Всеки филм, който започва с комично-натуралистична сцена на слон, дефекиращ върху екрана и кулминира до висоти и реплики като Познавах Пруст, е обречен на крайно противоположни реакции. За едни, новият филм на най-младия носител на Оскар за режисура е грандоманско, объркано, ненужно раздуто и отегчаващо любовно писмо към киното във време, в което последното има отчаяна нужда от зрителско потупване по рамото в борбата със стрийминг гигантите. За други, този гаргантюански епос за сладко-горчивия холивудски живот е смел шут към бъдещо величие.
В края на този 190-минутен филм, оценката обикновено зависи от настроението и емоциите, които Вавилон успява да провокира. Последният филм на Damien Chazelle (Камшичен удар, Ла Ла Ленд, Първият човек) разказва отново надълго и нашироко за любимия му Холивуд, но този път доста десетилетия назад до прехода от нямо към звуково кино в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век, завъртайки шеметно този бурен, разточителен и покварен период на Фабриката за мечти през съдбите на събирателни образи на три основни персонажи от епохата.
Първият е типичният образ на старата филмова звезда на върха на славата в лицето на Jack Conrad (Brad Pitt) – златната кокошка на MGM, която насища отегчителните исторически филми и шумните разгулни партита с обилна консумация на алкохол и учудващо стабилен личен живот, като под стабилен разбираме постоянна смяна на съпруги и широкоскроен подход към моногамията. Рано или късно, пътят на всеки от неговия калибър няма как да не се пресече (платонично или не) с някоя от стотиците амбициозни и готови на всичко, за да бъдат актриси нахакани провинциалистки като Nellie LaRoy (Margot Robbie) – страстна комарджийка, която умее да плаче по команда и преодолява всички предизвикателства с неописуема решителност, дързост и красота.
Възходът и падението в тези паралелни и преплитащи се лични истории е разказано през очите на Manuel Manny Torres (Diego Calva) – симпатичен мексикански сервитьор и момче за всичко, който вярва, че киното е нещо повече от живота и все пак успява да се промъкне на снимачната площадка под непредубедено крило на героя на Pitt. Преди да се издигне до продуцент във филмовото студио Kinescope обаче и да затъне покрай тайната си несподелена любов към LaRoy, Torres успява да се сблъска с расизма в тогавашното общество, принуждаващ го да лъже, че е испанец.
Драматично разделен на две основни части, Вавилон започва с френетично темпо и брутална хореография на меко казано разточителното домашно парти във могулско имение на хълма, на което най-известните актьори, продуценти, клюкари, красиви жени, танцьори, джуджета, крадливи кокаинови петли, слончето от първия параграф и обикновени изобретателни несретници се потапят в разгул, алкохол, кокаин, златен дъжд и забавления, преди да се събудят от мъртвешките си припадъци на сутринта и да се отправят към снимачната площадка за още един нахъсан ден с великата илюзия.
Праволинейно развиващият се сюжет е пълен с такива запомнящи се, велики и пипнати сцени като привлекателно декадентското парти от първия половин час, способно да изтръгне похвала дори от друг пословичен максималист като Baz Luhrmann. Там е и напрегнатият епизод с динамичните снимки на филмовия епос на Pitt, чийто провал е спасен от находчивостта на Manny с HR-а на войнстващите статисти наркомани от Скид Роу и намирането на свободни камери. Не можем да забравим и Fellini-подобната битка на Nellie в гърмяща змия в пустинята след поредното алкохолно парти, завършила със знаков момент с Lady Fay Zhu (Li Jun Li).
Oсвен с пищна сценограрафия и хореография, Chazelle борави отлично и с тишината като изразно средство в знаменити епизоди като снимките на първия звуков филм на вече популярната LaRoy, които изпадат във фарсов водевил от повтарящи се дубли, истерия и велик монтаж, раздиран от очаквано смешния, но помитащо забавен циничен хумор, който намира класен баланс между провокативна простащина и преднамерено интелектуалничене.
Всеки един от споменатите епизоди, а и самият филм, се възползват максимално от отличния монтаж, за да се разгръща не просто като разгул и обречена приказка за една отиваща си епоха, ами като пълномаслено платно за големи и малки моменти на големи и малки герои като основните титуляри и други запомнящи се пълнокръвни епизодици като Spike Jonze в ролята на немския режисьор Otto von Strassberger, Jean Smart като клюкарската журналистка Elinor St John, Tobey Maguire като мафиота и специалист по забавленията в подземни тъмници James McKay и басиста Flea като филмовия продуцент Bob Levine.
С напредването на историята във втората част филмът сякаш губи част от енергията си и позабавя темпото като илюстрация на това какво се случва, когато партито е свършило и се изправяме пред опасността от забрава и безтегловност в един бързо променящ се свят. Ако разчиташе само на динамичен колаж от енергични епизоди, Вавилон щеше да изморява и да прилича на музикален видеоклип ала Luhrmann-овия Ромео и Жулиета. Вместо това Chazelle се покланя елегантно на идолите си Fellini, Altman, Copolla, а защо не и Tarantino по линия на Имало едно време… в Холивуд.
Разбира се, опитът да не изморява с трудния баланс между визуално пиршество и по-камерни моменти не е лесен за тричасов филм, затова Вавилон няма как да не отнесе леки критики за протяжност. Основното достойнство в подхода на Chazelle обаче не е само амбицията, а големите топки, с които решава на направи своето любовно писмо към киното още преди да е навършил 40. Вавилон е филм за неумолимия ход на времето и носталгичните спомени за епоха, която никога няма да се върне, но въпреки всичко е достатъчно запомняща се, за да предизвика меланж от сълзи и усмивки.
И тъй като самият сюжет и епоха няма как да не го направят мета, Вавилон е чутовен боксофис провал, които печели с хумор, фантастична оригинална музика от Justin Jurwitz (съквартирант на Chazellle от Харвард, негов редовен колаборатор и ортак в групата Chester French) и привидна самоцелност, която да те провокира сам да извлечеш това, което искаш за себе си. Макар да е заинтересован повече от любовта към самото кино, а не към своите герои, последният филм на Chazelle награждава всяко търпеливото гледане с коктейл от пищни реверанси, знакови персонажи и липса на излишно философстване за сметка на чистото забавление.
Макар и злощастно пометен от кофти ревюта, снежни бури и вял зрителски интерес, Вавилон е прекалено грандиозен и като замисъл, и като изпъление, и (похвално) чиста амбиция, за да бъде подминат просто ей така – гледаме го с кеф повече от веднъж като добро напомняме, че имаме нужда от такива носталгични спектакли на голям екран повече отвсякога.
Вавилон е в кината и IMAX.
