Смелият стремeж на ARCTIC MONKEYS никога да не се повтарят застига и The Car – нова стъпка в еволюцията на една от най-големите рок групи на това хилядолетие от инди симпатяги в салонен оркестър с величествени вокали и специализация в serge-gainsbourg-овия шансонен джаз. Четири години след завоя Tranquility Base Hotel & Casino, бандата влиза подкожно с кинаджийски балади (There’d Better Be a Mirrorball), Оркестрален поп (Hello You), тежкарски фънк (I Ain’t Quite Where I Think I Am) и щипка софистициран фестивален рок (Body Paint). Mакар седмият албум на шефилдската група първоначално да звучи като тотално отдалечен от младежкия енергичен дух на дебюта Whatever People Say I Am, That’s What I’m Not (2006) и здраво стъпил върху елегантните ретро традиции на британската поп музика от средата на миналия век, The Car затвърждава обещанието в заглавието на дебюта със самоуверен, съвременен бисер от грандиозни спотаени цигулки, пиано, синтезатори и разтапящ фалцет – идеален компаньон за обсесивно слушане от сутрин до вечер във всевъзможни състояния.

Времето е абстракция в дъждовния неонов свят на Sally Shapiro. Срамежливата шведка (и продуцентът й Johan Agebjörn) остава барикадирана в невинните години на итало диското, повече от 15 години след като оглави ренесанса на лекия жанр от 80-те със самотния си блестящия дебют Disco Romance. Новата колекция песни изненадващо се появи в началото на годината след заплаха за пенсия и дълго затишие под шапката на Italians Do It Better. Новият лейбъл обаче не е променил фокуса на Shapiro, вечно посветена на минорни пейзажи с кристални бийтове, бълбукащи синтове и вокални филтри от времето на Savage, в центъра им неизменно онзи глас, който продължава да обезоръжава с изключителната си чистота. Формулата продължава да работи безотказно от Forget About Me до закриващата 7-минутна Fading Away, която стига най-близко до звука на Disco Romance, но е приятно разнообразена с по-баладични моменти като Love in Slow Motion или лекия завой към пиано хауса в неудържимо еуфоричната Million Ways. Итало ревизионизмът може отдавна да се е изчерпал, Sally Shapiro не.

Can I Take My Hounds To Heaven? е достоен наследник на превърналия се в емблема на съвременното кънтри албум на Tyler Childers Purgatory (2017) и на номинирания за Грами Long Violent History (2020). Всяка от осемте песни в албума (пет авторски и трите госпел класики Old Country Church, Two Coats и Jubilee) е интерпретирана по три различни начина – Hallelujah версиите представят живия звук на групата на Childers The Food Stamps, Jubilee предават базираното на орган и църковни хармонии госпъл звучене на (дома на музиканта) Кентъки, докато Joyful Noise са опит за съвременни ремикси в добрия дух на Spin Doctors и Yo La Tengo, забърквайки коктейл от кънтри, рок и фънк. Едно от събитията в новото кънтри за годината Can I Take My Hounds To Heaven? е разказ как макар в периоди на трудност да се фокусираме върху различията си, в крайна сметка всички преминаваме през живота заедно.

Петият албум на Josh Tillman, по-известен като Father John Misty, разнообразява солидния му вече репертоар с носталгия по славните години на стария Холивуд, богати на струни и пиано аранжименти и даже опит за боса нова. Още първият сингъл от Chloë and the Next 20th Century издаде лек завой вляво за завинаги изтъкания от противоречия американец. Пременена в 50-арски оркестрална естетика Funny Girl е пълна с филмов жаргон и ядлив сарказъм история за желание, примесено с едва доловимо презрение, все към един човек, в най-добрите традиции на Tillman. Още: любовни песни за издъхващи души след катастрофа (We Could Be Strangers), абсурдно трогателна жалейка за починала котка (Mr. Blue) и (закъде без) малко социален коментар в епичната The Next 20th Century, която открива, както само той може, с думите The nazis that we hired/ For our wedding band/ Played your anthem like I wasn’t there. В разширеното издание на албума ще намерите още дует с Lana Del Rey, но истинският бонус е кавърът от David Lynch (под псевдонима Jack Cruz) на сърцераздирателната Kiss Me (I Love You).

Kак да се справиш с поколенческата травма, да пребориш демоните, да балансираш очакванията към себе си като баща, съпруг и артист, да останеш нащрек за дебнещите опасности и да понасяш короната от тръни, която те боде с несъществуващ месиански комплекс вече петнайсетина години? Без да се изживява като мъченик, най-добрият поет на своето поколение разкрива личните си терзания в амбициозен, провокативен и на моменти объркващ шедьовър с близък до сърцето душевен екзорсизъм. Ако good kid, M.A.A.D. City е албум за съзряването, TO PIMP A BUTTERFLY е богато нюансирано изследване на афроамериканската култура и борбата за равноправие, а Dаmn. е нахъсан отпор срещу недъзите на славата, петият на Kendrick е обръщане на огледалото към самия него. На 34-годишния изпълнител му се е събрало достатъчно, че да запълни двоен албум с безстрашно и натуралистично разголване, оформено като хроника на израстването, семейството и проблемите, които го тревожат – от трудностите да остане верен, през детайли за насилие и приемственост, та чак до бащинството. Подобно на предшествениците, и тук най-въздействащи са моментите, когато пословично дискретният рапър изкарва прекалено личното на показ и го анализира с уверения речитатив на човек, осъзнаващ своите недъзи и търсeщ изход от последствията на допуснатите грешки и задушаващата травма.

От доста години Radiohead са много по-интересни като соло проекти, отколкото когато са активни като група. Както Thom Yorke, така и Jonny Greenwood изградиха паралелни кариери, ценни и извън асоциацията с основната си банда. Едва възстановени емоционално от Anima на Yorke и дойде време за A Light for Attracting Attention. В дебюта на The Smile той и Jonny Greenwood обединяват сили с Tom Skinner (гостувал в София през 2016, когато още е със Sons of Kemet). В We Don’t Know What Tomorrow Brings гласът на Yorke се чува в свободна и по-първична рок светлина, все едно сте забравили, че зад него може да има и силно изразени китари. Тази по-младежка енергия я има и в You Will Never Work in Television Again, а в песни като The Smoke се усеща и приносът на Skinner.

Зад гърба си едва 23-годишната Ravyn Lenae има три EP-та, хит сингъл (фантастичната препратка към славните години на соул и фънк музиката Sticky от 2018), а вече и изключително добре приет дебютен албум. Музикант по образование, Lenae търпеливо развива звука си – експериментира с гласа си (вече е повече Minnie Riperton, отколкото Erykah Badu), работи с някои от най-интересните продуценти (пиковите Skin Tight и Xtasy са колаборации със Steve Lacy и Kaytranada съответно) и страни от най-неприятните тенденции в арендби жанра. Резултатът звучи едновременно субтилен и уверен, класически, ама супер актуален, шепотен, но и като шумна заявка за тепърва разгръщат се талант – Hypnos е блестяща колекция интимност и неподправена красота, противоотрова срещу двуминутките-за-стриймове, нагримираните клишета и празното позьорство на масовото арендби за бърза консумация.

Ancestros Sinfonico е симфонична интерпретация на афро-кубински духовни традиции, разказващи за връзката на хората с божеството Babalú Ayé. Албумът е създаден и продуциран от X Alfonso, като в него като водещи вокалисти участват неговите родители Carlos Alfonso и Ele Alfonso (Sintesis), както и сестра му Eme Alfonso – акомпанирани от хор в духа на африканските напеви на принципа на реплика и отговор. Магически и божествен, Ancestros Sinfonico пренася величествено на друго място, в което връзката с бог лекува и дава надежда над трудностите на ежедневието.

Вторият албум на BLACK MIDI за по-малко от година продължава да мачка със замаха на своите богато орнаментирани оркестрации и все по-вълнуващи и неочаквани и бурни завои. Hellfire е колкото вълнуващ, забавен, красив и невъобразимо невероятен, толкова и смущаващ и предизвикателен за слушане албум, който демонстрира музикалното съвършенство на трио, виреещо най-добре на границата между точни отмервания и неконтролируем хаос. Цялата тази експертиза и изнасилване на жанрове (пост-пънк, прогресив рок, джаз) звучи стряскащо необятна от първата до последната секунда. Чудите се дали Black Midi се забавляват, взимат насериозно или изпитват канско удоволствие да задушават с ваймарско кабаре от теми, жанрове, исторически референции и вълнуващи герои? Какъвто и да е орговорът, говорим за възхитителна и абсурдно добра симбиоза от техническо съвършенство, любопитство, себеопознаване и нулев страх от експерименти.

Често чуваме и говорим за синестезичната връзка между цвят и звук. Тази година едва ли има по-буквален и ефирен пример за това от съвместния албум на Dawn Richard и Spencer Zahn, в който всяка композиция залага и се стреми да интерпретира даден пигмент. От притъпени естествени тонове до искрящи цветове, постигнати посредством химични съединения, очаквано ексцентричната колаборация между експериментален композитор и предимно арендби артист е именно това – експанзивна палитра от тъга, гняв, обнадеждена носталгия и откровена еуфория.