Стефани Ханджийска и Коста Каракашян са танцьори от ново поколение

© Яна Лозева

Стефани Ханждийска и Коста Каракашян си приличат поне толкова, колкото са различни. И двамата са ужасно приказливи, но докато тя говори без излишно да филтрира мислите си, той е сдържан и премисля внимателно всяка дума. И двамата танцуват от деца. Тя започва с балет, когато е на 5, макар още тогава да се вълнува най-вече от това да поставя движението на други (първите опити са на село с въображаеми приятели и животни). Той открива спортните танци като малък и дълги години живее, следвайки казармено темпо на тренировки.

Той учи съвременен танц в Ню Йорк и се стяга за магистратура по Човешки права. Тя минава през НАТФИЗ, Dance Port Derida (обучителната програмата за съвременни танцьори на едноименния танцов център) и се стяга да завърши магистратура в Лондон след участие в хореографската програма на ImPulsTanz като първия бг стипендиант от 5 години през есента. И двамата са потискащо хиперактивни и предприемчиви. Тя се издържа като проджект мениджър в IT сферата, докато работи по танцови проекти у нас и в чужбина. Той участва в тв формати, пише, режисира и използва гласа си за социален активизъм.

Ханджийска и Каракашян определено са повече от обикновени изпълнители и вероятно затова се надушват по време на ангажимент в Кайро преди две години. Случайно настанени в една стая, двамата се припознават и решават, че искат да работят заедно и първата им колаборация вече е факт – едномесечна резиденция в Derida, която по план ще кулминира тази есен с кратък танцов филм, който двамата в момента съвместно хореографират и режисират.

© Яна Лозева

Правите ужасно много неща. Потребност или необходимост? К.К.: В танците много често се работи безплатно. Има един много интересен рисърч – The Myth of the Audition. В него се твърди, че 70-80% от работата в танцовите среди в Щатите не се печели с прослушвания, а с лични контакти. Затова и много танцьори дълги години работят безплатно, сякаш започва да се очаква от тях. Това е нещо, което не се среща в много други браншове.

С.Х.: В момента подготвям една лекция за професионално развитие за колегите ми в академията в Лондон. Има супер добри студенти по танц, но същевременно е важно да са професионално заети. Важно е да има парично възнаграждение за качествата ти, не е редно да работиш само за име. В танцовите среди като цяло сме много свенливи на тема пари. Очаква се, че изпълнителят да е толкова благодарен за възможността да работи професионално, че въпросът как се издържа остава под килима. Трябва да се говори за това. Аз например работя като проджект мениджър на пълен ден, защото искам да се развивам и в тази посока и да уча нови неща, свързани с управлението на проекти. За мен това е много важно за реализацията ми и като хореограф. Артистите правят някакви невероятни неща с толкова свити бюджети, че ако бяха в друга сфера сигурно щяха да са някакви супер хора. (Смее се.)

К.К.: Всяко странично занимание ти дава много. И като хореограф, и като изпълнител е много важно човек да има самодисциплина и умението да изпълнява проекти, трябва да разбира и за бизнес страната на нещата.

И двамата танцувате от много малки. Какво дава танцът? К.К.: Танцът развива връзката между тяло и ум по много добър начин. Прави те много по-чувствителен и осъзнат за собственото ти състояние. Съвременният танц специално те кара да работиш много както с мисъл, така и с тяло по супер различен начин. Използваш въображението си, за да създаваш нещо с тялото си. Станали сме много откъснати от телата си заради телефони и технологии, а танцът те връща към това да чувстваш нещата по много близък до естественото ни състояние начин. Откривам и определена медитативна стойност в танцуването.

С.Х.: Танцът овластява хората по няколко начина. Дава много лична сила и самочувствие. Съвременният танц например е много добър и в това да създава общности, в които се случва адски много обмен на идеи. Това е много градивна среда за мен, която включва не само танцьори, а и всички които участват в създаването и гледат дадено представление.

Късно ли е някога да започнеш да танцуваш? К.К.: Никога. Много хора се притесняват, че ако започнат късно няма да мога да наваксат с техниката. За мен обаче например е много по-интересно да гледам хора с присъствие и нещо за казване, отколкото перфектната гола техника.

С.Х.: Първата стъпка е да пробваш различни класове. Derida е добър хъб, защото има различни видове танци за различни нива и не е танцов център в класическия смисъл на думата, а виждаш как хората влизат и излизат от репетиции, готвят се спектакли, има резиденти. Случва се много като програма и като културна колаборация и затова смятам, че човек, който не знае нищо за съвременния танц може да започне от нулата там, защото ще има възможността за много непосредствен контакт с реални представления и културни продукти, както и с танцьори и изпълнители в пика на развитието си.

К.К. Ако не се лъжа, Derida е единствената танцова компания, която предлага класове. Това е моделът и в страните с по-развита сцена – танцовите компании правят отворени класове. Другите са танцови центрове за любители.

© Яна Лозева

А какво ти дава като зрител? С.Х.: Предизвиква ме да мисля. Обичам да бъда провокирана с нови концепция и гледането на съвременен танц и на съвременно визуално изкуство въобще са неща, които вкарват нови идеи за заобикалящя ни свят или за познати неща, които започваш да възприемаш по нов начин. Със сигурност дори да не можеш да посочиш веднага резултата от такова нещо, то развива нови качества на мислене.

Какво прави едно представление стойностно? К.К.: За мен има смисъл, когато нещо е концептуално издържано. Трудно е да се определи, но има представления, в които било то визуално или емоционално можеш да усетиш комуникираната тема или чувство. Стойност има, когато тази комуникация е успешна. Всичко е субективно в съвременното изкуство, разбира се. Нещо, което е трогнало един, може да убегне някой друг изцяло. Не е като в балета, който има много външен израз – техниката, костюмите, музиката. В съвременния танц въпросът е много повече какво те кара да усетиш, той не ти казва какво е, а ти дава възможност да реагираш спрямо това, което виждаш.

С.Х.: Интересува ме работата да е искрена, да има поет риск. Като цяло приемам изкуството като научно изследване, затова се радвам като видя риск на сцената. Ако видя провал в следствие на истински поет риск, за мен това е успех. Не ми е интересно да гледам сигурен избор, който всички знаем, че работи на сцената. Приоритет за мен е да видя някаква иновация като подход или като работа. Харесвам да има оригинална авторска или колективна мисъл – определено се усеща, когато е там. Отказвам категорично да приема съвременният танц като танцова техника. Може би тук идва големият ръб на разбирането за него. Това което предстои ние да успеем да покажем за съвременния танц у нас е, че за разлика от класическия балет или фолклорния танц например, той не е определена танцова техника с ограничен набор от движения, а е по-скоро тип представление, което може да използва всякаква техника. Може да артикулира движения от класическия балет или от фолклорните. В момента има голямо течение за пост-танц и той дори не е задължително да включва физически танц.

Хората често бъркат съвременния танц с модерния балет. Каква е разликата и защо съвременните танцьори имат някак пренебрежително отношение към модерния балет? С.Х.: Не мисля, че имат. Просто съвременните танцьори не обичат да бъдат поставени в рамката на модерния балет, когато правят нещо концептуално. Начинът, по който движението разсъждава върху реалността, е съвременен. Съответства на съвременното мислене. Не става дума само за движение.

К.К.: За мен е важно да се прави разлика между двете понятия най-вече, защото са в опозиция. При модерният танц техниките са много близко обвързани с това какво трябва да е дадено нещо. Едни и същи неща са облечени в различна естетика. Начинът, по който ще дишаш или направиш обикновен жест, ако е техника Cunningham или Graham имат много различни митологични идеи, защо правиш точно дадено нещо с тялото си.

С.Х.: Да, тези техники са супер митологизирани и свързани с концепции за вселената, пространството, има едно почти древногръцко усещане. Как слънцето влиза в гръбнака ти! (Смее се.)

К.К.: Съвременният танц е еманципиран от този култ и има много ясно отношение към естествения начин на движение. По-нежен е към анатомията. Интересува се повече от това как естествено се движи грънакът ти, от гравитацията, от лекота на движение – идеи, които не са толкова застъпени в модерния.

© Яна Лозева

Как се развива съвременният танц на глобално ниво? С.Х.: Виждам силна вълна на много визуален танц. Неизбежно е заради адски визуалната епоха, в която живеем. От една страна има хореографи, които са почти като скулптури и визуални артисти като Papaioannou. Има много гранична работа между пърформънс и танц, между мода и танц. Също така в момента ЛГБТ темата е много силна, както и тази за властовите и социалните неравенства. Мисля, че идва сериозна вълна от качествена работа с политически и социален коментар. Продължава да трябва да се борим за зачитане на ценности и права.

К.К.: Политическата и социална насоченост на съвременния танц не е нещо ново, но в момента е много осезаема тенденция в развитието му. В Щатите например през 80-те и 90-те има много работа посветена на ХИВ епидемията. Там съвременният танц е по-маргинализиран и се използва за говорене за маргинализирани хора. Нещата са обвързани. Извън това все повече технологии навлизат в съвременния танц. Прожекции, които се комбинират с живи изпъления, за да трансформират движенията и да се получи нещо ново. Става все по-интердисциплинарен, навлиза малко в театъра, защото има драматургия, тук-таме се появява малко текст, прожекции, машини на сцената. Хибридно е. Смесват се все повече техники. В Щатите не се работи много с под или с танцов театър, които остават по-европейски концепции. Американските школи пък са много по-атлетични. Сега в Европа нещата започват да стават по-физически, а американците постепенно разширяват концептуалната си рамка и почват да използват повече техники, които са се развивали основно от европейски танцьори и хореографи. 

А какво се случва у нас? К.К.: У нас се полагат все повече усилия срещу обезлюдяването на съвременния танц. (Смее се).

С.Х.: Усилия има, но не трябва да са единствено от страна на самите артисти, въпреки че те като цяло са много еманципирани. Интересен феномен у нас е, че артистите са не само автори на своята работа, а създават сдружения и организации и всяка има своя ясна мисия и манифест и работи последователно в коловоза си. Ясно е кои са добрите примери – Derida, Antistatic, ACT Festival, Б Brain С Store Project на Ива Свещарова и Вили Прагер – апропо те тази година са партньори на ImPulsTanz, поздравления за което. Разбира се, списание Едно, които много последователно развиват танцовия си фестивал и имам много адмирации към тях за това. Столична община са в добро партньорство с външни организации за съвременен танц и все по-често почва да се заслушва, в това което секторът говори. Това се вижда много ясно в проекта за топлоцентралата, която ще се превръне в център за съвременни визуални изкуства и танц. Има позитивно развитие, определено.

K.K.: Също така места като ДНК и Театър Азарян.

Кого си струва да следим на бг сцената? С.Х.: Има немалко българи в съвременния танц, които работят и са познати в чужбина – Християн Бакалов, Красен Кръстев, Иво Димчев. Има такива, които работят предимно тук, но изнасят продукциите си навън като Вили Прагер, Ива Свещарова, Derida и тяхната компания. Галина Борисова, разбира се.

© Яна Лозева

Как може съвременният танц започне да пълни зали като Азарян? К.К.: Трябва да се инвестират повече усилия в това хората да опознаят дадена творба, автор или изпълнител още преди да са видяли представлението. В България това все още е сравнително непознато изкуство, по-младо е. Не може да се изхожда от предположението, че публиката знае какво представлява съвременният танц и проактивно да следят сцената. Трябва да се създаде интерес чрез нещо по-интимно и човешко, да се комуникира кой създава дадена работа, какво иска да каже, какво означава за него. Мисля, че това ще накара хората да не се страхуват от жанра, да отделят от времето си и да му дадат шанс. Трябва да се създаде интерес и предварително ниво на разбиране, което ще им помогне да вникнат истински в работата, да не чувстват съвременния танц като нещо абстрактно или трудно или мрачно. 

С.Х.: Когато хората отидат в чужбина, ходят по музеи и галерия, снимат се там, тагват се. Това е един вид социален престиж – отишли са в Лондон и са се отбили до Тейт, във Флоренция са и са минали през Уфици. Мисля, че има малко път за извървяване хората да започнат да разпознават и съвременния танц по този начин. Тогава няма да има проблем да бъде изкупена зала като Азарян. Иска ми се съвременният танц да бъде разпознат от хора, които не задължително се вълнуват от танци, а от такива, които се интерсуват от изкуство по принцип, които имат едни по-различни интелектуални потребности – без да искам да го брандирам като елитарен. 

К.К.: Трябва да положиш усилие със съвременния танц, не като да си пуснеш телевизора и всичко да е буквално. Има страх от липсата на диалог. Много хора са готови да отидат на театър дори да не знаят какво точно ще гледат, защото знаят, че ще има диалог и все ще разберат нещо.

С.Х.: Това е наследство, останало от театъра, където ти се казва какво се случва или какво трябва да си мислиш. Харесва ми след представление да идват хора и да ме питат дали правилно са го разбрали. Като след контролно, като си предадеш работата. (Смее се.) Истината е, че когато ние вадим един спектакъл, ние предлагаме нещо на публиката, нещо, което да изживеят. То е за тях. Публиката може да направи каквото си поиска с него или да не направи нищо. Искам хората да не се притесняват кое е правилно или не. Дори да кажат, че дадено представление е страшно нерелевантно за тях и по никакъв начин не ги е докоснало. Само да не се чувстват слуги на работата или на потребността да доказват нещо, като го разберат по един или друг начин. Това е мъчение за всички. 

Публиката става колаборатор един вид? К.К.: В момента, в който изкараш нещо на сцена, се отказваш от правото да определяш какво означава то и всеки е свободен да го интерпретира както си иска. Публиката не само може да приеме или отхвърли твоята първоначална идея, тя има силата да реши каква е. Публиката трябва да знае, че има възможността да участва активно в живота на едно представление. 

С.Х.: Винаги са ми били много интересни диалозите след представление. Харесва ми когато хората стигнат далече в размислите си и ти реално разбираш как възприемат дадена работа. Това е хубава практика. По-добре неразбираемо представление, за което има какво да се каже, отколкото нещо супер ясно и много красиво. Няма лошо в красотата, но не и за сметка на това да има съдържание. 

К.К.: 2019 е. Аз лично вече нямам нужда да гледам нещо само заради едни красиви падиоми.