За Larry Heard, 62-годишният музикант, диджей и продуцент от Атланта, който стои зад псевдонима Mr. Fingers, се говори като за човека, направил хаус музиката дълбока. От 1988 насам всяко ново негово издание е трепетно очаквано събитие. Петото такова е обиколка около слънцето, осъществена плавно с характерния за Heard мек дийп хаус, съблазнен от джаз и соул. Всеки от десетте трака в албума сякаш е бил оставен да се маринова и да къкри на слаб огън в продължение на години, така че звучните му сокове да се сгъстят и да обогатят неустоимия му вкус. Така получената смес съдържа всичко необходимо както за отнесени романтици и посрещане на лежерни сутрини, така и за парти зверове и разбиване в нощните дебри.

Артистичният псевдоним на Paul Van Haver не е случаен – Stromae е анаграма на маестро, а Multitude е поредното доказателство, че белгиецът има пълното право да се нарича така. Третият му дългосвирещ албум идва девет години след Racine Carrée – немалък период, през който е имал време да премине през кошмарен депресивен епизод (паник атаки, тревожност, самоубийствени мисли и халюцинации). По думите му – резултат от съвпадането на физическо изтощение и страничен ефект на антималариен медикамент. След години борба с ментални демони, Stromae записва Multitude – истинско въплъщение на стиловото многообразие, вдъхновено от многобройните пътувания с майка му. Не е ясно дали са минавали през България, но участието на българското фолклорно трио Orenda в L’enfer е приятна изненада. Приповдигнатите, ритмични песни крият едни от най-дълбоките и смущаващи текстове, правени от поп изпълнител, а глобалните музикални препратки правят от албума неповторимо и изключително във всяко едно отношение гурме.

Танцували сте на електронно парти на TSHA на Amsterdam Dance Event? Или сте я виждали да миксира в издание на Boiler Room? Време е да чуете и Capricorn Sun, дебютният албум на Teisha Matthews, в който талантливата британка и денс продуцент демонстрира своя всестранен музикален талант. Записан като антидот за локдаун фрустрация, Capricorn Sun албумът е усмихнатa, танцувалнa и еклектична музикална палитра от арендби, поп, денс и електронна музика. Образцови са OnlyL и Power – аудио дестилат на всичко, което носи щастие и любов.

Тази година ни напусна тропикалиа и боса нова иконата Gal Costa, но се появи Mil Coisas Invisíveis – албум, с който спокойно можеше (и трябваше) да започне и приключи лятото. Задръствания, крайбрежни (или пък градски) улици, самота (или пък навалици), дълги разходки и разговори, свалки и раздели, нови есенни начала. Като автор, композитор и мултиинструменталист Tim Bernardes твори интимно – и звучи интимно. Целият албум, в който преобладават основно приглушена акустична китара и нежен глас, е същински пашкул. Нещо, с което да останете сами за момент. Самият португалски език пък – дори и без да е нужно да го разбирате – има странното свойство съвсем ясно да предава емоции и да комуникира смисъл. Независимо дали става въпрос за раждане, смърт, вечна красота, вълни, мистика или загуби, Bernardes успява с цялата си скромност да ни накара да съзерцаваме живота в различните му етапи и разклонения. Красота. Gal Costa би се гордяла.

През по-голямата част от кариерата си Kasper Bjørke прави електропоп и ню диско. През 2018 обаче изкарва епичния, двучасов неокласически ембиънт албум The Fifty Eleven Project, който проследява борбата му с рака (спойлер – Bjørke побеждава). Датчанинът, с помощта на още трима инструменталисти, използва жанра, за да улови всички емоции, които изпитва през петте години, в които е болен. Тази година, отново събира квартета, за да обхване един малко по-голям период от време. В шест композиции, новият Mother амбициозно се опитва да побере еволюцията на планетата Земя, от формирането ѝ до евентуалния ѝ край или над 4,5 милиарда години в малко над 80 минути музика. Албумът 50 11 беше основният начин, по който заспивах, когато тинитът се вряза в живота ми, сега Mother може да помогне на някой друг.

Първият албум на Placebo от цели девет години насам директно се съревновава с императорската им фаза от края на 90-те и началото на 2000-те. Това е и може би най-богатият им на сюжети албум – за един час аватарът на Brian Molko води през хедонизма на 90-те с известен срам, прибира се до Шотландия, за да види болната си майка и междувременно изпраща картичка до Jane Birkin, паникьосан е от климатичните промени, крие се от камерите по улиците и собствените си съседи, иска да се скрие и от публиката си. Недоизказани травми присъстват навсякъде. Разбира се, има и песен за Bowie. Без особена промоция, без видеоклипове отвъд студийни изпълнения, с често размазани снимки като референция към това колко трудно човек днес опазва личния си живот, с почти всички хитове изхвърлени от сетлиста за турнето и почти всички нови песни вътре, групата се превърна в интересен случай – по-малко носталгична за миналото си, отколкото са феновете ѝ. Оказва се, че оцеляването в мейнстрийма е възможно дори и близо 30 години да правиш каквото си искаш. Новата вълна на популярност на Running Up That Hill е намигването от съдбата, че това е правилният път, а не the bitter end.

Едно време ROSALÍA го играеше най-важното и талантливо име в модерното възкресение на фламенко музиката. Днес каталунската певица е окей със статута си на една от най-големите испаноговорящи поп звезди – от онези, които работят заедно с артисти като Bad Bunny, BILLIE EILISH, THE WEEKND и Oneohtrix Point Never на равни начала. Дългоочакваният наследник на получилия Grammy неин втори албум El Mal Querer (2018) не размества тектонични плочи, но действа като отлична демонстрация на огромния талант на Rosalía да се разпростира в голям диапазон и да преобръща цели жанрове с една извивка на разпознаваемия си глас. Motomami доминира съзнанието именно със силата и самоувереността, с която испанката редува прочувствени балади като Hentai и G13 H5 с откровени TikTok регетон бенгъри като Chicken Teriyaki и Saoko, класически латино балади (La Fama с The Weeknd), бачата, авангардно електро и индустриално звучащи денс парчета със стакато ритъм (Bizcochito). Макар да не е тоталният шедьовър, който всички очакват, третият албум на Rosalía е добра заявка и доказателство, че може да стигне много напред в полето за творчески инвенции.

Близо 20 години след дебюта си, Bertrand Belin продължава да става все по-добър в занаята. Французинът опростява стихове и инструментали до минимум, търпеливо построява и надгражда повтарящи се рифове и вокални рефрени, търси скелетите под фасадите на случки, предмети и хора, а тембърът му е намерил допълнителна дълбочина под тежестта на времето и всички разпродадени концерти из франкофонска Европа. Belin следва вододелния си албум Persona (2018) с още китарен/синтезаторен/нео-шансонен екзистенциализъм. Еднакво сдържан, когато оприличава живота на цирк (Carnaval), тегли майната на всичко (великолепната Que Dalle Tout) или намига към David Bowie (Alleluia), единствено романтиката и идеализмът на думите му изневеряват на дистанцирания маниер на мосю Belin.

Емигрантските квартали на големи европейски столици са инкубатор не само на негативни стереотипи, но и на страхотна музика. Същото важи и за парижкия Барбес и неговата доминиращо северноафриканска диаспора, в която се формира и сайкъделик рок бандата Al-Qasar. Арабският фъз на продуцента Thomas Attar Bellier и неговата интернационална (Франция, Мароко, Алжир, Египет и САЩ) група с Jaouad El Garouge, Guillaume Théoden, Nicolas Derolin и Paul Void звучи толкова енергично, че носи определения като най-опасната сватбена група в света. Дебютният им албум Who Are We? не е обикновена заявка, нито само въпрос за идентичността, а експлозивен микс от арабски груув, автентична регионална психеделия и северноафрикански (сахарски рок) транс. Вместо да пердашат комфортно в ползотворната среда на хабиби фънка, Al-Qasar се хвърлят с главата напред в своите корени, за да измъкнат една модерна и жестоко кинетична версия на звука на Барбес днес. Знаменитите пънк гости като Jello Biafra от The Dead Kennedys и Lee Ranaldo от Sonic South, а също и певци като Hend Elrawy (Египет), Alsarah (Судан) превръщат модерния мулти-култи рок фолклор на Who Are We? в музика, която слушате, след като сте се разтанцували с Altın Gün.

Като дете, прекосяващо непрогледен горски мрак, припявайки си безгрижна мелодия за кураж, дълбоките сенки винаги тегнат над екстатичните мелодии на Noah Lennox. От дебютния Young Prayer, посветен на починалия му баща, до заглавието на албума Panda Bear Meets The Grim Reaper, смъртта неизбежно дебне. Третата колаборация на Panda Bear със Sonic Boom (продуцент на Tomboy и гореупоменатия PBMTGR) носи творческите псевдоними на двамата съграждани на Лисабон. Вдъхновението за албума идва от музикалните фрази, семплирани от поп класики от началото на 60-те, които дуото си разменя през продължителните месеци на изолация. Това превръща албума и в мета колаборация между един от най-индивидуалните автори на вокални хармонии от последните две десетилетия с икони като The Everly Brothers и The Drifters. За разлика от sampledelic класиката на Panda Bear Person Pitch, аранжиментите в албума са изградени основно от пулсиращата електроника на Sonic Boom. Заглавието на албума пък намеква за искреното желание за поставяне на ново начало след проточилия се период на изолация и страдания. Reset е виртуалният сърф, който ще ви отведе към безоблачни хоризонти на гребена на психеделични вълни.