и всеки да потъне (сам за себе си) в градската джунгла, правим кратка разходка в центъра на града и си говорим с какво се спасява повече – с музика или с актьорството майсторство за драматичен театър. И с двете. Като седя вкъщи и правя музика, нямам телефон, нито проблеми, нищо друго не съществува. С театъра е същото. Сякаш и двете са устроени по такъв начин, че да се забравя в тях.
Хюго е в Бар Петък на 21 февруари (вторник) от 21:00 (10 лева от Bilet.bg и на входа на клуба) и в бара на Топлоцентрала на 10 март. Симулакрум (Rumbalyaka Music Studio) е в Spotify и YouTube. Теодор Кисьов е в Седем стъпки на любовта (22 февруари в Младежкия театър), Хленч (2 март на Сцена Дерида) и Суматоха (16 март в Театър НАТФИЗ).
