Oпияняващо декадентски? Омайно перверзен? Непоколебимо решителен в изследване на идентичност, пол и чувство за човещина? Неприличащ на нищо друго на екрана? Гръцкият режисьор Yorgos Lanthimos (Омарът, Фаворитката, Убийството на свещения елен) отнася венецианския Златен лъв със стъписващо харизматичен и много сюрреалистичен сай-фай стиймпънк романс за еволюцията на Bella Baxter (Emma Stone във вероятно най-разюзданата си и освободена роля до момент). Върната към живота от блестящия неортодоксален (да си го кажен направо, тотално луд) учен д-р Godwin Baxter (Willem Dafoe), Bella е жадна за нови знания, светски живот и секс. Нейното крайно любопитство и постоянна възбуда я провокират да се впуска в опознавателна одисея в компанията на хитрия и покварен адвокат Duncan Wedderburn (Mark Ruffalo). В това шеметно транконтинентално приключение, необременена с предразсъдъците на своето време, Bella отстоява равенство и свобода и се еманципира интелектуално и сексуално като истинска краличка. Някои критици я определят като тенденциозно шокираща, но тази виртуозна екранизация по едноименния роман на Alsadair Gray всъщност е мил и изпълнен със симпатия феминистки преразказ на Франкенщайн.

Брилянтната немската актриса Sandra Hüller участва в два от най-добрите филми на 2023, спечелили най-важните награди на последния филмов фестивал в Кан. Златната палма на Justine Triet (Сибил, В легло с Виктория) разказва за успешна немска писателка (Hüller), която живее във френските Алпи със съпруга си и своя частично незрящ син (дебют на Milo Machado-Graner). Блестящата откриваща сцена подсказва за напрежението в изолираната им хижа, така че когато Samuel (съпругът) е открит мъртъв в снега, подозренията към съпругата не закъсняват. Завладяващо написан и изигран като съдебен процес за изясняване на обстоятелствата около мистериозната смърт, но и като психологическо гмуркане в дебрите на една конфликтна връзка, филмът на Triet е своеобразна аутопсия на предубедеността и двусмислието, а съдебната зала е опера, в която всеки жест или дума са подложени на преоценка. Напрегнат и вълнуващ до самия си диаболичен финал, Анатомия на едно падане е опияняващ ребус за объркаността на съществуването, предразсъдъците на обществото и често неуловимата природа на самата истина.

Малцина приятели и познати са го гледали, но всеки е останал стъписан. Макар BOYSCOUT редакцотирите все още да чакаме този непоколебим шедьовър на голям екран в близко или далечно бъдеще, няма как да подминем филма на Jonathan Glazer заради репутацията на неописуемо добър филм за Холокоста, смразяващ с това, което не виждате, а само долавяте. Сюжетът на Зоната на интерес проследява сцени от живота на Rudolf Höss (Christian Friedel) – първият комендант на Аушвиц, чиято идилична къща се намира точно до оградата на концентрационния лагер. Двамата с неговата съпруга (другата велика роля на Sandra Hüller от 2023) си живеят живота, игнорирайки ужаса на своите съседи и спестявайки подробностите за пред своите деца. Jonathan Glazer е направил наистина необикновен и много замислящ портрет на бездействието и мълчаливото съучастние, способно да разтревожи като хорър.

Биографичният филм на Christopher Nolan за бащата на атомната бомба е наистина необикновен блокбъстър. Режисьорът на Генезис, Дюнкерк, Интерстелар и Черният рицар следва своята фиксация върху образа на неспокойни, амбициозни и крайно обсебени мъже на ръба на нещо велико, но този път не kato обикновена филмова фантазия, а като екранизация на вероятно най-голямото човешко откритие на ХХ век, променило драматично съвременния свят за десетилетия напред. За разлика от предишните му филми, Oпенхаймер е вероятно първият, който засяга един от формиращите юношески страхове на Nolan, а именно този от ядрен апокалипсис – типичен за всеки, отраснал по време на Студената война. Действието в биографичния епос за J. Robert Oppenheimer по неговата забележителна Pulitzer-ова биография от Kai Bird и Martin J. Sherwin. обаче се връща назад към корените на този ужас, а именно към личната история на харизматичния ръководител на проекта Манхатън, който впоследствие става косвена жертва на собственото си откритие и наивност. Вместо да спазва неписания канон на класическия биографичен епос, британският режисьор реже основни глави от 700-те страници на Американски прометей и разгръща неговата история като руминации за успехите и грешките на бележития учен напред-назад във времето, случващи се по време на отнемането на неговия достъп до класифицирана информация в годините след опита Тринити. Убедителното превъплъщение на ирландския актьор Cillian Murphy се дължи не само на визуалната прилика, но и на талантa да насити всяка пора на Oppenheimer с протирочевив характер, емоционален диапазон и чувство за обреченост, засилвани от постоянните близки кадри на лице и скули. Но вместо да е обикновена монография за острите скули и дълбоки очи на Cillian Murphy на най-големия възможен (IMAX) екран, Опенхаймер е безподобен майсторски клас по създаване на напрежение с динамичен и често зашеметяващ монтаж от едри планове, фантастични природни панорами и леки намеци за огнен апокалипсис (четвърти филм на Nolan с оператора Hoyte van Hoytema), но без клопката да екранизира страховитите резултати от изходния материал за филма. Добавяме и феноменалния инструментален саундтрак на Ludwig Göransson и страхотните поддържащи роли на Emily Blunt и Robert Downey Jr. и получаваме смислено зрелище от най-висок калибър и очевиден победител от феномена Барбенхаймер. Прочетете пълното BOYSCOUT ревю на Опенхаймер тук.

Бродираните с религиозни мотиви социално ангажирани теми на Alice Rohrwacher (Щастливият Лазаро) често касаят среза между модерността и предмодерния начин на живот в закътани части на Италия. Четвъртият филм на италианската режисьорка се върти около героя на Josh O’Connor (Короната) и неговата спотаена под белия мърляв костюм мъка, която не му пречи да главатарства банда обирджии на древни етруски гробове в Тоскана от 80-те години на ХХ век. Без много обяснения, филмът свързва свръхестествената способност на англичанина Arthur (O’Connor) да открива места с добри находки със загубата на голямата му любов – младата девойка Beniamina (Yile Yara Vianello), която се появява само в съновидения. Компания му правят неизменната Alba Rohrwacher, както и Isabella Rossellini в различни етапи на неговото търсене, преплитащо мит, история и археология по възможно най-мистичния и едновременно скромен начин. Химерата е ексцентрична фентъзи-комедия за изгубената любов: бъбрива, шумна и празнична, в специфичния, разпознаваем стил на Rohrwacher.

Всеки филм, започващ с комично-натуралистична сцена на слон, дефекиращ върху екрана и сюблимираш с реплики като Познавах Пруст, е обречен на крайно противоположни реакции. За едни, новият филм на най-младия носител на Оскар за режисура е грандоманско, объркано, ненужно раздуто и отегчаващо любовно писмо към киното във време, в което последното има отчаяна нужда от зрителско потупване по рамото в борбата със стрийминг гигантите. За нас обаче, този гаргантюански 190-минутен епос за сладко-горчивия холивудски живот е смел шут към бъдещо величие. Последният филм на Damien Chazelle (Камшичен удар, Ла Ла Ленд, Първият човек) разказва напоително за любимия му Холивуд и прехода от нямо към звуково кино в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век, завъртайки шеметно този бурен, разточителен и покварен период на Фабриката за мечти през съдбите на събирателни образи на основни персонажи от епохата – филмовата звезда от старата школа на върха на славата (Brad Pitt), амбициозната провинциалистка, готова на всичко, за да стане актриса (Margot Robbie) и симпатичен мексикански сервитьор и момче за всичко, който вярва, че киното е нещо повече от живота (Diego Calva). Oсвен с пищна сценограрафия и хореография, Chazelle борави отлично и с тишината като изразно средство в знаменити епизоди като снимките на първия звуков филм на вече популярната LaRoy, които изпадат във фарсов водевил от повтарящи се дубли, истерия и велик монтаж, раздиран от очаквано смешния, но помитащо забавен циничен хумор, който намира класен баланс между провокативна простащина и преднамерено интелектуалничене. Вавилон е не просто обречена приказка за една отиваща си епоха, а пълномаслено платно за големи и малки моменти на големи и малки герои. Ако разчиташе само на динамичен колаж от енергични епизоди, филмът щеше да изморява и да прилича на музикален видеоклип ала Luhrmann-овия Ромео и Жулиета. Вместо това Chazelle се покланя елегантно на идолите си Fellini, Altman, Copolla, а защо не и Tarantino. Прочетете пълното BOYSCOUT ревю на Вавилон тук.

Един от най-коментираните и важни филми на тазгодишното Берлинале пресъздава бурните емоции между група познати, споделили ваканционна вила на брега на Балтийско море. Герои на тази история са Leon (Thomas Schubert), Felix (Langston Uibel), Devid (Enno Trebs) и Nadja (Paula Beer), а в сюжета могат да бъдат открити много чувства – доброта, обич, приятелство, както и различни нива на пасивна агресия, които бълбукат в своеобразния котел на човешките емоции. Всичко се случва на фона на горски пожар, а вниманието на зрителите е приковано от динамиката на отношенията между героите, които се оказват шокиращо интимни, но и потискащо познати. Неслучайно, феноменалният Пожар на Christian Petzold печели Сребърната мечка на журито в Берлин.

Новият филм на Andrew Haigh започва да работи подмолно още преди първо гледане покрай фантастичната харизма на Andrew Scott и Paul Mescal. Сюжетът на Всички ние непознати се върти около  хомосексуален мъж, който получава възможност да се види отново с отдавна починалите си родители, пред които така и не е успял да се разкрие навремето. Балансирайки майсторски между атмосфера, чувственост, интимност, внимателен монтаж итехнологията на спомените, Haigh се разписва с един от най-чувствителните и прочувствени филми на 2023 – много повече от сърцераздирателна драма, носена на гърба и на великолепно оголените превъплъщения на Scott, Mescal, Claire Foy и Jamie Bell.

Мистериите и любовта във филмите на Aki Kaurismäki винаги са конкретни. Подобно на красотата на простите случайности в Какво виждаме, когато погледнем към небето? на грузинеца Alexandre Koberidze, удостоеният с награда на журито и с номинация за Златна палма филм на финландския майстор печели с почти ироничната си искреност на финска мелодрама. Jussi Vatanen и Alma Pöysti играят двама самотници на кръстопът, които се срещат случайно една нощ в Хелзинки и се опитват да открият първата любов в живота си. Филмът е четвърта част от работническата серия на Kaurismäki (Сенки в рая от 1986, Ариел от 1988 и Момичето от кибритената фабрика от 1990) и фактът, че на двамата герои постоянно им се налага да си търсят нова, зле платена и експлоататорска работа, го поставя в контекста на цялостното творчество на режисьора и темите за работа и любов. Макар Паднали листа да носи белезите на типичен Kaurismäki филм, тяхното присъствие и преработка никога не доскучава. Напротив, това е филм, в който е лесно да се влюбиш от раз.

Дори само трейлърът на Корсаж е достатъчен, за да разберем защо и без това безбожно талантливата Vicky Krieps (Невидима нишка, Островът на Бергман) поделя наградата за най-добро актьорско изпълнение от миналогодишния фестивал в Кан. Освен чудесно поле за нейната блестящо нюансирана роля, най-новият филм на австрийската режисьорка и сценарист Marie Kreutzer е чудесен среден пръст за патриархата и разбиване на жанровите норми с история от времето на австро-унгарския император Franz Joseph I (Florian Teichtmeister) и неговата красива и темпераментна съпруга – императрица Elizabeth (Krieps), останала в историята с прякора Sisi. Действието се развива в дните преди Коледа на 1877, когато императрицата трябва да навърши 40. Стягането на нейния невероятно тънък корсаж изисква ежедневни лишения, а церемониалната й роля в благородническия двор я провокира да прави отчаяни демонстрации и опити за бунт. Спенсър и Мария Антоанета в едно? Тц, два пъти по-добра и магична приказка за еманципацията.

Hayao Miyazaki излиза от пенсия с един наистина богат, странен и дълбоко красив филм – зашеметяващо произведение на въображението, чийто невероятни кадри са изпълнени с великолепни композиции, ярки цветове и завладяващи движения. По време на Втората световна война младият Mahito претърпява съкрушителна семейна трагедия и се мести в провинцията, за да живее с баща си, който работи в семейство, произвеждащо самолети за японската армия. Докато изследва мистериозните пейзажи наоколо, Mahito се сблъсква с една сива чапла, която упорито го преследва. После се натъква на изоставена кула и, изпълнен с любопитство, влиза вътре. Най-личното постижение на един от създателите на Studio Ghibli остава в съзнанието дълго след първото гледане.

Носителят на наградата за кинорежисура от тазгодишния фестивал в Кан събира бившите съпрузи Juliette Binoche и Benoît Magimel в романтична драма за уважавана готвачка и виден гастроном и кулинарен шеф по мотиви от романа Страстният епикуреец (1924) на Marcel Rouff. Създаден сякаш за да бъде запомнем като един от най-важните филми за значението, текстурата и изживяването с добрата храна, Страсти в кухнята разказва за Eugénie (Binoche) и Dodin (Magimel), които повече не могат да се крият зад своя професионализъм и да отричат романтичните чувства помежду си след двайсет години съвместна работа във Франция от края на XIX век. Този стимулиращ всички сетива красив и прочувствен филм изследва природата на желанието в поредица от красиви (и ужасно вкусни) картини. Филмът на Tran Anh Hung е един от онези, които не бива да се гледат на празен стомах, за да не доведат до удавяне със слюнка и епикурейска кома.

мистериозната драма на Kei Ishikawa очевидно е доста добра, след като има цели осем награди на Японската академия. Действието се развива в провинциална Япония. Akira (Satoshi Tsumabuki) работи като адвокат. Един ден той среща бившата си клиентка Rie (Sakura Ando), която го моли да извърши проверка на делата на покойния й съпруг Daisuke (Masataka Kubota). Медитативният разказ на Ishikawa рисува портрет на любовта и загубата, който прелива в в изследване на трайната ни връзка с изгубени от нас хора размисъл за природата на идентичността. Адаптацията по едноименния роман на Keiichiro Hirano е умело съчетание на естетиката на трилъра с фин социален анализ, без да се отклонява от големите метафизични въпроси.

Kогато датската режисьорка и оператор Lea Glob я снима за първи път преди тринайсет години, Apolonia Sokol сякаш води сносен, да не кажен приказен живот. Талантливата художничка с датски и полски корени е родена в ъндърграунд театрална трупа в Париж и расте в артистична общност с крайно бохемско съществуване. Sokol се записва да учи в престрижната академия Beaux-Arts de Paris, а Glob продължава да следва харизматичната артистка и нейната трансформация през следвашщото десетилетие. Резултатът от тази специална връзка между двете млади жени е АПолония, Аполония – завладяващ документален портрет на артиста като млада жена, която се опитва да намери своето място в света на изкуството. Прочете BOYSCOUT интервюто с Apolonia Sokol и Lea Glob тук.