Опенхаймер, биографичният филм на Christopher Nolan за бащата на атомната бомба, е наистина необикновен блокбъстър. Режисьорът на Генезис, Дюнкерк, Интерстелар и Черният рицар следва още веднъж своята очевидна фиксация върху образа на неспокойни, амбициозни и крайно обсебени мъже на ръба на нещо велико, но този път залогът и резултатът не са обикновена филмова фантазия, а вероятно най-голямото човешко откритие на ХХ век, променило драматично съвременния свят за десетилетия напред.
За разлика от предишните му филми, Oпенхаймер е вероятно първият, който засяга един от формиращите юношески страхове на Nolan, а именно този от ядрен апокалипсис – типичен за всеки, отраснал по време на Студената война. Действието в биографичния епос за J. Robert Oppenheimer обаче се връща назад към корените на този ужас, а именно към личната история на харизматичния ръководител на проекта Манхатън, който впоследствие става косвена жертва на собственото си откритие и наивност.
Написаният от Nolan сценарий е базиран върху забележителната Pulitzer-ова биография Американски прометей (издадена у нас от Сиела през 2022) на Kai Bird и Martin J. Sherwin. Двамата прекарват близо четвърт век, за да интервюират всички живи съвременици, близки и далечни на бележития учен, да проучат всевъзможни документи и архиви и така да създадат пълнокръвна хроника на целия живот на Opi от детските години и следването в Европа през флирта с комунистическата идея, турбулетния личен живот, навлизането в дебрите на теоритичната физика, успешния проект Манхатън, опитите за осъществяване на строг международен контрол върху ядреното оръжие и превръщането на му в една от най-знаковите жертви на Маккартизма и антикомунистическата истерия в САЩ.
Запознатите с досегашната филмография на Nolan знаят, че едва ли би си позволил линеен разказ на комплексната история на Oppenheimer. Вместо да спазва неписания канон на класическия биографичен епос, британският режисьор реже основни глави от 700-те страници на Американски прометей и разгръща неговата история като руминации за успехите и грешките на бележития учен напред-назад във времето, случващи се по време на отнемането на неговия достъп до класифицирана информация в годините след Тринити.
Самата история е добре изследване от историците по всевъзможен начин. В опит да изпревари нацистите в създаването на атомна бомба, Oppenheimer (Cillian Murphy) събира цялата индустриална и научна мощ на Съединените щати в специално построен за целта град в Лос Аламос. Дори да не познавате и ред от създаването на атомната бомба извън имената Манхатън, Хирошима и Нагасаки, Nolan се е погрижил да прикове вниманието към историята на Oppenheimer още с първите огнени секунди, оглушителна дъждовна бомбардировка и директна препратка към Прометей, преди да продължи своя IMAX спектакъл не само с интелектуално зрелище, но и с много дълбока интимност.
Непрекъснатите скокове напред-назад във времето са маркирани с постоянно редуване на черно-бели (Fusion) с цветни кадри (Fission), което позволява на Nolan едновременно да разгърне, но и да синтезира сложната история на Oppenheimer и десетките исторически личности и случки, любовници и колеги учени в напрегнати три часа, кулминиращи не просто с успеха на теста Тринити и безмисленото унищожение на Хирошима и Нагасаки, но и в разгръщането на драматична арка от добре разписани персонажи и постоянни препратки към значимостта на събитията от първата половина на ХХ век.
Както се подразбира от самото заглавие, действието в Опенхаймер е съсредоточено основно върху неговия протагонист и не излиза от териотирята на Съединените американски щати, нито завива значимо към пораженията в Япония и тези върху живота на другите участници в периферията на Oppenheimer. Cillian Murphy притежава неописуемо близка прилика с образа на Oppenjeimer с неговата шапка и лула, а и разполага със същия дълбоко втренчен, на моменти прозрачен и винаги меланхоличен поглед, способен да излъчва самота и интелект извън своето време.
Убедителното превъплъщение на ирландския актьор обаче се дължи не само на визуалната прилика, но и на талантa да насити всяка пора на Oppenheimer с протирочевив характер, емоционален диапазон и чувство за обреченост, засилвани от постоянните близки кадри на лице и скули. Но вместо да е обикновена монография за острите скули и дълбоки очи на Cillian Murphy на най-големия възможен (IMAX) екран, Опенхаймер е безподобен майсторски клас по създаване на напрежение с динамичен и често зашеметяващ монтаж от едри планове, фатанстични природни панорами и леки намеци за огнен апокалипсис, но без клопката да екранизира страховитите резултати от изходния материал за филма.
И докато незапознатите зрители или онези с бегли познания по темата са увлечени да скитат заедно със сюжета на филма, прочелите предварително книгата на Kai Bird и Martin J. Sherwin няма как да не маркират режисьорското решение да пропусне големи глави от историята на Oppenheimer (детството на Oppenheimer, отношенията с неговите деца и последните му години, симолично изгнание липсват, а следването в Европа и годините преди проекта Манхатън са маркиранио набързо с по един-два епизода), разчитайки на потентен монтаж и загатване на детайли от неговото минало и настояще без директно обяснение, оставяйки зрителите сами да гадаят причините за комплексния характер на Oppenheimer и неговите често токсични връзки.
Разбира се, такава грандиозна и много проникновена симфония за атомното време няма как да въздейства толкова ефективно не само с аналоговата душа и мащабен размах на Nolan и неговия редовен оператор Hoyte van Hoytema (четвърти филм заедно), но и с феноменалния инструментален саундтрак на Ludwig Göransson, който озвучава историята с редуващи се меланхолично носталгични или изнервено напрегнати цигулки.
Без да преувеличаваме, последният филм на Nolan събира и вероятно най-амбициозния актьорски състав в неговата досегашна филмография: две дузини А-имена, повечето от които се появяват само в една-две сцени като камеото на Gary Oldman като президента Harry Truman. Emily Blunt и Florence Pugh се справят отлично с ролите на двете най-важни жени в живота на Oppenheimer: съответно неговата вярна и впоследствие алкохолизирала се съпруга Kitty Oppenheimer и най-паметната му любовница и комунистка Jean Tatlock. Matt Damon e очаквано досаден в ролята на ген. Leslie Growes (директорът на проекта Manhattan), но над всички се извисява Robert Downey Jr. като председателя на Комисията за атомна енергия Lewis Strauss – изключителна Оскарова роля, която напомня за силните години на Downey Jr. преди суперfеройските лоботомии и буквално краде всяка сцена, в която участва.
Опенхаймер е безподобен филм по начина, по който изпълва екрана с всяка частичка от забележителния живот на своя протагонист и успява да го разкрие не само като един от най-важните учени в историята на човечеството, но и като изтормозена душа и интелектуалец с афинитет към мистицизма и високата култура – ренесансова личност, която се оказва откровено наивна и непригодна за реалността на политическите машинации и склонността на света да се самоунищожава. Унищожителят на светове създава ново адско оръжие за Големия взрив, за да осъзнае своето безсилие, но не и преди Nolan да ни е разходил през целия живот на Opi като депресиран, но обнадежден за бъдещето на науката физик до схлупен и постоянно (из)тормозен администратор, ръководил създаването на най-опасното оръжие, но неуспял да наложи неговия контрол.
Последният филм на Nolan не покрива всички гледни точки, а се фокусирано върху майсторска студия за един забалежителен човек – омагьосан от дебрите на квантовата механика, хвален като герой по време на войната, но разжалван безскрупулно след нейния край и преследван от вина до края на живота си заради пораженията в Хирошима и Нагасаки и копнеещ да получи опрощение. Опенхаймер не е просто IMAX зрелище, а интимно предупреждение от най-висок калибър.
Опенхаймер е в кината и IMAX.
