Шибани хипита. Главните герои в деветия филм на Quentin Tarantino не губят време да посочат едни от основните врагове в Имало едно време в… Холивуд – драматична черна комедия, която предлага ревизионистки поглед към убийството на Sharon Tate от Charles Manson през оригинална история за объркан актьор и неговия дубльор на ръба на големи социални промени и загубата на невинността в края на 60-те години. Казваме оригинална, защото последният епос на Tarantino засища поне за няколко часа глада за нещо различно и невиждано на фона на непрекъсната атака от супергерои, нови версии, продължения и други мързеливи хватки за милиарди.
Да, същият този Холивуд, който няма нищо общо с окъпания в носталгични цветове Tarantino-в свят на колоритни истински и въображаеми персонажи, които се борят с променящото се статукво и последиците от драматичния сблъсък между очаквания и напредваща възраст и между ново и старо. Събирайки две от най-големите кинозвезди за пръв път на един екран и пресъздавайки цяла една изгубена епоха по невъобразим начин, Tarantino представя няколко дни от живота на залязващия актьор и алкохолик Rick Dalton (Leonardo DiCaprio), който е станал звезда в ТВ уестърн сериал от 50-те и началото на 60-те, но така и не успява да влезе в голямото кино. Осъзнавайки добре как индустрията се засилва все повече към хипи естетиката и далеч от мачистките идеализирани стереотипи на класическия Холивуд, често обезвереният и нерядко мелодраматичен Dalton се чуди притеснено дали времето му не е отминало веднъж завинаги.
Рамо до рамо в тези притеснения е някогашният му дубльор и настоящ единствен приятел Cliff Booth (Brad Pitt) – ветеран от войната, дресьор на питбули и момче за всичко със спокоен характер и тежкарско спокойствие, който споделя същите трудности да си намери работа и запълва дните си със спомени за стари филми и битки с Bruce Lee (вероятно най-смешната сцена в целия филм), преди да се замеси неволно с мадамите и мръсните мъже от култа на Charles Manson. През цялото време, Dalton и Booth преплитат своето ежедневие с колаж от реални и фиктивни образи: агентът Marvin Schwarzs (Al Pacino), които защитава съмнителните добродетели на спагети уестърните и се опитва да накара Dalton да се пробва за известно време в Италия, Randy (Kurt Russell) като каскадьор от силните години на Booth и, разбира се, Sharon Tate (Margot Robbie) – новата съседка на Dalton, която олицетворява всичко, до което изгубеният ТВ актьор иска, но не може да се добере.
Отличната дисекция на три различни класи в Холивуд от края на 60-те е достатъчно убедителна най-малкото защото е резултат от личните наблюдения на Tarantino, който живее в Калифорния през 1969 и помни добре какво дават по кината, какво пускат по телевизията и какво се върти по радиото. Лос Анджелис в една от най-важните години от американската история е пресъздаден не само чрез обичайната маниакална любов на режисьора към попкултурните артефакти на периода, но и чрез внимателна студия на необикновени характери в особено време и ситуации.
Като всеки голям (в пряк и преносен смисъл) филм, Имало едно време… трябва да бъде изпитан най-вече на кино (или у дома, но само ако имате огромен екран, добър звук и дебели завеси). Със своите два часа и 45 минути времетраене, деветият филм на Tarantino изисква концентрация, за да потъне добре и доволно в съзнанието със своя хитър диалог, изключителни цветове и операторско майсторско на Robert Richardson и дяволски добри детайли, което не трябва да изненадва никого – все пак говорим за режисьор, който обича да разпъва прекомерно сцени. Трябва да се разделите и с клишираните определения за любовното писмо към Холивуд в ранните ревюта на филма след премиерата в Кан най-малкото защото в Имало едно време… няма много любов (освен мъжката дружба), а само тънко разгърната оригинална история за остаряването и приятелството, майсторско човъркане на исторически факти и носталгия по знаменита епоха в американското кино, а защо не и живот.
Разбира се, като всеки един филм на Tarantino, и този получава не едно и две обвинения от критиката и феновете: най-вече за присъствието на персонажа на Sharon Tate под формата на скица с десетина безумни реплики, откровен фетиш към мръсните крака на млади и не толкова млади девойки, недостатъчно задълбаване в характера на персонажите в резултат от преплитането на две крайно различни и самостоятелни една от друга истории – макар и обединени от безмерно нихилистичен, но брилянтен финал. Липсата на достатъчно човечност и достоверност може да бъде преглътната с ясното съзнание, че става въпрос за събирателни символи на социални архитипи. Нямате право да мрънкате и за непрекъснатите алюзии към предишните филми на Tarantino, защото той това си прави цял живот и за щастие го прави добре.
Основният въпрос към режисьорите след всеки техен нов филм обаче винаги е бил дали имат какво ново да кажат. Почти 30 години след началото на своята кариера, Quentin Tarantino представя своят най-личен филм, който може и да не е същия шедьовър като Криминале и Джаки Браун например, третиращ личните му страхове по откровен и често забележителен начин. Такъв е и споменатият брилянтен финал, който осмисля всичко в тази измислена приказка и ни подтиква да го гледаме моментално още веднъж, но с малко по-различен поглед.
Имало едно време в… Холивуд е по кината в петък.
