Никой не успя да предвиди, че нискобюджетният и съвсем непретенциозен дебют на шотландката Charlotte Wells ще стане вероятно най-обсъжданият филм на годината, оглавявайки немалко класации, обирайки къде-що има номинации и награди. Още с мини премиерата си в Седмицата на критиката в Кан Aftersun избухна: макар единствените две прожекции да побраха едва стотина души, сълзите бяха като за хиляда. Силата на филма несъмнено побира голямото в малкото, благодарение на минималистичния си сюжет и седемте дни в турски курорт, а виновни за дълбоко емоционалните реакции са Paul Mescal (Нормални хора) и звездното откритие Frankie Corio в ролите на млад разведен баща и неговата единадесетгодишна дъщеря. Майсторството на Wells сякаш извира от дълбините на човешката душа, а преклонението ѝ пред летливите спомени на детските години оставя своя отпечатък върху видеокасетите, които Callum (Mescal) и Sophie (Corio) заснемат заедно. Последната им почивка в категорията детство съдържа затрогваща искреност, въпроси без отговор и сгъстяваща се меланхолия. Aftersun е толкова личен, колкото и всеобщ; филм, приканващ всеки зрител да се настани удобно в нечие чуждо минало и да проектира своето отгоре – kато прожектор върху (не съвсем) бяла стена. Ако не си плакал на Aftersun, не си живял през 2022.

Последната поетична драмедия на Martin McDonagh (Три билборда извън града) събира титулярната белгийска двойка Colin Farrell и Brendan Gleeson в проникновена история за разпада на едно приятелство. Действието се развива на измислен остров край западното крайбрежие на Ирландия в началото на 20-те години на ХХ век. Като всеки друг ден, добродушният Pádraic (феноменален Farrell) минава да събере своя сериозен приятел Colm (феноменален Gleeson) за по бира, но получава мълчалив отказ. Colm вече не го харесва и предпочита да влага енергията си в композиране на музика, а не в празни приказки с Pádraic. Отказът на последния да се примири провокира ужасяващ ултиматум, a последиците от трагикомичния сблъсък между двамата бивши приятели се отразяват върху цялото село. Само брутално талантлив режисьор и сценарист като McDonagh може да създаде такава смайваща междуличностна драма на ръба на алегория и реализъм с брилянтно смешни диалози, хаплив хумор и меланхолична мизантропия, но и да изпълни всяка секунда с важни откровения и метафори за гражданската война, случваща се само на пролив разстояние. А какво да кажем за операторското майсторство на Ben Davis и страхотните второстепенни роли на магарето Jenny (без майтап), Kerry Condon като сестрата на Pádraic и абсолютно блестящия Barry Keoghan като затрогващ и сърцераздирателен несретник със сериозни проблеми? Баншите от Инишерин е най-добрият филм на McDonagh заради начина, по който те удря право в стомаха и не те оставя равнодушен.

Едва освободен от нацистките лагери, Hans отново се озовава зад решетките (този път заради сексуалната си ориентация), където среща осъдения на смърт убиец Viktor. Между двамата бавно се заражда доверие и приятелство, което се засилва с всяко поредно завръщане в затвора на Hans. Австрийският режисьор и сценарист Sebastian Meise е повече от фантастичен манипулатор, който тероризира добродушния си, скромен главен герой, за да изстиска всяка капка състрадание от зрителите, а Franz Rogowski в ролята на Hans не му отстъпва нито за секунда – всеки поглед и жест, всяка дума и пауза викат за помощ и разбиране. Финалист за награда Lux през 2022 и австрийско предложение за Оскар от 2021, Великата свобода отива далеч отвъд етикета кино с гей тематика, като задава важни въпроси за границите и смисъла на човешката свобода и разтърсва до основи със суровия си хуманизъм по пътя.

Големият победител в Кан и още половин дузина фестивали и церемонии успя да акостира и у нас както си му е редът – първо в програмата на Киномания с тотално разпродадени прожекции, а след това и на голям екран с многобройна публика. И макар рекламната кампанията на филма да препоръчваше торбички за повръщане на зрителите с оглед на една дълга-дълга сцена с морската болест в главната роля, Идиотският триъгълник се помни най-вече със споделения смях до сълзи. Ruben Östlund се възползва майсторски от слабите места на зрителите в опит да създаде продукт на тънката граница между артхаус, мейнстрийм и сатира, която забавлява и бедни, и богати, и пролетариат, и висша класа. Неслучайно класовият елемент е част от всеки от досегашните филми на шведският режисьор до този момент (Квадратът, Форсмажор), а тук вече виждаме и източноевропейската следа в лицето на руснака-капиталист Dimitry (любимецът на Nicolas Winding Refn Zlatko Buric), който спори по марксистки теми с левия американски капитан на кораба (Woody Harrelson). Звездният актьорски състав в историята за луксозен круиз, засилил се към корабокрушение, включва още Harris Dickinson и покойната Charlbi Dean като двойка модели-инфлуенсъри и Dolly De Leon в сюжетния обрат на годината.

Коя е Lydia Tár? Още с премиерата на новия филм на Todd Fields (след петнайсетгодишна творческа пауза) се журналистически разследвания върху главната героиня и кръстница на Táр (несравнимата Cate Blanchett). Съществувала ли е? Съществува ли сега? Тази масова истерия, завладяла интернет макар и за кратко, показва точно колко животът имитира изкуството, а не обратното. Във филма на Fields, Tár е EGOT (носител на четирите големи американски развлекателни награди – Emmy, Grammy, Oscar и Tony) – впечатляващо успешен и уважаван от всички в класическата музика диригент, но също и харизматична, безкомпромисна и много политически некоректна персона. Може би това, че е жена в мъжка професия, че и лесбийка, би трябвало да я оневини, когато прекрачва границите на добрия тон и професионалната етика? Не знаем. Blanchett е стихия и като прояден от вина егоист, и като достолепен перфекционист, за да изпълни 150-те минути на филма до пръсване. Но това не е изненадващо: всяка следващата роля на Blanchett е nejnata най-добра досега. Освен феноменалната австралийка, в различни любовни триъгълници се разпределят и Noèmie Merlant (Портрет на момиче в пламъци) и Nina Hoss (позната от почти всички филми на Christian Petzold), чиито второстепенни героини по нищо не отстъпват на двусмислената сложност на Tár. Каква точно е Lydia Tár? Всеки ще си отговори по своему.

Светът на Addi, Konni, Siggi и злощастния Balli е безнадежден с насилието и нищетата си, събрал ги в неохотна четворка, в която изглежда да имат единствено едни други. Когато момчетата от по-бедните кътчета на Рейкявик не обитават домовете на разбитите си семейства, те правят глупости, пушат и се бият с първия изправил се пред очите им. Красиви същества е често брутална, страхотно изиграна от малолетния си актьорски състав и фантастично заснета драма за съзряването, която прави рязък завой от класическата завръзка и бруталния си реализъм, благодарение на виденията, които внезапно връхлитат Addi, за да придадат допълнително психеделично измерение на филма на 40-годишния режисьор Guðmundur Arnar Guðmundsson. Исландското предложение за тазгодишните оскари (у нас беше показан на Международния филмов фестивал в Бургас, където спечели наградата на публиката) е история за приятелството, оцеляването и невидимото, а и поредно доказателство за феноменалния творчески потенциал на нация, която не наброява и половин милион души.

Някой да желае ирански филм за сериен убиец? Насам, моля. Ако сте забравили, че режисьорът на гротескно привлекателния шведски филм Граница (2019) е иранец, Свещеният паяк напомня за този травматичен генезис. Ali Abbasi сякаш винаги е искал да направи точно този филм, а лаврите на Граница са били само средство за това. Дори и с протекциите на продуцентски къщи и европейски филмови фондове, Abbasi не успява да получи разрешение да снима в родния Иран, за да разкаже една болезнено локална история. Паякът е прякорът на серийния убиец Saeed Hanaei, отговорен за шестнайсет жертви между 2000 и 2001 – всичките секс работнички (проституцията, разбира се, е незаконна и наказуема в Иран), убити под месиански претекст. Вместо в свещения град Машхад, Abbasi снима в Йордания с немалко премеждия, а единственият помен от естетиката на Граница е невротичната камера от ръка на Nadim Carlsen, както и зеленикаво-сивата цветова гама в цялата удавническа безутешност. Не за първи път Abbasi разбива табута, но в контекста на иранското кино един филм с насилие, голота, секс, убийствa, и употреба на наркотици просто няма място и получава сравнения със Сатанинските строфи на Rushdie от официален Техеран и репутация на брилянтен филм навсякъде другаде.

Южнокорейският режисьор Park Chan-wook (Олдбой, Слугинята, Малката бабаранчица) отдавна се е превърнал в класик на поне половин дузина жанрове в съвременното кино, било то трилър, хорър, нео-ноар или драма. Какво получаваме от Решение да напуснеш? На първо място, блестяща главна роля. Tang Wei обира точките като Song Seo-rae, съпруга на починал при неясни обстоятелства богаташ, която май не е много разстроена от неговата кончина. По време на разпитите обаче, детективът Jang Hae-joon (Park Hae-il) се оказва привлечен от загадъчната персона на мистериозната вдовица, която е едновременно пленителна и недостъпна. Макар и богат на сюжетни обрати, Решение да напуснеш е преди всичко мелодрама от висока класа. Необяснима и нараняваща любов затъва в своето невъзможно бъдеще, но Park поднася цялата тази иначе сълзлива история в модерна, жанрово издържана опаковка. Tази плавна, ласкава камера, тези дълбоки сини цветове, онези моменти на неизказуема страст – Решение да напуснеш е истинско удоволствие, засищащо неутолимия глад за Hitchcock поне за сезон.

Трудно е да пренебрегнеш филм с толкова поетично заглавие. Още повече, когато вече е в историята със Златен лъв от фестивала във Венеция: за втори път жена (след Audrey Diwan миналата година) и за втори път документален филм (след Sacro GRA през 2013). Освен че владее майсторски портретната документалистика, носителката на Оскар за Citizenfour американска режисьорка Laura Poitras никога не се колебае да рискува себе си, стига да може да застане редом до своите обекти в тяхната собствена борба. Цялата красота и кръвопролитие е биографичен филм за легендарната Nan Goldin – фотограф, хроникьор на нюйоркския ъндърграунд и ноу уейв, гей културата след Стоунлоуските бунтове и хероиновата зависимост из квартала Бауъри, събрани в легендарното слайдшоу The Ballad of Sexual Dependency. Самата Nan разказва за семейството си, за самоубийството на сестра си, за първите стъпки във фотографията, за собствените борби с наркотичната зависимост и за борбата си с опиоидите и медикамента оксиконтин. Политическата нишка на филма свързва дълбоко личните спомени и публичните изяви на Goldin като активист в борбата срещу семейство Sackler и схемите на големите фармацефтични компании, погубващи стотици хиляди  всяка година.  Филмът на Poitras само привидно изглежда като обикновен документален филм, но напоен с толкова любов, емпатия и болка, че държи здраво и не пуска от първата до последната секунда.

Цели шест години след абсурдния чар на Swiss Army Man, отново можем да се похвалим със съвременна класика, благодарение на щедрата подкрепа на A24. Дуото Dan Kwan-Daniel Scheinert (The Daniels) този път залага на семейна история с бомбастичната Michelle Yeoh в ролята на Evelyn Wang: съдържателка на пералня, съпруга, майка и супергероиня. Разпадът на семейство Wang разкрива голяма тайна – пътешествие във времето и пространството, възможни светове, паралелни реалности и така нататък – чиято функция е, разбира се, предотвратяване на Апокалипсиса. Начинът, по който режисьорите създават паралели между баналното (фамилни динамики, банкрут, развод и данъчните декларации) със спектакъла (надвиснала опасност, бойни техники и паралелните вселени) превръщат Всичко навсякъде наведнъж в уникална комбинация от екшън, мелодрама и комедия. Впечатляващите ефекти и надскачащите въображението възможни светове обаче не са за сметка на емоционалния резонанс, дори напротив – филмът на Daniels-ови задава нов, труден за артикулиране жанр, и връща надеждата в продукциите на A24. Неслучайно Michelle Yeoh и Ke Huy Quan спечелиха Златни глобуси за ролите на титулярното семейство и таят надежди за Оскарови номинации. Класната актьорска игра и тежест се дължи не само на шантавия сценарий, но и на тяхната многопластност и хамелеонска изменчивост. Всичко навсякъде наведнъж е сърцераздирателен обмен между камъни и една възможна любов за Jamie Lee Curtis с кренвирши вместо пръсти.

Освен че Claire Denis се оказа прекият виновник за Anti-Hero на Taylor Swift, решението да събере Margaret Qualley с Joe Alwyn (съответно партньорите на Jack Antonoff и Tay-Tay) за снимки в Панама се отблагодарява с гарантирано най-сексапилната обречена двойка за 2022. Trish (Qualley) и Daniel (Alwyn) завръзват неочакван (дали?) романс, преследвани от незнайни политически врагове насред ковид пандемията в Никарагуа и останалото е история. Е, поне според книгата на Denis Johnson, върху чиято история е базиран сценарият, но не преди да пренесе 80-арската история от оригинала в днешно време. Последното не пречи Qualley и Alwyn да съществуват в свой си филм насред масови безредици, шпионски игри и недоразвити контекстуални обстоятелства. Тъй като гледаме Denis защото е Denis, знаем, че тези неща нямат абсолютно никакво значение. Представете си White Material и Vendredi Soir в едно – потни, фрустриращо привлекателни хора сред необятния, неукротим световен хаос. Това е човешката ситуация, туптяща и оголена. Плюс чуднa кратка поява на Benny Safdie в ролята на агент от ЦРУ, защо пък не?

Ако следите редовно филмовото и ТВ съдържание на Boyscout, вероятно сте забелязали нашия особен афинитет към военни филми и сериали. И да, винаги готови за разгорещен и аргументиран спаринг кое е най-доброто заглавие в жанра. Повечето критици сочат На Западния фронт нищо ново (1930) за най-великия военен филм на всички времена, но немскоезичната Netflix трактовка по романа на Erich Maria Remarque е доволно сериозен претендент заради начина, по който улавя и изобразява безмилостния и безкраен ужас и трагична неизбежност на самата книга. Филмът на режисьора Edward Berger Berger e постоянен кошмар от ужасите на войната, страха в очите и привидно спокойните, но изправящи на нокти моменти, които влизат подкожно и напоително като калта в окопите и кръвта по размазаните лица на тези братя по оръжие. На Западния фронт нищо ново е красиво заснета, динамична, изобилстваща от насилие и стряскащо трагична военна история за момчета, принудени да водят нечия друга война и обречени да умрат. Помните 1917? Причинете си неостъпващия му по нищо 1918.

Няма да си кривим душата, фенове сме на Топ Гън и нямаше как да очакваме неговото забавило се покрай пандемията продължение има-няма пет години със зле прикрит ентусиазъм и съвсем лек спектицизъм. Причините: първият филм отпреди повече от трийсет години маркира 80-те, пренаписва идеята за блокбъстър и превръща Tom Cruise в гигантска филмова звезда. Но кой се нуждае от още една разходка на Maverick до опасната зона и въобще има ли смисъл да се пробва? Добрата новина е, че още на идейно ниво Cruise и продуцентът Jerry Bruckheimer действат достатъчно предпазливо, за да не съсипят наследството на една икона. Двамата наемат режисьора Joseph Kosinski и работят с дузина елитни сценаристи, за да създадат продължение, което не просто почита уважително и продължава, а доста често и подобрява оригиналния филм. Затваряме си очите за някои очевидни дупки в сценария, политическа коректност, добрата стара военна пропаганда и две-три наистина абсурдни екшън сцени, за да се пуснем някоя и друга сълза на онази сцена с Val Kilmer и да се очароваме още веднъж от сърцатата история, разказана през някои от най-вълнуващите и оглушителни екшън сцени на 2022 и постоянните словесни престрелки между Maverick и неговите шефове и по-млади нахакани колеги като Rooster (Miles Teller) и Hangman (Glen Powell). Извиняваме се за немощната игра на думи с персента на Berlin от пътвата част, но Топ Гън: Маверик е велико продължение, което ти спира дъха.

Сигурно дори главните герои в документалния филм на Sara Dosa ще се съгласят, че това е най-щастливият пожар, а Огън от любов е може би най-смелият артхаус проект на National Geographic (т.е. Disney) досега. Филмът е куриран монтаж от архивни кадри, заснети от двойката вулканолози Katya и Maurice Krafft и превърнати в своеобразно дълго видео есе. Коментарът е от името на Dosa, озвучен от Miranda July, а мекотата на гласа зад кадър сякаш прегръща вербално спомените на тези, които вече ги няма. Огън от любов обаче не е реквием за съпрузите Krafft, или поне не по начина, по който Werner Herzog обуславя своя миналогодишен The Fire Within: A Requiem for Katia and Maurice Krafft. Причината Огън от любов да е в краткия Boyscout списък се крие в ненатрапчивия пиетет, който струи от социалната документаристика. Да, Dosa присъства в кадрите посредством гласа на July, но това не я застопорява в ролята на автор-разказвач. Напротив, тя отдава всичко свое на двамата герои и често оставя записите сами да говорят за себе си в пълна тишина, защото няма нищо по-впечатляващо от спектакъла на природата и малките стъпки на човека в опит да се приближи до нея.

Румънската продукция с българско участие (кратка роля на Валери Йорданов и копродуцентски кредит за Чучков Брадърс) стъпва върху познатата сюжетна линия за болестта като внезапна смъртна присъда. Че диагнозата на Radu го отвежда в тихо селце, където среща самотната майка Ana, преосмисля ценностите си и преоткрива смисъл, също не е зашеметяващ обрат. Човекът, който търси вятъра обаче надскача първоначалния залог благодарение на режисьора си Mihai Sofronea и водещия си актьор Dan Bordeianu – първият създава изключително добре премерен свят с много автентичност и въздух, който вторият изпълва със зряла горчивина и истинска ранимост, за да създадат филм, който дълбоко докосва и нежно утешава.

Шапки долу за начина, по който британският актьор Bill Nighy успява да се превърне в скрит фаворит за предстоящите Оскари с пълнокръвното си и тотално затрогващо превъплъщение в този чудесен, уважителен и много смислен римейк по шедьовъра на Akira Kurosawa Ikiru от 1952. Nighy е сериозен, безкрайно възпитан и статичен държавен служител, който решава да изпревари своята терминална диагноза и неминуем край с едно последно добро дело. Завръщането му към живия живот за едно финално раздаване се разгръща по красив, овладян и напоителен начин с помощта на съпътстващата роля на Aimee Lou Wood, човечността на южноафриканския режисьор Oliver Hermanus и гениалността на сценариста на филма Kazuo Ishiguro, който надскача работата си по Остатъкът от деня от воле.

Въпреки слабия боксофис резултат, напоеният с кръв, насилие и мистицизъм викингски епос на Robert Eggers е още едно добро напомняне, че мястото на най- впечатляващите и визуално стъписващи филмови събития е на възможно най-големия IMAX екран с възможно най-добрия поглъщащ звук, а не в стрийминг платформите и на телевизора у дома. Историята в този амбициозен исторически епос започва със завръщането на крал Aurvandil (Ethan Hawke) при своята диаболична съпруга Gudrún (Nicole Kidman) и младия престолонаследник Amleth (Oscar Novak), който се нуждае от рязка инжекция тестостерон и възмъжаване, за да не стане поредната жертва в битка между сурови враждуващи кралства. Уви, Aurvandil е убит от своя полубрат Fjölnir (Claes Bang) пред очите на Amleth, който успява да се измъкне от обезглавяване и дава обет да отмъсти. Както се досещате, история стара колкото света. Или поне колкото скандинавските легенди, които вдъхновяват Shakespeare за Хамлет и Eggers и исландския поет Sjón за тяхната притча за съдба и отмъщение с много мачизъм във всяка гънка. Викингът приковава вниманието предимно със сурово, направо примитивно насилие, крясъци, кормене на хора и размахване на меч и брадви от полугол и нацепен до пръсване войн със свръхестествени (в добрия, не в досадно втръсналия и много клиширан Marvel смисъл) биткаджийски умения, който не философства излишно по път на отмъщение, без да мисли за последствията, ориентирайки се в целия хаос с помощта на кръвожадния си инстинкт на убиец и грижовната ръка на любимата му (робиня) Olga (Anya Taylor-Joy, Вещицата). Най-голямото постижения на Eggers е прочувствения и тотално обсебващ начин, по който изгражда своя викингски свят и оставя зрителя сам да прецени на кого най-много да симпатизира.

Боливудското кино е съвсем друга и много успешна вселена, но едва някой е бил подготвен за виралния успех на абсурдно епичния блокбъстър RRR (Rise, Roar, Revolt). Историята накратко: N.T. Rama Rao Jr. и Ram Charan играят двама мъже, които се сприятеляват по време на индийската борба за независимост в началото на ХХ век. Единият от тях обаче е двоен агент, което обрича връзката помежду им от самото начало. Ако случайно сте гледали предишните филми на режисьорите S. S. Rajamouli и Vijayendra Prasad от поредицата Baahubali, знаете какво да очаквате – натъпкан до козирката спектакъл с невъзможни екшън сцени, хиндуистка мистика, британски колониализъм, запомнящи се песни и невероятни танци. Обикновено всеки един подобен пищен сюжет е сиренясал до болка със своите брутално неавтентични акценти, графично насилие, бомбастични CGI ефекти и тигри и всевъзможни други пинизи. RRR обаче разбива познатите клишета и предварителни очаквания като умножава всеки от гореизброените елементи по сто така, че да се чудите как е възможно да се измисли подобно нещо. В сърцето на цялата тричасова екшън драма обаче се крие история за приятели, което я превръща в нещо повече от визуално пиршество за непредубедени.

Година без поне една пленителна роля на Dakota Johnson е кръгла нула. Именно тя е гравитационният център на В ритъма на ча-ча и се обзалагам, че има нещо полумагическо в цялата тази работа, защото по всички параграфи филмът на режисьора Cooper Raiff би трябвало да е дразнещ и много, много странен. Едва завършил колежа самозванец  на име Andrew (отново Raiff) среща младата, привлекателна, привидно необвързана майка Domino (Johnson) и предлага да бъде детегледач на нейната аутистична тийн щерка Lola (Vanessa Burghardt). Оттам химия (едва-едва), намеци (оттук-оттам), но преди всичко неочаквано дълбоки и духовити разговори. Нещо много специфично в аурата на двойката Johnson-Raiff те кара да вярваш безусловно, макар че на пръв поглед няма никаква логика да им гласуваш подобно доверие. В ритъма на ча-ча предоставя удоволствията на добрите романтични комедии с ироничния прочит на схемата неудачник среща красавица благодарение на Lola, чиято хаплива искреност снема иначе баналното напрежение между главни герои. Сърцатото послание на филма препоръчва да не се вземаме твърде насериозно, колкото и да сме сериозни.