Клиповете към четвъртия албум на Jungle са все епизоди от очевидно добре замислен късометражен филм. Както подсказва заглавието на Back On 74, поредното завръщане на лондонското електронно дуо към 70-те години се случва не само с невероятно красива музика, но и с още по-впечатляващ видеоиклип с хореографията на Shay Latukolan. Всичко започва с призив (Give it up for Sista Realness) и продължава със Soul Train енергия и френетични танци. Най-силният момент си остава грациозният флирт на Mette Linturi с мъжката част от трупата, но няма как да не обърнем внимание и към детайлите в декора и леките тийзъри към следващия епизод (You Ain’t No Celebrity с Roots Manuva). Как е възможно да се синхронозира подобна танцова вакханалия на един кадър? Еми, с перфектна хореография, отлични изпълнители, тежка организация, много репетиции и един много пъргав стедикам оператор, както се вижда в официалното задкулисно видео от снимките. Видеоклипът към този шедьовър на Jungle е не просто триумф на хореографията и операторското майсторство, но и много личен, игрив и носталгичен (с)помен за една отминала епоха.

Пропитият със зной клубен хит на Troye Sivan пулсира с младежки хедонизъм и свобода така, както злощастният тазгодишен сериал с негово участие (Идолът – бел.ред.) може само да мечтае. Първата част от трилогията на австралийския поп изпълнител с режисьора Gordon Streiner подгрява сребърното костюмче (Got Me Started) и пълния драг (One of Your Girls) с кинетична хореография и директни репродукции на популярни произведения на Peter Hujar, Caravaggio и Wolfgang Tillmans. Представата за сексуално освободен артист започва с кротко басейн соаре, преди да започне да прескача в различни помещения с болезнено атрактивни хора и да ескалира в потен еротичен спектакъл от смешни танци и достатъчно голи и атлетични торсове, за да се почувстваме като в реклама на Calvin Klein.

Последният им албум е гола вода, но The Rolling Stones все още са достатъчно магнетични, за да наелектризират Sydney Sweeney и да я докарат до екстаз на задната седалка и върху капака на Mercedes-Benz кабриолет, дори и само като аниманирани герои от билбодрдите на Холивуд. Актрисата от Еуфория е знойната блондинка, която има билет за първия ред на това представление, а и позволение да използва своята неподрпавена съблазън, сексапил и необуздани движения. Хем олдскул, хем много пълнокръвно превъплъщение с енергия, каквато често ни липсва, или просто сме прекалено остарели.

Стоп моушън анимацията с пластелин или глина не е нещо ново или революционно (гледали сме я дори в клип на Panican Whyasker преди години). Viagra Boys и приятелят на групата Cissi Efraimsson обаче тушират предсказуемостта и клишетата с точните препратки (Right Here, Right Now на Fatboy Slim, 2001: Космическа одисея на Stanley Kubrick), семпла идея, буквална интерпретация на текста и чудесен ненатрапчив хумор без особени претенции. Битката между въоръжените с автомати скариди и музикалните маймуни завършва по изненадващ начин.

Вдъхновявайки се от дългите и чести пътувания с влак до приятелката си и обратно, Archy Marshall (King Krule) режисира If Only It Was Warmth като изключително добре стилизирана чернобяла ода за отчаянието с красиви изображения на пусти тунели, самотни лодки, прибой и лека символистика около първородния грях. Започвайки своето пътешествие от почти пълен мрак, King Krule потегля от улична сцена с мъж и неговата възпламенена шепа и продължава със самостоятелно плаване на лодка с кактус под ръка, сиви небостъргачи, вълни и една опасна змия насред серенада от самия King Krule и негови миниатюрни копия. Без да прекалява с мистиката и екзистенциализма, Marshall ни потапя в (своето) сиво ежедневие.

Займствайки мотиви от живописната хореография и постановка на Solange в Cranes in The Sky и добавяйки щипка Cellophane от FKA twigs и силна алюзия към пирамидите на Frank Ocean, привлекателнно тъмният свят на Pheromones разгръща потенциала на XINA за концептуално мислене и запомнящи се превъплъщения. Смразяващите предупреждения (It’d be best if you’d not disrespect your queen tonight) са илюстрирани с покваряща хореография и умело наслагване на хипнотични кадри с почти окултни танци – изпълнени с плашещата увереност на лошото момиче, скрито във всяка жена.

Независимо дали убива с концерти или с наситени видеоклипове, Tyler, The Creator обича представленията. Но хубавото винаги е как никога не подхожда с типичната за някои колеги мегаломания, а напротив – с иронична и насочена самокритиката. Режисираното от самия него видео към Sorry Not Sorry e самобичуване на пълен състав от предишните превъплъщения на американския рапър от ранните Odd Future години, през Flower Boy и Igor до днес. И докато всяка от предишните му итерации изчезва от кадър, Tyler с ушанката от обложката на  Call Me If You Get Lost остава на сцената, за да бъде пребит с юмруци пред очите на насълзена публика с яростта на човек, който не се страхува да се променя непрекъснато. Така де, Sorry to the fans who say I changed, ‘cause I did.

Заглавието е текстът на UK GRIM са достатъчно красноречиви – не очаквайте нищо по-малко от поголовна сеч на съвременна Великобритания. Запознатите със сатиричните колажи на Cold War Steve ще усетят мигновено стила и режисурата му във видеоклипа към сингъла от последния албум на Sleaford Mods – асемблаж от образите на различни имена от съвременната британска (Simon Cowell, Sting, Nigel Farage, Liz Truss) и не само (гол до кръстта Путин) попкултура и политика, следващи наратива на песента и нейната лирика и създавайки уж симпатичен, но всъщност пределно дистопичен свят, в който Jason Williamson и Andrew Fearn да карат каручката на отчаянието. Чарът на подобни видеоклипове винаги е да откриваш кой е вътре и какво точно прави.

Със силна лична година като 2023, Doja Cat може спокойно да се класира в настоящата селекция и с предишните си видеоклипове към Attention (Drowned World на Madonna за новото поколение) и Paint The Тown Red (авторски сюрреализъм за вероятно най-слушаната песен/гледан видеоклип на миналото лято). Ние обаче имаме оипределен афинитет към Demons заради безпогрешната комбинация от свръхестествен хорър, Степфордски съпруги, макабрен символизъм и психологичен трилър в история за изправянето на актрисата Christina Ricci срещу собствените… хм, демони. Без да се стреми отаяно към някакви дълбокомислени послания, Doja Cat се разписва с още един силен видеоклип и едно странно привлекателно, изцяло черно и много дяволито създание с червени очи.

Как да представим чувството да си скрито хомосексуален и самотен, но по много умилителен начин? Сюжетът на Night Shift се върти около Lucy Dacus и нейното замечтано съзерцание на двойките, които участват във фен среща на Магьосникът от Оз. Не след дълго, самата Dacus отмъква вещерски костюм и се влюбва в скитащата се Dorothy. Главоломният успех на хитовото инди трио Boygenius гарантира, че този видеоклип на Lucy Dacus ще бъде видян и припознат от много по-голяма аудитория.

На пръв поглед нищо особено – занбързани кадри от Ню Йорк на свечеряване в стила на заглавната шапка на Семейство Сопрано в комбинация с пулсиращ ритъм в стила на Everything But The Girl. Чувственият контакт на Kelela обаче очарова моментално с уверената женственост и неприкрита сексуалност, манифестирани през домашни танци с всевъзможни впити, изрязани и красиви рокли, къси поли и прозрачни потници, но и през воайорските ракурси на камерата. Красотата на Contact е именно в това, че загатва на ръба на експлицитното, но никога не разкрива или стига до самия край.

Lana Del Rey като пищна холивудска старлетка е абсолютен no brainer. Така де, подобно на актриси като Marilyn Monroe, и Elizabeth Grant минава през сериозна и много знакова транформация, преди да успее да се наложи. Деветминутното епично видео на Rich Lee представя нашето любимо момиче като твърдо решена да не последва съдбата на много свои предшественички, а именно да не бъде сдъвкана и изхвърлена от системата. Елате за Lana и оставете за обяснителния кратък монолог и многократно използваната, но много добре реализирана мета идея за клип зад клипа.

Само Sevdaliza и Grimes могат да убедят Madonna, Julia Fox и А$AP Ferg да участват във видеоклип като изваяни културисти. С помощта на няколко реални бодибилдъри и дийп фейк технология, Willems Kantine превръща героите на Nothing Lasts Forever в привлекателни аватари, които позират като на конкурс за културисти, а самата Sevda и ортачката Grimes карат смени и в чистотата на анонимен и напълно празен логистичен център. We are machines made for dreaming, ама баш.

Другата история за културизъм в материала е на Biig Piig, но в малко по-различен контекст. Watch Me е безупречно олицетворение на два от фундаменталните аспекти на женската същност, а именно силата (хладнокръвното изпълнение на железен кръст) и абсолютното върховенство на естетика и концептуалния замисъл (всички кадри с опияняващо красивите и нежни женски тела). В този клип на Biig Piig просто има всичко – от изпипана хореография и хипнотични движения до респектираща увереност и фина грация. Jessica Smyth разбива комфортната си зона на парчета по елегантен начин и надгражда загатнатото в In The Dark с туптящ ритмичен бас.

Patrick Wolf заслужаваше да се завърне с безподобно красиво EP (The Night Safari) и красив чернобял видеоклип (The Bowline Knot). Самият Patrick обяснява концепцията така: от една страна древният възел Булин се ползва за спасяване на хора, пропаднали в дупка или висящи от ръба на скала, но също така и от ловци като примка, която се затяга лесно около врата на животно. Оцелотът първоначално му се изплъзва, но впоследствие става жертва на хищниците по поречието на Ахерон (древната река на смъртта и болката) напът към среща с архангела на свободата Задкиил. За да се спасиш от участта на Сизиф и да продължиш напред, трябва да прережеш този възел и да изчезнеш, за да разбереш как да позволиш на деня да нахлуе и в твоя живот. Късометражният филм за две от песните в EP-то на Вълка е режисиран от Joseph Wilson.

Your addictions will eat you up. Yоu gotta love yourself. В противен случай не просто ще ви изядат, а първо ще ви подгонят демонично надолу по хълма по бельо (метафора за нимфоманията, едно-друго?) или по-лошо – ще ви телепортират директно в кабинета на вашия терапевт, ама не ала Tony Soprano, а като пациент на отделение за душевно болни хора. Както се досещате, този напрегнат клип на Slowthai e същинска паник атака от стряскащи епизоди, в които той се опитва да не затъне фатално, а само да изкрещи.

Trent Reznor и Atticus Ross имат късмета да се появят само по телевизира в хижата на Fever Ray, иначе най-вероятно и те щяха да свършат накълцани, закопани и препикани в гората на Even It Out – стилизирана ода за отмъщението, посветена на идиотите, които тормозят детето на Karin Dreijer в училище. Разбира се, няма как да говорим за клип на Fever Ray без лека извратена сексуалност, заплашителни крясъци и внимателно и постоянно нагнетяване на напрежението до самия финал.

Leaving The Light е визуална метафора за страха от това да изгубиш себе си по тъмните и зловещи пътища към самия Ад. Именно там, в колаборацията си с визалния артист Lisa Reihana, Genesis Owusu бяга през апокалиптични пейзажи и среща смътно познати дяволски изчадия, преди да изпадне в маниакална танцувална треска. В крайна сметка, Owusu успява да се съвземе и отново да се изкъпе в светлина, напомняйки на всеки да не се отчайва в най-мрачните моменти и да погледне нагоре към повърхността.

Невъобразимият чар и дълбоката емоционалност на Charlotte Cardin се преплитат в докосващ разказ за размазани (но ярки в точните моменти) спомени и изгаряща страст. Точната доза аналогови кадри и майсторският монтаж на Feel Good пренася зрителите в серия от онези моменти, които остават живи в съзнанието завинаги. Освен това, Канадската поп изпълнителка черпи с разпознаваемата си естетика, лъстиви танци, приятно напрежение и заразително (по)желание да се влюбим безрезервно.

Емоционалната и трогателна изповед на Mamma’s Eyes оживява чрез прецизно подбрани и богати на динамика кадри от Camille Summers-Valli. С бързи стъпки и умели препратки към трагедиите от живота, детското щастие и нежните инстинкти на дивите животни, тази ода за женското величие е още по-докосваща интерпретация на химна на Mette, подтикваща към размишления за живота, осъзнатите грешки и майчината любов.

Possession Of A Weapon разнищва тежката тема за правото на аборт, а посланието как обществото осквернява целостта на жената заради страха от нейната сила отеква още по-гръмко в режисирания от Furmaan и Vasso визуален катарзис. Ледeностудената атмосфера, мрачната естетика и хореографията ала сатанински ритуал придават форма на болката и горчивината в темата на песента, за да ни изпълват със страхопочитание към жената и гняв към несправедливото желание за контрол над нещо толкова свято.