Не са много групите, които успяват да държат стабилно ниво и да надграждат с всеки следващ албум, без да преживяват драматични качествени амплитуди. White Lies са от тях, и шестият им дългосвирещ запис е доказателството за това. As I Try Not To Fall Apart е поредно упражнение в изработването на композиции със зарибяващи мелодии, стадионно рок звучене и синтезатори, което препраща към дузина легенди от миналото, но успява да съхрани идентичността на англичаните и техния ясно разпознаваем почерк. Смислово албумът се концентрира върху вечно актуални теми като тревожността, стреса, проблемите във връзките и предизвикателствата към модерния човек, поднесени с характерния английски хумор – I don’t want to go to Mars/ What kind of brainwashed idiot does. Ако търсите добре шлифован, модерен ню-уейв, ето това е.
Beach House преследват собствената си музикална перфектност, създавайки Once Twice Melody – не просто албум, а епично 90-минутно преживяване. Осмият на групата от Балтимор е вълнуващо и емоционално продължение на характерното им дрийм поп звучене. И това не е изненада за никого. Разликата е, че за първи път Victoria Legrand и Alex Scally продуцират всичките песни сами – от композиция до микс – с впечатляващи резултати. Озвучени от повече и по-иновативни инструменти отвсякога, песни като Once Twice Melody, New Romance и Modern Love Stories изгряват и триумфират над ежедневното.
Откакто Stay High (и вездесъщия Hippie Sabotage ремикс) напипа тревожния пулс на цяло поколение, израсло с размисли за травми, отчуждение и отчаяни опити да притъпи болката, Tove Lo се превърна в един от най-благонадежните създатели алтернативната поп музика, трупайки солидна дискография сингъл по сингъл. И макар името й да остана в сянката на съвременички като Dua Lipa (можете ли уверено да произнесете Tove Lo след почти десетилетие в класациите?), песните й често ги правеха за срам не само със супер мелодии и перфектен завършек, но и с дълбочина и откровеност, която така липсва на големите звезди на деня (ироничната поза на Cool Girl, висшата (авто)драма на True Disaster или суровия хедонизъм на Bikini Porn). Липсваше единствено албум, който от начало докрай, без компромиси да хваща за краката и гърлото. Dirt Femme поправя пропуска като безсрамно гърми на пълни обороти от откриващия триминутен синтезаторен епос No One Dies For Love, през неочаквания катарзис на тема себеприемане в Grapefruit, кинетичната енергия на Call On Me, сексуалната Pineapple Slice и цели три фантастични балади (неведнъж ахилесова пета на добрия поп албум) – разкошен полу-кънтри дует с First Aid Kit, сърцераздирателната I’m To Blame и трудното манифесто True Love. Dirt Femme звучи не като редовен албум, а като колекция от най-големите хитове поп звезда в разцвета на силите си. Черешката? Това е и първият й албум, издаден от самата нея. Да, най-добрият поп албум на годината™ е на трийсет-и-няколко годишна шведка без гигантска звукозаписна компания зад гърба си.
The xx са от групите, които се появиха на правилното място в правилния момент. Но след дебюта им от 2009 като че ли нищо, което правят, не се подава на нормалната кариерна динамика. След третия албум от 2017 тримата многократно работиха един с друг по страничните си проекти, оформяйки партньорство, което се изгражда и разгражда според момента и повода. Тази година донесе дебютния соло албум на Oliver Sim, продуциран от Jamie хх. Въпреки че тук се срещат ⅔ от групата, резултатът е различен, звучи по-добре на второ и трето слушане и е маркиран изцяло от личната история на Sim – в песните той за първи път открито говори за своя HIV статус, който става част от живота му едва на 17. Имаме и впечатляващо подаване на ръка между поколенията – в Hideous гостува Jimmy Somerville, поставил тези теми първи на дансинга с Bronski Beat в Smalltown Boy и албума The Age of Consent още през 80-те.
Появил се без много шум, предварителни сингли или видеокллипове нов албум на LITTLE SIMZ e корона от тръни в мързеливото око на експлоататорския музикален бизнес, институционализирания расизъм, психичното здраве и дълбоката поколенческа травма, която бележи знаменити артисти като KENDRICK. А и самата Simbi Ajikawo. Но дори като излезем извън клишето на подобно философстване, няма как да определеим последния запис на най-добрия рап и MC глас на Острова в момента като поразяващ пример за талант, нуждаещ се от сериозен отдушник. Little Simz е наистина необикновен талант, способен да изложи всичките си страхове прямо, без излишни заобикалки (когато е необходимо) и остроумно (когато иска да се отпусне). И докато в продължение на петдесет минути и десетина парчета вади своя гняв със завидно спокойствие, силната притегатателност на Simz продължава да се дължи не на внезапни проблясъци на енергия и прозрения, а на внимателно развиващи се и богати истории за поколенческата травма и депресията (Broken с откровения въпрос Why is mental health a taboo in the Black community?) и смисъла от постоянното блъскане (Who Even Cares). Пълната симбиоза с продуцента Inflo (Sault) е по-добра отвсякога.
What Do The Stars Say To You e албум, създаден за хармонизиране с душата, градския живот и природата. Така Ron Trent описва десетте теми, с който ни кара да си говорим със звездите – в небосвода, но и в музиката. Макар далеч да не е първият продуцент, впуснал се в живото инструментализиране на хаус музика, тук той навлиза в сериозни дълбини, като вкарва в микса седемдесетгодишния джаз цигулар Jean-Luc Ponty, басиста и перкусиониста на бразилската джаз фюжън сила Azymuth, тексаските психеделици Khruangbin. И въпреки че стои зад етикета денс музика, всичко тук се стеле гладко като кадифе и се усеща спокойно като космически сън – от китарното соло на Lars Bartkuhn, през синтезаторните линии на италианския ембиънт пионер Gigi Masin до вокалната прелест на Venecia.
Изминалата половин година беше едно безкрайно сбогуване за Kikagaku Moyo – от издаването на прощалния албум Kumoyo Island, до последвалата го интерконтинентална обиколка на славата. В рамките на едно десетилетие те се превърнаха от типичните дългокоси сайк фетишисти, с безупречна музикална колекция, в любимци на поп фестивалната сцена. Като група, кръстила лейбъла си Guruguru Brain, Kikagaku Moyo никога не са криели очевидните си музикални влияния – от краут импровизациите на Can и психеделичния пасторализъм на Fairport Convention, до хипнотичното звуково торнадо на Les Rallizes Dénudés и ретро-модернизма на Stereolab. Очарованието на музиката е в способността им да заимстват със замах и да аранжират безупречно, както и в неочакваните завои и обрати на композициите. За група, съдържаща ситар в редовния си инструментариум, и флорални мотиви в сценичния си гардероб, Kikagaku Moyo демонстрират завидна дисциплина в обуздаването на импровизаторските си пориви и избягването на жанровите клишета. Kumoyo Island е крайната дестинация и пресечна точка на всички музикални пътеки на групата от изминалите годините.
Дългото затишие около една от най-емблематичните формации за 00-те приключи – Yeah Yeah Yeahs издадоха нов албум след девет години пауза. Времето сякаш няма власт над Karen O, но същото се отнася и за звука на формацията. Cool It Down, носещ името на песен на The Velvet Underground, показва триото вярно на корените си, предлагайки характерния експлозивен многопластов звук, който сам по себе си е жанр и е извън всякакви мимолетни стилови течения. 8 трака, събрани в 32 минути – звучи кратко само на пръв поглед; при натискане на play бутона времето се разтяга и потапя в едно от най-вълнуващите музикални преживявания напоследък.
Когато слушате вокали на език, който не разбирате, думите не отвличат със значение, а се превръщат в допълнителен музикален инструмент. Ако не говорите немски, гласът на германския продуцент Ferdinand Kirch, или Nand, вкарва приглушено лоу-фай звучене и 80-ски реверберации в емоционален инди поп с електроника и иронични чийзи синтове. На първо слушане на Sonnenmilch препоръчително скочете директно към хитовете – Weißer Ferrari, Lust auf Dich и Kopf frei. След това, при по-бавните тракове, може да си представите, че сте тийнейджър в Германия през 80-те и танцувате с гадже. Привидно текстовете на Nand са иронични и пародийни (очаквано със заглавия като Бяло Ферари), показващо го като човек, който не се взима прекалено насериозно. Деликатната меланхолия обаче е съвсем истинска.
След като предишният лейбъл я изпраща по живо по здраво, Beth Orton взима заем, за да продължи да записва, а и за да се справи със сериозни здравословни проблеми, които я принуждават да композира първо на пиано, а не на китара. След оформянето на идеите, англичанката провокира басиста Tom Herbert, барабаниста Tom Skinner, саксофониста Alabaster dePlume и мултиинструменталиста Shahzad Ismaily да завъртят своята меланхолична джаз магия около крехкото пиано на Orton, за да постигнат изключително флуиден, открит и приобщаващ звук в песни, които преливат една в друга, разгръщат се божествено около повторения и хипнотизират с богато текстурирани и пасторални краски от интимен шепот и дрезгав глас. Предвид крайния резултат и обстоятелствата, при които е записан, първият албум на Beth Orton от шест години насам е триумфално постижение на артист, отказваш да прави компромис със своя звук вече повече от четвърт век. Слушането на Weather Alive рисува удивително наситени картини с импровизационен характер и предизвика пеперуди в стомаха, каквито не сме усещали от IGNORANCE насам.
