Четири години след разкошния Nuova Napoli, Nu Genea не разочароват с концептуалната колекция Bar Mediterraneo. Стилът на италианското дуо музиканти/диджеи Massimo Di Lena и Lucio Aquilina e музика за душата или, както я наричат градските им в Наполи, популярна музика за танци (а ние – идеалният саундтрак за лято). Bar Mediterraneo e автентичен итало фънк, изпълнен с всевъзможни екзотични инструменти, средиземноморски езици и диалекти. От откриващата Marechià, която дарява с четири минути безгрижие и топлина, през емоционално експлозивната и заразно танцувална Tienaté, та до самия си финал – богатството от ритми и живот на Nu Genea e просто неустоимо.
Patience/ Virtue/ Freedom, baby/ Get you moving, кадифено вали гласът на Sunni Colón върху летливи ноти и безбрежни бийтове в откриващите секунди на JúJú & The Flowerbug. Четири години след пробива с върховия сингъл Baby, I Don’t Mind, симпатичният американец продължава да хвърчи под обсега на радари и тенденции, залагайки на изключително романтично, мелодично арендби. Последният му запис (отново независимо издаден) е стегнат в едва половин час, но пък изобиства от блажени мелодии (откриващото Universe 4 Two), упояващи рефрени (Rhythm To Ya Love) и копнеж за единство (навсякъде). Ако Frank Ocean е измъчена оранжева луна, Colón е златен час – пространството, което обитава меко озарено, изпълнено от уют и нежност, където дори моменти на несигурност и недоволство (Provide) звучат като безрезервно утвърждение на любовта.
След два отлични албума в една и съща година (2019), членовете на Big Thief използват следващите три години и пандемичната спирачка, за да реализират своите солови проекти, но и да направят още нещо изключително. Записаните на четири различни места и по време на точно толкова звукозаписни сесии 20 парчета в Dragon… се побират в мащабен, откровено пасторален, 80-минутен, ужасно разнообразен и много замечатан кънтри рок и фолк американа с много душа. Най-добрият албум в досегашната дискография на Big Thief е дълбок, но и лек за слушане тотален шедьовър.
Страхотният втори албум на Britney Parks (Sudan Archives) доразгръща пълния потенциал на многобройните й таланти, без да забравя откровено да се забавлява по пътя. В отлични тракове като Home Maker и TDLY (Homegrown Land) изгряващата звезда от Охайо свири на няколко инструмента, миксира електронна музика, пее и нарежда, а Freakalizer, на шега или не, е посветена на вибратора й – Cause I just wanna hold you all night/ I just wanna make this right/ I just wanna see your light bright. Natural Brown Prom Queen е точният избор за търсачите на авангарден поп, примесен с хип-хоп и интелигентна електронна музика, който върши идеална работа за танцуване, но и за дяволски добро показно по експерименталност.
Katie Crutchfield (Waxahatchee) и Jess Williamson израстват по време на бума на поп-кънтрито през 90-те съответно в Алабама и Тексас, но противно на корените си започват успешна кариера като инди артисти. Пандемията обаче ги връща обратно към роните места и с албумите си от 2020 Saint Cloud (Waxahatchee) и Sorceress (Williamson) се обръщат с носталгия към дома. И така до 2022, когато двете се събират като Plains, за да направят брилянтния, изпълнен с пасторални Американа пейзажи, банджо и слайд китари, поп-кънтри шедьовър I Walked With You a Ways.
За своите 34 години Kevin Morby вече е оставил толкова музика, колкото някои завещават след цял живот на сцената. Ако включим записаното с предходните му групи, това е дванадесетият албум на Morby, който все пак се спира, за да погледне назад. This is a Photograph е до голяма степен концептуален, посветен на страха от смъртта и рокендрол митологиите около преждевременния край на изпълнители като Elvis Presley и Jeff Buckley (песента Disappearing е като молба към Buckley да не влиза в реката Мисисипи, в която се удавя през 1997). Morby е трубадур във време, в което креативността е просто съдържание, а поп културната памет е къса. Именно затова новият му албум е толкова специален – един от тези, които създават връзка между поколенията, историите, мистиките. Ще звучи перфектно и след десет години.
Свръхзвуковият самолет Конкорд е сред знаменитите, ако не и култови инжeнерни постижения – и провали – на XX век. Ако в дебютния си албум Black Country, New Road сатирично споменаваше the absolute pinnacle of British engineering, то Конкордът е водач на звученето и смисъла на гениалния Ants From Up There. За пропуснатите възможности, за разпадащите се постижения, за невъзможността нещо красиво да просъществува трайно. Най-прозаичното става поетично, най-битовото се превръща в спиритуално, а най-хармоничното прераства в свръхзвуково. След драматичното напускане на Isaac Wood (съосновател, текстописец, вокалист и водещ китарист) броени дни преди издаването на албума, наследството на Black Country, New Road остава подобно – нещо рядко и величествено, което макар и да не бива преустановено, вече е твърде драстично променено.
До неотдавна името на Duster бе споменавано с трепет единствено в апокрифните онлайн дискусии на малцината апостоли-колекционери. В началото на 2019 Numero Group сложи край на информационното затъмнение, преиздавайки цялостното творчество на групата, записано от 1997 до 2000. В края на същата година излезе и едноименният нов албум. Излезлият през април Together изравнява броя на албумите от двете епохи на групата и е дело на оригиналното творческо ядро – Clay Parton и Dove Amber. Палитрата на Duster е неотменно спартанска – евтини китари и фъз педали, летаргични барабани, антични синтезатори и разлагащо се аналогово ехо. Като любим юрган от лоу-фай статика, звукът на групата обгръща още с първото парче New Directions (заглавието несъмнено е ироничен блъф). Прашните, атмосферични композиции на Parton и Amber често напомнят продукцията на братята Sandison от Boards Of Canada, ако същите бяха калифорнийски пънкари отраснали със скейт видеокасети и хардкор, вместо научнопопулярни филми и Доктор Кой. В мъркащия мрак на Together, quiet quitting поколението може да открие непоносимата лекота на емоционалната дисоциация от ежедневната мелачка.
Колкото и мрачно да изглежда навън, Natalie Mering не спира да търси светеща нишка около облаците. Последният албум на американката е втори епизод от трилогията, започнала с Titanic Rising през 2019, в която опитва да осмисли фундаменталните промени (и проблеми) протичащи около, а и вътре в нас. Докато пластовете се разместват с жестокостта на войни, чуми и обезчовечаване, Mering говори за общочовешко съзнание и се фокусира върху изолацията като голямото зло – отчуждението между хората, отдалечаване от истински значимото, всичката информация на върха на пръстите, за да ни накара в крайна сметка да се чувстваме по-обречени и по-сами. Sitting at this party/ Wondering if anybody knows me, пее с искреността и безсрамието на дете върху кинематографичната валсова носталгия на It’s Not Just Me, It’s Everybody, която прераства в жизнеутвърждаващ химн на съчувствие и заедност. Поетичен, нежен и облечен в разкошен седемдесетарски звук, And In The Darkness, Hearts Aglow не дава лесни отговори, а разбиране. Ако надеждата наистина умира последна, Natalie Mering я стиска като факла насред бсеобщата разруха.
Точно три години след върховния си дебют Miss Universe, харизматичната английска певица, композитор и китарист Nilüfer Yanya – дете на визуални артисти с турска, ирландска и барабадоска кръв – не просто прескача елегантно синдрома на втория албум, а се гмурка пристрастяващо в дебрите на емоционалната ранимост. Painless е великолепен инди поп опус с на пръв поглед праволинейни, но всъщност богато нюансирани и винаги красиви китарни мелодии, които канализират различните влияния в първия албум на Yanya и заменят неговите концептуални залитания с дяволски добро жанрово жонглиране. От откриващия едновременно френетичен и минималистичен ритъм на The Dealer до великолепните хармонии и вокално съвършенство в Shameless и Midnight Sun, Painless няма нужда от излишен шум или тяга, за да обладае съзнанието още от първите си секунди, преди да награди всяко следващо слушане с болезнено, но проникновено човъркане на незараснали рани.
