Кан е онова особено място, което всеки поназнайва от снимки, разкази и репортажи, или ако е богопомазан – от личен опит. Всеки път легендарният филмов фестивал разделя годината на преди и след Кан и това важи за всички в световната киноиндустрия. За много други фестивали може да се каже, че представляват острови на мечтанието, вакуум или балон, в който всичко (от програмирането, през сделките, до партитата) се преповтаря, но винаги съм се чудела как така по лъскавия имидж на Кан не се задържа нито едно петно. Не е като 75-годишният фестивал да е невинен, дори напротив. Социално-политически проблеми и напрежение? Не, Кан не го ловят.
Обещаната свобода (без ковид тестове) ми се струваше прекалено хубава, за да е истина. След строгите правила на всички фестивали от 2020 досега, Кан успя да сбъдне желанието на всеки акредитиран журналист. Е, почти, тъй като фестивалът успя завидно добре да скрие забраната за кореспонденти от Русия, хвърляйки сянка върху обявилите се против режима и понастоящем безработни колеги. В същото време протегна ръка към режисьорите-дисиденти и приветства видеовръзката с Володимир Зеленський по време на откриващата церемония като типична мека на противоречията. Присъстващите на място копнеехме за свежа селекция (сравнително) пост-пандемични филми, за някое друго парти, за церемониалния обяд, даван от кмета на града специално за акредитираната преса, дори за десетминутните кръгли маси с някоя холивудска звезда, които после гордо да претворим в еднолични интервюта.
След миналогодишния триумф на Титан, никой не знаеше какво да очаква. Тогава Julia Ducournau, едва втората жена-режисьор и носител на голямата награда, блесна със своя изключително смел телесен хорър, чийто автомобилен секс бе предмет на многобройни сравнения с Катастрофа – класиката на David Cronenberg по едноименния роман на J. G. Ballard. Още щом фестивалният директор Thierry Frémont обяви присъствието на не кой да е, а на самият Cronenberg в официалната селекция за 2022, всички предвкусвахме шок и ужас.
С Престъпления на бъдещето, 79-годишният канадски режисьор отдава почит към един от най-ранните си свръх-експериментални филми със същото заглавие. Сюжетът на новия му филм обаче е завъртян и сложен продукт на широка митология (с въпроси за еволюцията и творчеството, присъщо на този акт) и добре построен свят, в който някои хора са способни да си отглеждат нови органи. Физическият център на филма е образът на пърформанс артиста Saul Tenser (почти неузнаваем Viggo Mortensen) – въплъщение на идеала за прогреса на всяка телесна цена и готов да подложи остатъка от човешката си природа на изпитание с помощта на странни приспособления за хранене, спане и най-вече секс, дирижиран от артистичната му партньорка Caprice (Léa Seydoux). Нестандартните сексуални процедури се извършват на операционна маса, тъй като Операциите са новият секс, както ни съобщава Timlin (Kristen Stewart) – невротична секретарка, чиято функция е да води бюрократски справки за новите свръхчовешки органи. Идеята как човешките дълбини изплуват на повърхността не е нова за запознатите дори и бегло с творчеството на Cronenberg, но Престъпления на бъдещето е възбуждащ любопитството подарък от ветерана на телесния хорър, който лъха на ново. Сред изкуствен интелект, хибриди, трансформации, метаморфози и какви ли не измерения на пост-хуманисткото въображение, новият филм на великия канадец стои на прага на искрения хуманизъм не само със своя интерес към, но и с грижата за границите на човешкия кинообраз.
Носителят на тазгодишната Златна палма започва със симпатично рафиниран сарказъм зад кулисите на модна къща за мъжко бельо, където ТВ водещ задава провокативни въпроси за ниските заплати на мъжете спрямо жените модели и говори за дискриминацията спрямо усмивките в модните кампании (H&M е равно на усмивка, Balenciaga – на намръщено лице). Още в началото на Триъгълник на тъгата, мъжете са поставени в неудобни ситуации, а сред множеството лица и тела се откроява неувереността на главния герой Carl (Harris Dickinson). Затова и филмът посочва неговият триъгълник на тъгата – малкото пространство между веждите и носа, чиято изразителност загатва за чувствителност. Разбира се, в света на Ruben Östlund това е само и единствено недостатък. За всички, които помнят Квадратът, идеята за социална сатира няма да е чужда, но втората златна палма на шведския режисьор взема на мушка не света на изкуството, а този на богатите. От спорове между Carl и неговата приятелка, също модел, кой трябва да плаща сметката, до скандали за неравенството между половете, през знаменателното присъствие на Woody Harrelson като алкохолик, комунист и капитан на луксозен круизен кораб и словесния му пинг-понг с руснак капиталист с цитати на Маркс и Ленин, новият филм на Östlund удържа статута си на добронамерена хаплива сатира. Най-изненадваща е почти пълната липса на цинизъм, което обаче не възпира режисьора да прибегне до тоалетен хумор, например. Възгледите му за света съдържат надежда за промяна и леви идеи за революция, които все пак успяват да не фетишизират съветското минало, а скромно да му се надсмиват.
Бих могла да препоръчам още примери за нестабилни мъжки образи: Joe Alwyn в Звезди по обяд на Claire Denis (чийто Двете страни на острието откри последния София Филм Фест) е трепетно неадекватен в ролята на страстен англичанин, инвеститор в политическия хаос на Никарагуа. Заедно с Margaret Qualley обаче, двамата успяват да създадат синкретичен образ на ефимерната (и много физическа) любов, напомнящ за формулата последната двойка на света. Подобен фатализъм е присъщ на френската режисьорка още от дните на Всекидневни проблеми (2001), вампирската класика с Vincent Gallo и Beatrice Dalle, която канонизира Denis в храма на новия френски екстремизъм.
Друг любовен сюжет за взаимно обуславящи се герои предлага Решение да напуснеш. Новият ноар-трилър на Park Chan-wook (Слугинята, Малката барабанчица) изненадва с история за чувствителен полицейски следовател, който се влюбва в енигматичната вдовица на жертва в разследвано от него убийство. Играта на котка и мишка обаче е само малка част от удоволствието в този трилър с множество развръзки и щипка мелодрама, в който корейският режисьор Park Chan-wook позволява впечатляващи своеволия в операторската работа и монтажа. Наслоявайки минало и настояще в алтернативните сценарии на разследването, където всичко е възможно преди да хванеш виновника, филмът загатва и за множеството измерения на любовната връзка: възможна ли е любовта в изневярата? Каква е цената на истината между двама любовници? Най-върлите фенове на Олдбой могат да го сметнат за твърде сантиментален, но изследвате по развлекателен начин на саможертвата и живота след любовта превръщат в Решение да напуснеш в един от най-важните трилъри за 2022.
Всъщност, комплексът за малоценност доминира както в блокбъстърите, така и в артхаус заглавията от тазгодишния Кан. Изненадващо или не, главните герои са неуверени мъже и момчета (Aftersun и Близо), мъже в криза на средната възраст (Решение да напуснеш и Съпругата на Чайковски), мъже, от които се възползват (Елвис) или такива без контури (Мъже, Свещеният паяк), което пък ги прави заплашителни. Макар да достига точката на кипене бавно и полека, Aftersun е може би най-горещото заглавие от фестивала. Никой не очакваше минималистичният дебют на шотландската режисьорка Charlotte Wells да остави такава голяма следа, може би затова и аз лично бях скептична, когато филмовият Twitter избухна с хвалебствия. Вече бях гледала Paul Mescal в амплоа, различно от миловидния Connel от сериала Нормални хора: в дебютиралия в самото начало на фестивала Божиите създания ирландският актьор играе ролята на агресивен и неразгадаем в тихото си насилие блуден син,. В Aftersun обаче сякаш е нещо по средата: млад баща (Mescal) прекарва последните летни дни на почивка с 11-годишната си дъщеря в Турция. Времето е неопределено (някъде през 90-те), a носталгията – едва-доловима. Лекотата, с която Wells разказва за мълчаливото момиче и още по-мълчаливия ѝ баща, който играе билярд и тренира тай-чи, е впечатляваща, досущ както нейното умение да създава и развива свой киноезик от една иначе постна история.
В официалната селекция на тазгодишния фестивал присъстваха още двама големи режисьори от възрастова група 70+ – George Miller, известен най-вече с трилогията за Лудия Макс и филми като Весели крачета и Бейб, и полякът Jerzy Skolimowski. Докато последният прави експериментален римейк на Au Hasard Balthazar от доказания майстор на минималната форма и възвишеното Robert Bresson, Miller представя свежа, сладкодумна история за професор (Tilda Swinton), джин (Idris Elba) и три желания. Поетично озаглавеният Три хиляди години копнеж грабва вниманието още с първите кадри, тъй като цветовата палитра на VFX световете в сюжета е достатъчно пъстра, за да приюти в дълбочина мултивселената. Miller поднася пир за сетивата, пакетиран в може би не чак толкова примамливата форма на разказ в разказа на n-та степен, но ако това са дълбините на протяжните ни мечтания, както заглавието подсказва, всеки може да се идентифицира с тепърва откриващата радостта от живота героиня на Tilda Swinton.
Филмите на Baz Luhrmann безотказно се превръщат в събития (от Мулен Руж до Великият Гетсби), и най-новият му проект не прави изключение: малък, почти камерен, едва разпознаваем биографичен филм за никому неизвестен крал на рокендрола на име Elvis. Austin Butler (познат в Кан с Имало едно време в… Холивуд и Мъртвите не умират) се въплъщава в ролята на американската легенда и дългата психическа и физическа подготовка определено се отплаща: неговият Elvis е раним, болезнено чаровен и много по-комплексен персонаж, отколкото миловидното му лице позволява на пръв поглед. Въпреки че Елвис граничи с мюзикъл, идеално прозиращият драматичен характер на филма се подчинява на строго класическа холивудска структура, подпомогната от разказ от първо лице, но от ненадежден източник. Другата звезда тук е Tom Hanks, който играе ролята на съмнителния мениджър Tom Parker така, че двамата с Butler да оформят токсично ядро на иначе лек за гледане филм.
На мястото на мъжката солидарност, демонстрирана в новия Топ Гън, който отпразнува премиерата си на Croisette с авиошоу в цветовете на американското знаме, ще поставя новия филм на сай-фай ерудита Alex Garland. Мъже е може би най-концептуално сдържаният му филм, който задминава Унищожение с историята на Harper (Jessie Buckley) и нейната заплашена от притеснително мъжко присъствие соло почивка в английската провинция. Що се отнася до визуални ефекти, Мъже се справя дори по-добре от телесния хорър в Престъпления на бъдещето, но стряска най-силно с клаустрофобичната атмосфера, която задушава главната героиня на Buckley. Свръхлюбезен хазяин, досаден полицай, безмълвен гол преследвач и надменен свещеник са само част от персонажите, с които Harper трябва да се справи в тази метафора за интроспекция и борба със собствените демони. На премиерата в Кан самата Jessie Buckley сподели, че единственият начин да се справи с ролята е бил да се откаже от каквато и да е било интелектуализация, да се пусне по течението и да изпита парализиращия страх на своята героиня – роля по мярка след I’m Thinking of Ending Things, който всъщност се вписва добре като фиктивна предистория на Мъже.
Едва година след като последният му филм Петрови в грипа се състезаваше за Златната палма в доста по-спокойни времена, руският режисьор-дисидент Кирил Серебренников бе радушно посрещнат от тълпите на Кроазет в опит от страна на фестивала да демонстрира солидарност с артистите, опълчили се на режима в Кремъл. Без изрично политически залози, Съпругата на Чайковски се намества удобно сред досегашните творби на режисьора със завоалираната си (но остра) критика на руското съвремие през исторически епизоди. Пословично известно е, че бракът между известния композитор и Антонина Милюкова е бил и катастрофа, и сензация, но остава въпросът колко далеч може да стигне поредния филм за (мъжа) гений и многострадалната му спътница?? Според Серебренников, доста далеч. Съпругата на Чайковски изненадва с крещяща изразителност и липса на твърде дълбинна психологизация на героите, което превръща взаимния съпружески погром в мелодрама от класа, а големите исторически фигури – в съсипани по грандиозен начин човешки същества. Не на последно място, стратегическата роля на въпросния брак като алиби за хомосексуализма на композитора гарантира изобилна голота, танцьори и еротизирана забрана още в първия конкурсен ден на фестивала.
За героите в новия филм на Ali Abbasi обаче спасение няма. След като шведската хорър приказка Граница му спечели големия приз в секцията Особен поглед, иранският режисьор сякаш е събрал и сили, и финансова подкрепа, за да се завърне у дома, образно казано. Свещеният паяк е детективски ноар трилър, вдъхновен от истински събития, а именно: десетките жертви на серийния убиец с прякор Паяка, който обикаля свещения град Машхад с месианската задача да изчисти улиците (уж) от грях. Жертвите, разбира се, са секс работнички – най-уязвимата част от населението. Abbasi работи по проекта дълги години в тандем с дисидентката Zar Amir Ebrahimi (Златна палма за най-добра актриса), за да разкаже историята по уравновесен начин. Ebrahimi играе разследваща журналистка (Rahimi), отговорна за половината от филмовия механизъм на отъждествяване. Другата си половина филмът прекарва заедно с убиеца Saeed (Mehdi Bajestani) и женомразкото насилие, с което задушава неговите жертви една след друга. Макар и труден за преглъщане, Свещеният паяк е изключително добре калибриран за време, в което всеки филм за сериен убиец е посрещан с вълна от неодобрение (ама как така ще се идентифицираме с убиеца?!?). Можм да разчитате на Abbasi да разкаже и най-трудните истории като неотложен проблем за решаване: с настойчиво внимание.
На другия край на жанровия спектър се намира Една хубава сутрин – камерна семейна драма, в която Sandra (Léa Seydoux с втори филм на тазгодишния Кан) навигира емоционалния терен между терминално болния си баща (Pascal Greggory) и зараждащата се любовна връзка с женения Clément (Melvil Poupaud). Двамата мъже са в периферията на разказ, чийто център е образът на жена, несъмнено базиран на Mia Hansen-Løve. Без да задълбаваме в психологичния анализ, френската режисьорка за пореден път слива биографичен опит с художествена измислица: Една хубава сутрин умело загатва за неизразимата болка, породена от невродегенеративното заболяване на собствения ѝ баща, известен професор по философия, както и за неустойчивата радост на новата връзка, съпътстваща подобна трагедия. Hansen-Løve присъства в миналогодишната Киномания с англоезичния си дебют Островът на Бергман, изтъкан от мета-наративни и откровено автобиографични препратки към връзката ѝ с утвърдения френски филмов режисьор Olivier Assayas (Ирма Веп), но новият ѝ филм e завръщане към традиционната за нея форма. Макар Островът на Бергман да е малко по-експериментален и игрив, тази бележка не превръща Една хубава сутрин в суховата семейна драма, дори напротив: умението на Hansen-Løve да размества слоевете на емоционалния спомен и да пренаписва историята на героите, дарени с щедра доза оптимизъм, уплътнява традиционното разбиране за френска драма. За разлика от ролята си в Престъпления на бъдещето, Léa Seydoux успява да блесне с всичките си качества: от изразителния поглед, през мекотата на излъчването ѝ, до стоновете, заключени някъде в безмълвните моменти на раздяла.
Една хубава сутрин обаче изглежда сдържан в сравнение с филма, разплакал критици и публика толкова майсторски, че да взриви социалните мрежи веднага след премиерата. Иначе непретенциозният Близо (втори филм на младия белгиец Lukas Dhont) е тежък, суров и далеч от сантимента, присъщ за мнозина млади режисьори. Дебютът на Dhont Момиче спечели награда Златна камера през 2019 и скоро след това бе критикуван и обвинен в използване на трансфобски клишета в образа на транс балерината Nora Monsecour. Затова и споменаването на Близо – драма за хомосексуалната любов (маскирана като интензивно приятелство) между две 13-годишни момчета – сякаш не предизвика твърде голям фурор, преди, разбира се, да трогне всички. Близо отделя достатъчно време да проследи тактилните отношения между Léo и Rémi в тяхната иначе трудна за артикулиране плътност. Момчетата са неизменно заедно и близостта им изглежда безусловна; поне до първия учебен ден, когато се появява въпросът: Заедно ли сте?, чийто подтекст явно касае и възможността да влезеш в гей връзка сякаш без да знаеш. Оттам настъпва крах в отношенията, нарушен баланс, необмислена жестокост по детски и Léo решава да сложи край. Dhont претворява завидно добре нюансите, които често се размиват след такъв внезапен край, и остава редом до героите в техните търсения без нито да ги съди, нито да ги оправдава. Голямата награда на журито, споделена с Claire Denis и нейния Звезди по обяд, е напълно заслужена.
Не по-малко сърцераздирателна е историята в новия филм на японеца Hirokazu Kore-eda. За разлика от темперирания драматизъм в неговата Златна палма Джебчии (2018), Брокер залага на жанрова обусловеност, която напомня на братя Coen и дори донякъде на Мис Слънчице. Филмът разказва историята на нелегален бизнес с продажба на бебета. Характерната за филмите на Kore-eda топлина превръща тази проблематична сюжетна линия в условия за новопоявила се близост. Японският режисьор безспорно умее да преформулира отношенията между героите си неколкократно в рамките на всеки филм, а те често напомнят образността на дадени семейни динамики, без да говорим за семейство в буквалния смисъл на думата. Брокер влиза подкожно тихо, без апломб и с помощта на лековат хумор и добре завъртяна интрига. Именно така умилява, и вдъхновява – за пореден път, Kore-eda не разочарова.
Равносметката? Може да тръгнем от сбора на завоите през километричните ограждения, които ти препречват пътя, множеството лабиринти из фестивалния дворец или да сведем всичко до терасата, запазена за журналистите, коите се препичат на слънце, заедно със закъснелите си крайни срокове. Или да посочим онова магично място, където спонсорското розе и бездънни чаши неспресо поддържат илюзията, че сме на върха на хранителната верига. Ако трябва да съм честна, не харесвам колко много фестивалният живот е разкрасен от снимки и социални мрежи. Истината е, че Кан е приказно място с неспирни купони и наздравици със знаменитости само ако си достатъчно високо в йерархията (т.е. имаш яхта или поне собствен апартамент на крайбрежната). За всички останали, Кан е сбъдната мечта, която трудно се преглъща: повод да се похвалиш, но и да се приземиш. Заменям поне две афтърпартита и круиза от Триъгълник на тъгата за тази наследена скромност.
