
Легендата за Михаил Стоянов е пълна с добри истории. За сценаристката Павла Котова лятото е свършило, когато отиде на Кубо и Мишо го няма. Фотографът Иван Христов го познава от актьорската школа на Стоян Радев във Варна и помни как все още младият по това време Мишо яде шамари от човек, когото едва не е убил по непредпазливост. Мнозина са го виждали да работи зад бара или да съзерцава мълчаливо клиентите на горното заведение. Други помнят шапката му с перка.
Така де, личната митология на актьора Михаил Стоянов набъбва постоянно. Но кой, по дяволите, е Мишо и защо всички говорят за него? Личните наблюдения върху младежа започват с препратен епизод на анимираната му поредица @mishozavinagi, който резонира със силата на направи-си-сам класиката с груба естетика Rats on Cocaine. Следват разменени кратки реплики в личните Instagram съобщения и уговорка един ден да разкаже кой е и защо го прави.
Не след дълго го обсъждаме и с Розалина Буркова, малко преди да изскочи ненадейно сякаш от нищото след изложба в Топлоцентрала, за да прекараме следващите часове в размотаване по автобуси, палене на коледни лампички, заговаряне на познати и непознати и обсъждане на мафиотски разстрели, докато седим на пейка в една от необичайно топлите декемврийски вечери на миналата година.
Два месеца по-късно ни чака неподвижен и по мъртвешки втренчен в закъсняващото ни туловище, което се изкачва по ескалатора на Театрална и е посрещнато от непоколебим баритон с въпроса защо закъснява. В началото Мишо изглежда като резервиран в емоциите си актьор, сякаш се пази за нещо друго и предпочита да наблюдава и говори само, ако има какво да каже. Веднъж скъсил дистанцията и разсмял се бурно няколко пъти, Стоянов прави впечатление на едновременно самоуверен, но и самоироничен човек със силна харизма и стряскащо дълбок поглед.
Последните две години мисли за себе си и своите тревоги докато гледа морето. На него никога не му е тъжно. Не крие, че винаги е бил емоционален и експресивен, но много трудно може да го изкарат извън контрол. Не е избухлив, не вика, но и не се страхува от конфликти. Да си емоционален за Мишо не означава да прави цигански колелета по цял ден и да крещи по улиците. Но дам кой, по дяволите, е Михаил Стоянов?

Подобно на много други неща по време на пандемията, @mishozavinagi се ражда от необходимост. Шест месеца преди да се изолира у дома, Мишо обикаля стендъпи, за да приказва каквото си иска, без задължително да е смешно. Но когато изведнъж всичко спира, а светът полудява колективно да се себеизразява, Стоянов преоткрива базовата функционалност на Paint и рисува няколко стикмена. След това записва гласа си с телефон под завивките и сглобява нещо като кратко филмче. Ефектът от първото гледане е зашеметяващ. Щях да се разплача. Дотогава не бях имал подобно чувство – нещо от главата ми да се материализира пред мен.
Стоянов започва анимираните епизоди без предишен опит с рисуването и продължава да твърди, че изглеждат зле. Акцентът никога не е бил в техническото съвършенство, но за негово съжаление постепенно почва да се научава и да стават красиви. Повечето епизоди са готови в главата му още преди да започне да рисува. Епизодът за домашното насилие ми отне най-много време, защото използвах frame-by-frame анимация и исках да стане готино. Някои епизоди на #МишоЗавинаги отнемат около седмица, а други като този за изборите – само ден, защото е простичък. На една и съща трибуна се сменят трима човека, нищо особено. Силният епизод за катастрофите по улиците го прави бързо, защото се ядосва след поредните прегазени млади хора и иска да реагира. Фокусът винаги е върху посланието и историята, независимо дали са смешни или сериозни, стига да го вълнуват и да няма търпение да ги сподели.
Популярността на МишоЗавинаги се увеличава с всеки следващ епизод, балансирайки между политика, злободневни теми, секс и обикновени простотии. Но вместо да изпада в прекомерна еуфория и познатия от много актьори нарцистичен ексхибиционизъм, Мишо пуска епизод само, когато има какво да каже. Или пък не? Така де, няма да те лъжа, откакто се помня искам да съм актьор и да се изразявам по някакъв начин, независимо дали работя като барман (Кубо) или бариста (Chucky’s). #МишоЗавинаги е базиран на неща, които съм видял, преживял и запомнил по някакъв начин, или са ме белязали.
Напоследък все по-често го спират и по улицата, което му се струва невероятно, защото е резултат не от жадувани или обичани роли в киното, а заради глупостите, които правя ей така. Разбира се, уважавам го, хубаво е хората да ти се кефят. Но мечтата на Михаил е да стане като Cillian Murphy и другите актьори и актриси, които не се правят на мистериозни, а просто го носят отвътре. Виждаш ги как си го имат и не е нужно да правят каквото и да било. Сякаш са винаги еднакви и пак не е същото. Подобни са и стремежите му към голямото кино. Иска да играе в европейски филми, да снима с режисьори като Thomas Vinterberg, Lars von Trier и Ali Abbasi и да пие еспресо с Mads Mikkelsen в Копенхаген. (смее се) Това искам – да правя филми, да пиша, да режисирам, да участвам и да не участвам.
И наистина, независимо дали гледате #МишоЗавинаги или екзистенциалните монолози в личния му профил (#МишоЗаКратко), Стоянов винаги е почти еднакъв, но никога един и същ. Общото в двата канала е съзнателния стремеж и старание да е откровен със себе си и околните. Всяка моя написана или измислена дума започва от нещо вярно, откровено и инстински вълнуващо. Не правя, нито мога да измисля нeщо ново, по-скоро опреоткривам топлата вода отново и отново и споделям интересни, смешни или абсурдни неща, за да разбера дали и друг ги усеща така или не.
Очевидно без да измисля нещо революционно, хората го усещат добре, защото автобиографичният екзорсизъм на Мишо резонира с хиляди. Причината според него е именно откровеността и вълнението, с които го прави, а те не могат да заблудят никого. Наскоро попада на изречение от Hemingway, което му пасва добре и понякога се улавя да следва: когато сяда да пише, писателят винаги се опитва да налучка най-вярното изречение, преди да продължи.

Докато стикменчето #МишоЗавинаги вирее в анимирани екзистенциални сюжети, #МишоЗаКратко са неколкоминутни монолози в огледалото на мизансцен най-често от стълбичка ИКЕА. Един ден просто се записва как плямпа глупостдокато хвърля боклука, споделя го в Instagram историите, а приятели го подканват да го качи и като публикация, за да препратят на познати. Така тръгна. Не съм го мислил, не качвам редовно, особено ако няма какво да добавя (смее се). Но винаги знам какво искам да кажа, мислил съм го, изговорил съм го под душа, а и все пак не съм някакъв гениален импровизатор джазмен. Все нанякъде бия.
Не му е необходимо да ги мисли и драматургично, защото е отраснал с махленския хумор на смешни идиоти и пълни дебили. Затова все още му е странно, когато някой повтаря неговите думи и маниеризми. Отказва да мисли #МишоЗавинаги като потенциален моноспектакъл с папиемаше ала Michael Fassbender във Франк, но се смее силно на идеята за преплитане на двете паралелни вселени. Би било брутален его трип, като целия проект всъщност. Не искам нищо реалистично човешко в #МишоЗавинаги, а да си остане във вида, в който е. Но си мисля за сериал от сезон с 12 епизода по петнайсетина минути. Прекалено малоумно го рисувам и никой няма да го издържи час и половина, без да се застреля. Още се чудя дали да е една обща история или всеки епизод да е сам за себе си, както сега. Представяш ли си да го има в HBО?
Виждаме се за пореден път три месеца преди да навърши 30 и ме изненадва как не е потънал в равносметки за последното десетилетие. Очевидно не за друго, а защото винаги е искал да е на 46. 20-те ми омръзнаха, тогава пробваш неща за пръв път, мислиш, че знаеш кой си още на 21 и сякаш си напълно наясно как работи светът. Аз обаче харесвам по-големи мъже, на които не им пука кои са – цялото им самочувствие се дължи на постигнатото до момента. Ако някой иска нещо от теб, просто му казваш: ми, не! За Мишо 20-те са лутане и постоянен стремеж да си стъпиш на краката. Имаш очаквания за себе си, а и все още си инвестиция на родителите.
Мишо и по-големият му брат растат в малка триетажна кооперация на идилична варненска улица. Семейството често е раздирано от конфликти, домашно насилие и бой между вече разведените му родители, а двамата са отгледани от своята майка. Без да е гамен, Стоянов сменя три училища до абитуриентския си бал. Причината обаче далеч не е запомняща се история с изключвания, а следване на най-добрия му приятел, за да не му е скучно. Последно финиширах в хуманитарната гимназия, защото бях малоумен с много нисък бал и никоя друга гимназия не ме искаше.
Времето извън училище е запълнено с постоянно гледане на филми все едно живее в някогашното кино в съседство – красива и висока сграда с бръшлян по цялата фасада. Като дете Мишо мечтае един ден сградата да е негова и отново да е кино (щях да работя във видеотека ако още ги имаше), но юношеските му години съвпадат с падението на Комикс Клуб и прекаляването с алкохол и дрога. Взимах много наркотици, защото беше интересно и яко. Проблемът е, че много ги обичам и двете и не мога да спра. Чувствам се щастлив, имам хубаво пиянство, но нямам мярка и след една глътка губя разсъдък, хубаво ми е не искам да свършва.

Някогашното пиянство на Мишо винаги е едно и също – безпаметно и до припадък. Всичко започва с топване на пръстче и пяната на бирата и ескалира до първия амок с новогодишно вино тайно от майка му и семейни приятели, когато е само на 13. Събуждането с почервеняла бяла риза в банята задава тон и за годините в гимназията. Не бях нито от готините, нито от зубърите, а някъде по средата – срамежлив, вглъбен и тревожен. Живеех с моите си филми и драмички. Прекаляването се задълбочава и след като се мести да следва актьорско майсторство в НАТФИЗ първо при Здравко Митков, а след това и в класа на Маргарита Младенова. Приеха ме на втората година. Дойдох сам на 19 в София и моментално усетих някакъв особен дух. Тук хората се гледат в очите, във Варна никой не те оставя да се доизкажеш, гледаме на изток към морето и се смеем.
Половин година след като го приемат в академията, Мишо снима първия си филм. Жалейка (2016) е история за порастването на момче (Стоянов) и момиче (Анна Манолова), която печели награда от младежкото Берлинале и остава в личната филмография на Стоянов с няколко красиви любовни сцени. Мишо попада във филма на режисьорката Елица Петкова, след като отговаря на покана за кастинг в НАТФИЗ и го харесват. През живота си съм бил на два-три кастинга макс. Не сме в Америка, няма агенти, аз и Деян Донков не се борим за една и съща роля. Или ми звънят, след като са ме гледали в нещо, или е по моя инициатива, защото много искам да работим заедно.
Още в началото Мишо е наясно, че да си актьор означава винаги да си харесан, избран и подходящ за конкретна история. Пасивността обаче му е чужда. Затова и много внимавам в какво участвам, защото искам да играя с хора, които ме кефят, в истории, които ме вълнуват. Късата му филмография означава, че наистина не се бута на всяка цена. Личните избори са важни, защото се отлагат върху теб като човек и те изграждат. DiCaprio е добър актьор, защото избира добри проекти. Margot Robbie сама се предлага на Tarantino. Някой ден може да ми предложат много пари за някаква страшна простотия и да се съглася, но сега така ги виждам нещата.
Звучи като идеалист, но всъщност кара изцяло на добре култивирана интуиция. Когато чете сценарий или се вижда с някой режисьор, Мишо моментално разбира дали иска да работят заедно. Не се и страхува да бъде вкаран в постоянния типаж на мълчалив бияч или скинар, какъвто е в късометражния филм Соледад (2018) и видеоклипа 2 Far Gone на Robbers On Parole. Знаеш ли каква яка коса имах? Какъв пич бях! Трябва ли да ходя до Истанбул да си присаждам коса? Не искам да го правя. На Jason Statham също не му трябва, но той не е от Варна все пак (смее се).

Последната филмова роля на Михаил е учител по физика в Клопка (2024) на Надежда Косева, а в края на годината би трябвало да го видим и в Земя – дебютният пълнометражен филм на Николай Тодоров, който режисира история за двама братя (Стоянов и Тигран Торосян). Очевидно обичам братски истории, а този проект ми е на сърце заради нещо, което ме изненада и нямам търпение да го видя на екран.
Търсят го много и за гей роли (явно имам такова излъчване), а не него му липсват мъже като норвежкия му чичо Jon – тих викинг с огромни ръце и длани, които обича да си стои с кучето в гората със седмици и не говори много. Мишо прекарва време с него винаги когато гостува на леля си и брат си в Норвегия. Пушат цигари, гледат небето, говорят си малко, а Jon винаги познава кога ще завали. Искам да стана такъв мъж. И той скърби, но сам. Не се облича в женски бански като Harry Styles, да, разбирам, открито уязвим и наясно с женската си страна. Но мъжете, които не говорят за това, а пускат една сълза в гаража без да ги видят, също са хора.
Първите години на Стоянов в София изобилстват от филмови роли, но и от добре познатите му пороци. Самостоятелният живот на артистична бохема го кара да затъне още по-дълбоко в заблудата за алкохола и наркотиците като задължително вдъхновение. В началото Мишо вярва, че пиянството го кара да открива различни неща, но с времето непрестанното (предимно) пиене и друсане започва да подава сигнали – или паник атака, или чувство за вина, или физически се чувстваш като пълен боклук, или тичаш срещу трамвая, подхлъзваш се и за една бройка не те прегазва пред замръзналия поглед на Мила Роберт и останалите от компанията. Бях много зле, изпитвах страх. Един ден просто ми омръзна да се чувствам като боклук.
Преломният момент за Мишо настъпва след безсънна нощ с рожден ден, бутилка ром и кокаин. На сутринта Стоянов трябва да отключи тогавашната си работа, но от страх да не припадне, моли да го сменят, а по-късно се оказва, че е забравил чешмата. И до днес помни добре какво е можело да се случи и колко гадно се е почувствал физически и психичеки. Казах си, че просто искам да съм окей.
Ходил ли си на среща с анонимни алкохолици? Е да. Исках да видя дали е като по филмите, а и имах нужда. Удивително е как в мазето на католическата църква във Варна се събират толкова различни един от друг хора, сплотени от едно и също нещо. Жена разказваше как години наред всеки ден свършвала работа, взимала такси до вкъщи и изпивала 400 грама водка. Никога на работа или сутрин, само вечер. Друг пък не беше спирал от сутринта, изгубвайки цялото си семейство. На трети органите му отказваха. Спомням си как един спонсор на име Чичо Жоро, пил в продължение на 40 години, преди да спре преди около 15, каза нещо много поетично: бях пъзел на парчета, който не излизаше от себе си, трябваше един ден да го сложа на масата и да се опитам да се намеря. Караше ме да ходя на АА сбирки в Лозенец и в токсикологията, за да видя страшното дъно. Но не отидох.
Какво ти носеха пиенето и наркотиците? Кеф! И адреналин. Според едно изследване на склонните към (алкохолна) зависимост им се засилва пулсът след чаша алкохол на гладно. Нормалните хора пият една чаша и си лягат, но при мен беше еуфория и щастие. Не искам да драматизирам, но щях да умра. Oсвен това изпитвах някакъв ирационален страх да не си изгубя таланта и работата. Но стана точно обратното – сега съм сто пъти по-креативен, концентриран, работлив и надъхан.

Мишо не пие вече четири години. Спира няколко месеца преди пандемията и потъва в собствените си мисли, откъдето се ражда и #МишоЗавинаги. Признава, че рядко пуши джойнт, но винаги сам и по малко, защото предпочита да си пусне филм, да готви, да тренира или просто да слуша музика. Рядко му се допива и винаги внимава, защото никога не е хм, какво хубаво уиски, страхотна бъчва – искам да си махна главата. Годините на въздържание ги сравнява със своеобразно изплуване. Под повърхността си някак странно изолиран, сега сякаш съм се събудил, забелязвам хората около себе си и нямам проблем да говоря за това, защото се слушам на глас и искам да помагам.
За последното е повлиял и брат му, който e социален работник в Норвегия. Демек той ни взима децата, хахаха! Буквално само и единствено той. Извън шегата, братът на Мишо работи с хора със зависимостти и му разказва невероятни истории. И двамата са наясно, че спирането зависи само от това човек сам да иска да си помогне. В клиниката на брат му приемат хора, натровени с препарат, които нямат търпение да избягат и да пият пак. И бягат. Колкото и да им обясняваш, че ще умрат. Даже понякога може да засилиш обратния механизъм да се саморазрушават още повече. Не знам как точно да помогна, не се чувствам и длъжен, всеки има глава на раменете. Но мога да говоря.
Дори когато се чуства изморен от всичко това, Мишо не съжалява за нищо и не би променил каквото и да било от своето минало. Отдавна се е научил да не се вкопчва в носталгията, а да потъва в настоящето. 20-годишното му Аз съм сигурност няма да повярва как на днешния Мишо му стига сегашният момент. Кефя се да съм тук и сега, защото главата ми е постоянен карнавал още със ставането. Все едно някой пуска радиото, но поне два-три пъти дневно спирам и се ослушвам. Така сякаш свалям килограми от раменете.
Съзнателният баланс между личното и съзерцателното му е необходим, за да се отвори към нови идеи и да не си изгуби разсъдъка, защото филмите в главата никога не спират. Мишо обяснява крехкото равновесие с пример за хората, които се появяват някъде в далечината, пушат на терасата в блока или пред фризьорския салон или просто си стоят. Това е техният момент и той е много важен. Историите просто си текат, а ти усещаш как се случват сега. Затова много обичам пушещи хора.
Обича и да пише, но не и преди да си отговори на въпроса какво го вълнува. Повтаря още веднъж как трябва да стъпи на нещо откровено или истинско, за да продължи. Така се ражда и Машина за пуканки (Жанет 45) – първата полуавтобиографична книга на Михаил Стоянов с 28 поръсени с малко фантасмагории, но предимно базирани на реални случки и наблюдения глави, написани от откровен нарцис. Вижда ги като монолози или автобиография на млад близнак (страшен курвар, много хубава зодия). Винаги съм искал да бъда герой – ранен, колкото да каже, че е само драскотина.
Сюжетите в тънкото томче са всичко друго, но не и героични – прерязващи стомаха кратки откъси от младостта на човек, който съзерцава романтично тичащи след влака хора и не се страхува да признае най-дълбоките си трамви още в първото изречение, разголвайки се дори когато върти метафоричен сюжет за филм с мечоци от парка Белица. Но когато прочитаме готовата за печат чернова, разбираме как всички му истории от предходните срещи са почти дословно описани и в самата книга.
Няма и причина да вярваме в прекомерна мистификация, защото Мишо завършва активно книгата си в началото на 2024 още преди да си намери издател, а ниският му баритон (от онези, идеални за реклами и ASMR аудио) винаги е съсредоточен, изчакващ и обезоръжаващо директен дори за смъртта на най-близките си хора. Бях тръгнал да правя документален филм за дядо, но той умря. Снимах го как влиза в морето и се изляга по гръб, което се оказа и последният му такъв път. Успях да изгубя кадрите, прерових всичко, ползвах даже софтуер за възстановяване и нищо, толкова ме е яд!
Тази, а и много други от историите Машина за пуканки са разказани в подробни и често графични детайли. Откровенията обаче не вървят със самочувствие, защото все още свиква с мисълта, че пише. Не се правя на скромен, но пиша като осемгодишен: днес бях навън и беше добре. Нямам богат речник, затова само прости и кратки изречения. Надява се хората да я харесат, защото е написана, за да бъде споделена. Имам порив някой да я види.

Питаме го дали се срамува от нещо, но няма от какво. Мишо не си прави пенис снимки, защото са нефотогенични. Но името на Michael Fassbender изскача отново, защото се сеща за неговия Срам и желанието да играе в такъв хубав филм за самотата. Вълнуват ме такива теми. Красиви чувства са, не бива да бягаш нито от любовта, нито от самотата. Ако е болезнено гадно и усещаш как се задушаваш от самота, по-добре да заседнеш добре в нея и да откриеш нещо за себе си, вместо веднага да посегнеш към телефона и да си набиеш една чикия. Хубаво е човек да има такива периоди, да може да бъде сам и да е окей. Има един епизод, в който се бъзикам как жените не си дават време между гаджетата, за да са сами и да се вклиня. Не ги упреквам, но се сещам за Сто години самота, винаги рева на последните страници.
Когато не плаче от мъка, Мишо предпочита да плаче от смях. Затова и напоследък компенсира разпокъсаното си внимание с няколко книги наведнъж (Митовете на Stephen Fry, Поетики на Aristotle, Аутопсия на една любов на Виктор Пасков и малко Vonnegut). Мишо се среща с комедията в YouTube още като малък с Dane Cook и неговото шоу Rough Arоund The Edges от Madison Square Garden, a по-късно и с Dave Chapelle и Louis C.K. Никога не съм се смятал за смешен, нито имам самочувствието за такъв. По-скоро като мисля шеги за #МишоЗавинаги се връщам към нещо откровено, което ме движи и вълнува. А то никога не е смешно, само сериозно. Обличам го в абсурд и фарс и намирам хумора в това.
Две години след като започва #МишоЗавинаги, Стоянов влиза в сценарния екип на Шоуто на Николаос Цитиридис. По онова време вече се е гаврил с него в епизод на анимацията, не познава лично Цитиридис, не го и харесва. На снимките на Клопка обаче се запознава с главния сценарист на шоуто Иван Марков и години по-късно се сеща отново за него, докато ближе рани във Варна след завръщането си от Испания (за това след малко). Марков му иска пет смешки по мейла, без да ги мисли много. Пратих му някакви глуупости, а той ми каза да дойда утре. Ама чакай малко, аз съм във Варна. Добре, ела вдругиден. Почнах буквално от днес за утре.
В началото му е странно да седи и да си говори пълни глупости с екипа, докато накрая един записва всичко. Ванката обаче е много як шеф, постояно ме питаше какво мисля, дали ми харесва и дали искам да остана. А Мишо не спира да се чуди къде е уловката. Първият месец не говорих, защото не знаех къде се намирам. После му става хубаво и ходи всеки ден на работа с кеф, за да се види с колегите. Сприятелихме се с Николаос, станахме такива и след спирането на шоуто – той е много талантлив и работлив дебил, който се интересува от своите си неща, играе на компютър, свири на барабани. Явно не съм го харесвал, защото изведнъж някакво младо момче почва да води шоу по една от най-големите телевизии. Но Николаос е супер.
След спирането на предаването Мишо набляга върху завършването на книгата, но продължава да ходи и на open mic-ове. Хващаме го да говори открито и спокойно не само за любовта към секса, но и за отношенията си със жените. Определя се като ценител на тяхната природа, на различните походки, жестове и маниери, на начина, по който миришат и най-вече на диалога с жените – какво си мислят, от какво ги е страх, от какво не, как правят секс. Разговорът с жена ми е голям афродизиак. Отрича полигамията като дългосрочен вариант, защото е романтик и многократно си е представял Мишо като добрия баща с дъщеря на задната седалка, затова винаги подхожда към нова жена с онова вътрешно чудене тя ли е или не е?
Колко бързо разбираш, че не е? Зависи. Наскоро имах гадже за една седмица. Тя е прекрасна, красива, умна, работлива, талантлива, смешна. Бях влюбен, но един ден просто не бях.
Това не се ли нарича увлечение? Да, ама бях хлътнал и ми стана странно и гузно как ми мина. Поговорихме и казах, че съжалявам, но чувството бе изветряло. Гадно ми е, защото нямаше никаква причина.
Единствената константа в разговорите за личния му живот е липсата на конкретни имена освен Катето – голямата любов на Мишо, която обича и до днес и заради която заминава в Испания през 2021 първо на гости, а след това и за по-дълго. Оттогава датира и едно болезнено откровено кастинг видео, в което Мишо обяснява как се учи да се разкрива и да е по-емоционален. Но интензивността в големите му очи си е същата и днес, сякаш нещо бълбука под повърхността и е готов да експлоадира като вулкан. Катето е варненка, с която се познават от малки и дълго време са на здравей-здрасти, преди да се свържат помежду си и да се влюбят.
Тя обаче живее и работи в Барселона от години, а на Мишо започват да му се случват нещата в киното. Никога не иска от нея да зареже хубавата си работа в Испания и да се върне обратно с него. Седнахме да поговорим как това време е много важно за нас да си стъпим на краката. Връзката им продължава две години (една от разстояние и една в Испания), а от осъзнатата раздяла го боли и днес. От Барселона се преместихме при приятели в близкото селце Сан Пол де Мар – къща на морето, куче, велосипеди, Ориндж Каунти, просто перфектно. Сега си представи как се разделяме, а аз поемем надолу по улицата с куфара и рева като проста мастия – едно такова красиво и поетично. Тогава научих, че любовта си има име и то е Катерина.

Машина за пуканки (136 страници, меки корици, Жанет 45) струва 16 лева тук и в по-добрите книжарници. Премиерата на книгата е на 27 май (Пролетен панаир на книгата от 19:00 на щанда на издателството) и на 28 май (Махала на ъгъла на Бенковски и Искът от 19:00 с участието на Елена Телбис). Михаил Стоянов е тук, а #МишоЗавинаги – тук. Ако вие или някой близък имате проблеми с алкохол или наркотици, потърсете помощ в някой от консултативните центрове по зависимости тук. Ако вие, ваш близък, съсед, познат или непознат е жертва на домашно насилие, обърнете се към МВР или се обадете на националната гореща линия за пострадали от насилие (0800 1 8676 или 02 981 7686).
ФОТОГРАФИЯ И РЕТУШ ИВАН ХРИСТОВ | АРТИСТИЧНА ДИРЕКЦИЯ И СТАЙЛИНГ ИВАН ЦУЦУМАНОВ | ГРИМ МИНА МАРКОВА | ГАРДЕРОБ АРХИВ НА СТИЛИСТА, VOYEUR И СТЕФАН КАРЧЕВ | ЛОКАЦИЯ ЮЖЕН ПАРК | ИДЕЯ, ПРОДУКЦИЯ И ТЕКСТ СВЕТОСЛАВ ПЕТРОВ | САУНДТРАК WE LIVE AS WE DREAM, ALONE НА GANG OF FOUR, SUMMERTIME MAGIC НА CHILDISH GAMBINO | ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ © 2024/BOYSCOUT