Последния път когато Wilco издаде толкова традиционно звучащ албум, Jeff Tweedy и (тогавашната му) компания отчаяно се опитваха да изпълзят изпод сянката на предишната му група Uncle Tupelo. Резултатът беше Being There, смесващ непокорния дух на разбойническо кънтри с хаотичната енергия на The Replacements. 26 години по-късно Wilco, вече тотеми на прогресивната американа, издават нееднозначно наименования Cruel Country. Макар и записан на живо в пълен състав, албумът е лишен от драматизма и енергията на Being There. Забележимо е и отсъствието на перфектно калибрираните китарни експлозии на Nels Cline, ограничени тук до есенните тонове на слайд и 12-струнна китара. Въпреки че наблюденията на Tweedy върху ежедневието на Средния запад понастоящем се пишат от комфорта на луксозен автобус, а не на предната седалка на разпадащ се Econoline ван, той не е изгубил алхимичния талант да превръща лаконично горчиви строфи в музикално злато. Малцина автори могат да открият песен с признанието I don’t mind when certain people die…/ I could lie and say it makes me sad и да обрисуват емоционалната си дистанцираност с достатъчна доза хумор и съжаление. Cruel Country не е албум който ще приобщи неверниците, но за дългогодишните поклонници е дългоочакваното завръщане на Wilco в лоното на кънтри традицията след почти трийсет години отсъствие.
Че Julia Jacklin е особено талантлив разказвач, отдавна не е тайна за почитателите на минорно инди за интроверти. Третият албум на новозеландката превръща още особено лични истории (този път на фокус са идентичност, религия, фамилни и приятелски връзки) в поетични строфи като I’m too in love to die/ If this plane were to go down/ Surely the love I feel for him/ Would soften the ground върху разголени, току изкривени инструментали. Пътят назад към невиността се огъва до пречупване под тежестта на всички направени грешки в опустошителната Love, Try Not To Let Go, божествен скептицизъм триумфира в Lydia Wears a Cross, а пълнокръвната I Was Neon избухва в китарен отказ Jacklin да погребе поредна версия на себе си – шумно изключение, протвърждаващо вглъбеното правило. Педантично аранжирани с канадския мултиинструменталист Marcus Paquin (Arcade Fire, The National, The Weather Station), Pre Pleasure тягостно отмерва времето и пространството от живота на една ужасно чувствителна трийсет-и-няколко-годишна жена с изключителен усет за думи и мелодия.
Последният албум на Dan Snaith (Caribou/Manitoba) като Daphni е синтез от реакцията, която неговите парчета предизвикват по време на диджей сетове от изминалите няколко години. Не говорим за доминантни техно бенгъри, а за позитивни тракове, които превръщат суровия детройтски звук в радостно диско, космическите синтезатори в чикагски хаус (Clavicle), а класическите струнни аранжименти – в брилянтен филтриран френски хаус (Take Two). Траковете са сравнително къси, но блаженно директни – без вход и изход, внезапно и спонтанно скачащи от настроение в настроение и от темпо в темпо. Cherry e оптимистичен рейв, който работи безпогрешно и извън клубна обстановка.
Запомнете името Dana Margolin. Вокалистката и основателка на младата инди група от Брайтън, град с традиционно богата на нови изпълнители сцена, носи тази толкова специална смесица между дивост и конкретика, шум и мелодия, която на моменти може да ни напомни за The Cranberries или ранните Yeah Yeah Yeahs. С достатъчно искреност, клишетата лесно оживяват и се превръщат в нещо ново – например, когато Margolin пее в припева на Rotten – Outside, outside, it’s cold, it’s cold/ Inside, inside, I can be alone става и студено, и самотно, но и малко еуфорично, точно като при формулата на The Smiths. Тазгодишният им албум е второ заглавие на групата за лейбъла Secretly Canadian, което дава надежда, че най-интересното около тях тепърва предстои.
Единадесет години минаха, откакто Drive изстреля Kavinsky на гребена на синт вълната и за един миг го превърна в едно от най-споменаваните имена в електронната музика. Девет години след дебютния Outrun, Vincent Belorgey възражда славата си с Reborn – блестящо, кинематографично надграждане на предшественика си, издържано в най-добрите традиции на френската електронна школа. Концептуално албумът продължава историята на немъртвото, носещо уейфeъръри въплъщение на музиканта, познато от Outrun. Невероятно мелодичен, на моменти грандиозен, на моменти интимно меланхоличен, Reborn превежда слушателя през драматичните сцени на една трудна любовна история, търсеща своята развръзка в дъждовен, потопен в неон мегаполис.
Ugly Season е поредна стъпка в еволюцията на Mike Hadreas от вглъбен, романтичен, нежен и драматично експанзивен композитор и текстописец в авангарден арт поп визионер. Създадени първонaчално като саундтрак за танцовото представление The Sun Still Burn Here на хореографа Kate Wallich, десетте песни в този албум на парфюмния гений заменят характерния му глас и проникновени текстове за смели експерименти с различни по интензитет, текстура и тематика инструментали. След представлението, Hadreas, дългогодишният му житейски и творчески партньор Alan Wyffels и продуцентът Blake Mills се заиграват още с мелодиите в студио, за да получим амбициозен наследник на шедьовъра SET MY HEART ON FIRE IMMEDIATELY (2020). Допълнителното ровичкане не натиска Ugly Season към радиофонични рефрени, а към стъписващо красива и полижанрова (дъб, реге, психеделия, индъстриъл, фрий джаз, ембиънт) симфония (авантпоп опера?), способна да опияни всеки, който посегне към нея без предварителни очаквания и с достатъчно отворено съзнание.
При Jenny Hval всеки избор е осъзнат, премерен, нарочен. В Classic Objects норвежката продължава отдалечаването от класически структури за сметка на поток от текст и пластове акустични и електронни инструменти, самобитно звучащи бийтове, космически орнаменти и наситена атмосфера. Неслучайно песните са по-скоро обекти за съзерцание и изследване, аудио картини от автобиография, документалистика и екзистенциално търсене, отколкото триминутно редуване на куплети и припеви. Историите на Hval потапят в свят някъде между интелект и интуиция – ежедневни размени с неизвестни събеседници, битови ситуации и моменти на прозрение или препратки към френски философи, тайландски филми и инфекции на пикочни пътища. Hval балансира между абстрактно и сурова конкретика като истински факир и с лекота размята тромави думи като патриархат и демокрация и промишлен комплекс на щастието. Да, Classic Objects не завладява от първия миг като предшественика си (великолепният The Practice of Love), макар откриващата Year of Love божествено да гали ухото – истинската магия на норвежката се крие в сблъсъците под мелодия и вокали, чакаща да бъде позната.
Дебютният албум Dogrel (2019) даде да се разбере, че от тази група ще се получи нещо голямо. Но надали някой е подозирал колко ще израстне само за няколко години. Третият албум на Fontaines D.C. съдържа десет песни, които се допълват и контрастират по безупречен начин, а любимите се променят с всяко слушане. Както заглавието, така и обложката отпращат към образа на изчезналия ирландски елен, в случая символ на начина, по който ирландската култура е заплашена от доминацията на английската и социалните предубеждения, когато излизат наяве в срещата помежду им. Вокалистът Grian Chatten изглежда като хулиган с добро сърце, почти влязъл в правия път – нещо, което само допринася за непосредствеността на дълбоките текстове в песни като Jackie Down the Line и I Love You. Може само да се надяваме, че това няма да е пикът на Fontaines D.C.
Дали една филмова сцена изглежда напрегната, радостна или страшна зависи от музиката към нея. С ембиънт електрониката на Rival Cоnsoles можете да постигнете същото и за ежедневните сцени от живота – пасва като саундтрак към всичко, върху което я пуснете. И точно като с филмовите сцени и битовите случки може коренно да се променят от това, което слушате. Предишният албум на британския музикант Overflow например беше толкова тягостно напрегнат, че ако се разхождате сред хора, докато го слушате, постоянно бихте очаквали да те ударят. В противовес, Now Is е позитивен, оптимистичен и обнадеждаващ – все неща, които са в глобален дефицит. Но има и напрежение, което си е хубаво нещо – напрежението е част от някои от най-яките моменти в живота.
Като противовес на апокалиптичното си заглавие, последният авант поп албум на уелската певица, композитор и мултиинструменталист Cate Le Bon се вие спокойно около темите за пандемичния хаос и изолация, носталгията, спомените и несигурността в новата реалност с чудодейни саксофони, синтезатори, кларинет и бас, стъпил здраво в основата на цялата хармония още на ниво първоначални идеи и демо записи. С юмрук върху сърцето и с помощта на редовния си колаборатор и копродуцент на албума Samur Khouja, Le Bon си поставя за цел да създаде музика, звучаща като картина и го постига по забележителен начин – и като богато текстуриран звук, и като запомнящи се вокални аранжименти, и като витаещи между 80-арския японски поп, 70-арския BOWIE и джазираните перкусии на Stella Mozgawa от Warpaint съкровени бижута. Pompeii е изкусна поп музика в най-чист, но и игрив, сатиричен и сюрреалистичен вид.
