Когато музиката е бягство от ежедневието, каква по-добра дестинация от бълбукащата екзотика на Parbleu? Вторият албум на музикалния колектив, воден от италианците Andres Balbucea и Andrea De Fazio (част още от Nu Genea, Ciro Miami), навява карибски утрини, африкански следобеди, колумбийски вечери, арабски нощи, митологични герои и космически трипове, диско, синтезатори и шапета. Отново издаден от Periodica Records, на които добрите заглавия започват да им стават навик, Elios е слънчев ескапизъм.

Музикалното алтер его на базираната в Лондон италианка Francesca Macri умее да превръща музиката в терапия за отключване на скрити еротични бутони, едновременно необуздани и нежни. Вместо да се впуска в изброяване на сложни взаимовръзки между различни стилове като отнесен хаус, диско и синтпоп, тя още преди няколко години описва музиката си с доста по-краткото среднощни разходки в моя Mercedes Benz. Четвъртият ѝ албум – компилация от знакови тракове на System Olympia, излизали като самостоятелни сингли през последните години — продължава да се вмества в това мото. Независимо дали сте сами на магистралата, карате по оживени шумни улици посред нощ, или сте отбили от криволичещия път някъде високо, за да се насладите на гледката, New Erotica Collection може да е и фон, и главен герой в преживяването. Безобразно добър в цялост, особено на по-тъмно и в облизваща пространството степен на звука.

Вторият албум на британката с пакистанска кръв Nabihah Iqbal е пленяващ и разнообразен запис, смесващ жанрове като шугейз, транс и дрийм поп, който резонира с вечните теми за любовта, загубата и силата на музиката за надмогване на лични борби. С неземни, ефирни вокали, пулсиращи ритми и силни текстове, Dreamer пренася в свят на звуково и емоционално блаженство. В Sunflower Iqbal повтаря поетични заклинания, които избухват в перкусионна еуфория, която след това угасва в насладата и спокойствието на Lilac Twilight. Албум, който докосва, вдъхновява и дава простор за мечти.

Хюго можеше съвсем спокойно да изпрати 2023 с няколко биг бенд гига, каубойската класика Номад и първия си изцяло певчески албум от началото на януари Симулакрум – пълнокръвен, потентен и тежкарски соулфул поп, пропит от емоционалния интензитет на ръмжащ баритон, които разнищва напразните усилия на любовта къде директно, къде метафорично. Едно целенасочено решение да прави тайп бийтове обаче го води до олдскуул инструментал на Angelo Imani и повдигащият самоуверен хранеж До всички за които се отнася се пише сам за има-няма половин час. Следва го неконтролирано падане в опасната заешка дупка на екзистенциални съмнения и бунт срещу недъзите на младостта (да се чете разочарование от всичко, всеки и от от самия себе си) провокира Хюго Айзенщайн Сергеевич да се стегне ударно за още един албум, скициран в обратен ред от привидното самочувствие към дълбоките несигурности на чувствителната му душа. Преодолявайки личния си скептицизъм към синтезаторите и вкарвайки много звуци, които не се чуват, а усещат (по Finneas), музикалното алтерего на актьора Теодор Кисьов влиза нахъсано в сивото поле на нахъсаните речитативи, викове и мелодично пеене, за да се изгуби в хаоса на собствената си глава ала Tyler и да излезе невредим от проникновена автотерапия, излята на един дъх, оставена да престои половин година без много пипане и узряла до едно изначално позитивно преживяване.

Предходният албум на MITSKI мачкаше със страхотен синтпоп и настроението на човек на ръба на отказването. За щастие, дългите размисли я карат да осъзнае, че музиката е единственото, което си заслужава всички гадости и сяда да напише албум, започващ с госпъл медитация за алкохолизма (Bug Like an Angel) и продължаващ с богато оркестрирани епични фолк балади за радикална любов и лекуване на открити рани. Седмият на Mitski съчетава влияния от бомбастичните спагети уестърн саундтраци (Morricone), оригинална тундра епика (Carter Burwell за Фарго), интимността на Arthur Russell, живеца на Scott Walker (When Memories Snow) и страстта на Caetano Veloso в експанзивна елегична Американа.

Дългоочакваното завръщане на едно от най-вълнуващите и релевантни имена на британската музикална сцена носи албум с изключителен потенциал за многократно превъртане и тежки емоционални и музикални забивки. Класическият дрил се връща на предна линия, но се търкаля палаво с топъл афробийт, ню ейдж хип-хоп, нотки на поп, реге и арендби. Hus има да каже много след дългото си отсъствие и повече от час не само не успява истински да доскучае, но и напротив. Артистът прекарва през разнообразните страни на същността си – прочувствени откровения, поглед към гамбийските му корени, откровено агресивни удари и неизбежната дори за гангстерите на модерното време любовни трепети.

В имената на всички 13 трака от новия албум на Actress има по една позиция от шахматната дъска. Интересно, че когато наредите фигурите на позиция и ги погледнете отгоре, ще видите… всъщност няма да видите нищо конкретно. Символ не се появява или може би има такъв, но е точно толкова шифрован, колкото и музиката в LXXXVI (или 88 по хиндо-арабската бройна система). Деветият албум на английския продуцент е криптичен пъзел от неокласическо пиано, даунтемпо мелодии, медитативен ембиънт, разхвърлени и разчленени вокали. Описано така звучи хаотично, но всъщност е изключително софистицирано подредена структура, която няма просто за цел да бъде лесна за слушане – въпреки че албумът може да бъде и такъв, с мелодични, по един стандартен начин, части. В един момент LXXXVI е смущаващ, в следващия е успокояващ, но през цялото време поднася малки изненади.

След дългогодишно рейв-царство, доберманът на Overmono най-сетне намира мястото си на обложка на LP. Често свеждаме тази порода до агресия и опасност, забравяйки за фундаментално игривата ѝ, деликатна страна. Дуото от Уелс припомня за това с дебютния Good Lies, който таи повече романтичен копнеж и меланхолия, отколкото пот и танци-на-всяка-цена. Опитните момчета от британската геридж, дръмендбейс и техно сцена ловко извличат основни характеристики на типичното за тях клубно звучене, но забъркват преобладаващо лежерен и интимен албум, който страни от очакванията за тежка вечер – рейвът този път е от леглото (или просто comedown-ът е красив).

Вторият албум на Marie Louise Buch е странно животно с тяло от минималистични китарни медитации и шепа стегнати парчета носталгичен софт рок за сърце. Suntub се появява три години след дебютния Skinned (който ML Buch предложи да бъде изслушан на фона на кадри от ендоскопията на стомашно-чревния й тракт) и включва 15 трака, включително сингли на по една-две години като великолепната Fleshless Hands. Датчанката сама композира, продуцира и изпълнява музиката си, с която иска да евокира наративи и локации от далечни времена – записва вокали в коли по крайбрежието на Дания, китари по разни къщи и складови помещения, след което ги прекарва с някой друг синт през усилватели в басейни, сауни и съблекални. Резултатът звучи плътно и самобитно, експериментално и вглъбено, и, макар на места да вика паралели с Cocteau Twins, някак съвършено различно от всичко друго, което сте чули тази година.

Може да разделите дискографията на PJ Harvey в две посоки – тези албуми, в които тя звучи максимално шумно и сурово, и онези, в които виждаме една по-тиха, концентрирана, но същевременно експериментална природа на музиката ѝ. От обложката и опоетизираният словоред в заглавията на песните е ясно, че новият ѝ албум принадлежи по-скоро на света на White Chalk (2007) и Let England Shake (2011) (най-добрият албум на далечната 2011 в Boyscout Топ 50 – бел. ред.), а Uh Huh Her (2004) и The Hope Six Demolition Project (2016) са като мостове между тези две пространства. Влизането в албума може да донесе известни предизвикателства – в алхимията на PJ Harvey има приканващи към разкодиране повторения, забъркани различни езикови и визуални препратки, дотам, че това е колкото албум за слушане, толкова и за изследване. И все пак, не се плашете, просто пристъпете тихо.