ИНТЕРВЮ: Филмовият портрет на Apolonia Sokol и Lea Glob

Woman in charge: френската художничка Apolonia Sokol в кадър от документалния филм Аполония, Аполония (2022) на режисьорката Lea Glob © HBO България

От София Филм Фест до Хонконг, през номинации за Gotham и Европейските филмови награди, Apolonia, Apolonia омайва, ранява и вдъхновява. Макар и пълнометражен дебют, документалният филм на Lea Glob се отличава с размах и рядкосрещана комбинация от искреност, смелост, обич и безкомпромисно уважение в двете посоки: между режисьора и неговия обект. 

Glob среща френската художничка Apolonia Sokol през 2009 в парижки театър, където последната живее и рисува своето бохемско настояще. Тогава все още нито една от двете не подозира, че късометражната университетска задача на Glob ще се превърне в 13-годишен процес на взаимно опознаване, приятелство и споделено творческо израстване. През всичките тези години, датската режисьорка присъства на рождени дни и семейни срещи, придружава ежедневно Apolonia в престижното парижко училище за изящни изкуства и постепенно традиционните похвати на Cinema Verité се превръщат в интимна рамка на този специален портрет. 

Но дори провокативно описание от рода на портрет на художничката като млада жена (по James Joyce) не може да предаде многопластовата структура и дълбокото въздействие на филма. Аполония, Аполония не е просто сбор на две лични женски истории, дори напротив: документалните изразни средства правят възможно съ-съществуването на множество до болка лични и същевременно универсални истории. 

Жените във филма на Glob се борят с трудности, с неизлечими болести, с предразсъдъци, с политически гонения, със собствените си слабости и мечти, но някак си тези борби остават в периферията. Не от недоглеждане, а просто защото така е и в живота. Затова и Аполония, Аполония печели сърцата на зрителите от самото начало, защото е живян живот: макар и на кино, не е като на кино. 

Дни след стрийминг премиерата на филма в HBO Max и по-малко от месец преди да разберем дали ще се промъкне в Оскаровите номинации за най-добър документален филм, организираме една кръгла Zoom маса на Савина Петкова с Apolonia Sokolo и Lea Glob, за да си поговорят за музи, документални (авто)портрети, феминизъм, трудностите пред жените-артисти и динамиката на (взаимо)отношенията. 

© HBO България

Apolonia, къде се вписва киното като изкуство за Вас?

Apolonia Sokol: Обичам го, разбира се, и винаги съм го намирала за красиво изразно средство. Гледала съм много филми, но работата по Аполония, Аполония ми показа нещата от друг ъгъл, зад кулисите. Можех да наблюдавам как Lea работи и сега, след като вече година промотираме заедно филма, мога да кажа, че запознанството ми с фестивалната култура, документалистиката и още режисьори ми е дало много. За мен е привилегия да съм част от този свят.

Още в зората на киното, борбата за неговото легитимиране е насочена срещу изобразителното изкуство. Идеята за движение, монтаж, промяна.

Apolonia: Да, то събира в себе си много други изкуства, но това, което ми е най-интересно, е властта, която притежава. Силата на киноразказа и това, че е съвременно изразно средство и форма; обръща се към съвременниците си с разказ за това, което се случва тук и сега. А относно връзката с изобразителното изкуство, мога да свържа екрана с платно за рисуване. Например, причината да се роди пейзажът като жанр е именно движението. Допреди това хората рисуват върху дърво и картините са много тежки, но щом западняците започват да пътуват до други континенти с цел да ги колонизират, вече има нужда от трансфер на изображения: трябва да се покажат новите територии. Тогава художниците започват да рисуват пейзажи със същия мащаб като филмовия екран. Tази колониална история е в известен смисъл предвестник на самото кино.

Аполония, Аполония започва като университетска задача. Lea, приемате ли своя филм сам по себе си като някакъв тип школа? 

Lea Glob: Да, или може би по-скоро го виждам като филм за образованието, което съм имала дотогава. Както градивните аспекти на това, което съм научила, така и реакциите срещу закостенелите разбирания за документалистиката. Самата филмова индустрия се крепи на патриархални структури, срещу които се противопоставяме и тъй като филмът изследва какво е и как да бъдеш жена-творец, голяма част от процеса включва да търсиш подкрепа и независимост, понякога се губиш и натрупваш съмнения. Точно това се опитах да покажа, този процес, който течеше у мен, паралелно с този у Apolonia: така киното и изобразителното изкуство бяха отражение едно на друго. 

© HBO България

Често използваме думата портрет, за да опишем документален филм като Apolonia, Apolonia, но доколко адекватен е подобен пренос?

Apolonia: Свързано е с достъпа до тях. Преди, портретите са били рядкост, затова и произходът им е бил свързан с дадена властова позиция – било то на аристократи, кралски особи или на принцеси за брак по сметка. Но когато ползваме същата дума, пренесена в контекста на документалното кино, тя придобива друго измерение. Всеки може да има такъв тип портрет, без значение каква позиция заема; намирам това за прекрасно, тъй като променя силовите динамики и контекста на властта. Подобна видимост пък позволява на много други хора да се идентифицират с портретувания.

Вие самата припознавате ли филма като свой портрет? Или като портрет на един създател на автопортрети?

Apolonia: Собствената ми практика включва портрети и автопортрети. Но трябва да кажа, че научих много в този процес. Радвах се, че имах възможността да наблюдавам как Lea рисува моя кино-портрет. Всеки може да направи документален филм, сглобявайки фрагменти от образа на даден човек, и върху тях да проектира някакви фантазии и ценности, които му се струват удачни. Но начинът, по който Lea работи обаче, включваше моето активно участие. Разпознавам се в портрета си и се радвам, че имам опита да бъда нечий обект в широкия смисъл на думата, да застана от другата страна.

Lea, с какво този филм промени личното разбиране за връзката между режисьор и обект в контекста на документалистиката?

Lea: Аpolonia е жена, a не обект. Но има нещо, което я свързва директно с великите актриси, и това е специфичното ѝ присъствие и начинът, по който просто е пред камерата. Всеки режисьор може да разпознае тази дарба, а Apolonia е и още нещо: тя е и актриса, и творец. Беше изключително щедро от нейна страна да ни подари частица от себе си, от изкуството и от живота си, благодарение на които филмът изобщо съществува.

© HBO България

Кой беше първият момент, в който осъзнахте, че филмът не само променя посоката си, но и би могъл да промени посоката на вашата работа?

Lea: Фактът, че животът може да те промени, както теб, така и изкуството ти, ме разтърси особено силно, когато се разболях след раждането. Предполагам, ние сме нещата, които правим, затова съм посветила голяма част от живота си на този филм. Определено се доверявам на инстинкта си, както са ме учили в академията, но от друга страна, всеки филм е плод на споделени усилия и желанието да предадеш първоначалната си идея и чувството, с което си започнал, в процес, включващ писане, снимане, финансиране и монтаж, подчертава какво огромно предизвикателство е. Студентският късометражен проект го завършихме през 2009, но още тогава ми беше ясно, че за Apolonia не стигат две седмици. Голям късмет е, че тя се съгласи и ме дари с търпението и отдадеността си, както и с фокуса върху позицията на жената-творец в нашето общество. 

Apolonia, как се отнесохте към възможността Lea да направи филм за Вас още в самото начало?

Apolonia: Всъщност, май никога не съм имала избор. Самото ми съществуване е документирано от родителите ми още от зачеването. С подобно естествено начало, този процес може само да се развива, нали? Но по време на снимките ни с Lea и всичките тези години, които минаваха, животът просто ни се случваше: и на мен, и на нея. Връзката ни се променяше с годините и си спомням, че за първи път усетих нейната трансформация, когато и тя реши да се включи във филма със собствения си глас, собствената си история и с уязвимостта си. Да, това беше моментът след раждането и ми направи впечатление решението ѝ да сподели това със зрителите, а не само с мен. Тогава вече динамиката помежду ни се промени коренно и вече нямаше абсолютно никакъв шанс да се възприема като обект на филма. 

Предполагам, че сте присъствали и по време на монтажа?

Apolonia: Да, бях част от този процес, изпратиха ми различни версии за обратна връзка. Не само имах право на глас, но можех и да споделя в кои се разпознавам и кои не са ми комфортни. През всичките тези тринайсет години обаче не исках да виждам дори и един кадър, нито да се намесвам по какъвто и да било начин. Но в самия процес се усещаше това равенство, на което Lea държи. Това е тя, така твори. 

Lea Glob © HBO България

Филмът не се бои да покаже амбивалентни взаимоотношения, a ги адресира директно. Една от главните героини е художничката и активист Oksana Schatschko, която живее с Apolonia в Париж в бягството си от Украйна. Нейният живот е изпълнен с желания, тъга и потискана ярост към опресивните режими, а отношенията ѝ с Apolonia отразяват всички тези напрежения. Как подходихте към тези моменти в монтажа на финалната версия?

Lea: Репрезентацията е много важен фактор за мен и винаги съм искала да виждам повече героини като Apolonia на големия екран. Монтажът пък свърза нейната история с тези на други жени и с това филмът се превърна в нещо повече от портрет на една художничка, по-скоро за твореца в универсален смисъл. 

Apolonia: Да, важно е да споменем и хората, които не са вече сред нас, като Оksana и баба ми. Благодарна съм, че отношенията ми с тях са запечатани във филма и това, което ми е останало от тях, е безценно. Голяма привилегия е да имаш този спомен, тези истории на екран. Те свидетелстват за любовта, която я има, макар хората физически да ги няма. Що се отнася до по-травматичните моменти се радвам, че не са част от мен; не ги усещам дълбоко, защото съм ги вложила в произведение на изкуството.

Другите периферни женски истории, включително тази на Lea, съществуват редом една до друга, и в това съ-съществуване аз лично виждам най-големия политически жест на Аполония, Аполония. Феминизмът не е идеал, цветя и рози, но е много важно, че филми като този показват множество измерения и нюанси в отношенията между жените.

Apolonia: Да! Всеки избор е валиден: Oksana живее като безстрашен активист и после решава да умре; Lea е творец и решава да роди, след което минава през ужасен период на здравословни проблеми. Тази идея, че на Запад жените са напълно свободни и имат едни и същи права, или могат да си позволят да правят каквото си поискат, е подвеждаща. Реалността е еднаква навсякъде: има икономически трудности и стъклени покриви, които не можеш да пробиеш. Майчинството не е този идеал, за който го представят, а правото да нямаш деца все още не се уважава особено. Това, че филмът показва множество различни истории на жени в патриархалното ни общество, е възможно само защото обхваща толкова дълъг период от време и неговите социални революции, било #MeToo, Black Lives Matter, климатичната криза, джентрификацията на Париж. Без да са споменати директно, те просто са там.

Apolonia Sokol, Корабът на глупците, Fondazione Memmo, Рим © Daniele Molajoli

Паралелните женски истории са винаги в паралел с големите наративи на промяна, нали така?

Apolonia: Да, но някак си все забравяме, че всички социални битки са борби за едно и също нещо или поне срещу един и същи враг. Затова и интерсекционалността е толкова важна идея за всякакъв тип съпротива. Не можеш да се бориш за феминизъм, без да осъзнаваш намесата на колониални политики, етнически и расови дискриминации, както и екологичните проблеми. В тази взаимна застъпеност аз поне виждам надежда за бъдещето: всички се борим срещу неравенството.

Всъщност, тази еманципация присъства във филма и по друг начин. Аполония, Аполония разомагьосва понятието за творческа муза. Признавам си, не го очаквах, тъй като всичко започва точно с чара, присъщ на всяка муза.

Apolonia: Абсолютно! Музата няма име, тя е просто Муза; както някоя картина, изобразяваща модел във вана, се казва просто Вана, сякаш тя има по-голяма стойност от жената, която се къпе. Във филма определено имаше момент, в който се изживявах донякъде като муза, в бохемския живот, художничка, израснала в театър, но това бързо се трансформира в нещо друго, нещо по-дълбоко и автентично. Затова и смятам, че този филм надмогва собствения си жанр на документален портрет.

Lea: Ако под муза имаме предвид някой, който те вдъхновява, бих казала, че Apolonia притежава подобно качество. Да речем, че аз бях първият зрител, и определено се чувствах вдъхновена от нея, приемах го като дар, който тя доброволно дава. Но все пак ние двете заедно встъпихме в това творческо поле и то не с цел тя да бъде само вдъхновение и нищо повече. Нито красотата ѝ, нито тялото ѝ могат да бъдат сведени до инструмент за каквото и да било, тъй като тя е жена от плът и кръв, сблъскваща се с реални проблеми и трудностите в това да си млада жена творец днес.

Lea Glob и Apolonia Sokol © HBO България

Аполония, Аполония е наличен за стрийминг в HBO Max.