Brad Pitt се наслаждава на два от най-добрите месеци в своята кариера. Макар личният му живот да не се развива съвсем гладко, последните му два филма са повече от отлични. След великолепната си ролята си на енигматичен и лежерен каскадьор в деветия на Tarantino Имало едно време в… Холивуд, един от най-красивите и талантливи актьори на своето поколение изнася с невероятна класа целия научнофантастичен трилър Към звездите на гърба или по-скоро на харизматичните си очи с минорно маркиране на емоции.
Подобно на споменатия личен живот и други попкултурни и двревногръцки падения като тези на Don Draper в Момчетата от Мадисън Авеню и Икар от небето, Към звездите не започва по най-добрия начин и за майор Roy McBride (Pitt) – забележителен астронавт от космическото командване на американските военновъздушни сили, известен с тоталното си спокойствие при екстремни ситуации и удивително равномерен пулс, който живее под огромната сянка на прословутия си баща и колега астронавт H. Clifford McBride (Tommy Lee Jones), изчезнал преди 16 години по време на свръхсекретна мисия в дълбокия Космос.
Някъде в съвсем близко бъдеще, синът Roy работи на гигантска международна антена, която се издига от Земята, преминава през атмосферата и стига до открития Космос, за да издирва сигнали от други галактики. Силен пулс от космически вълни поразява антената и принуждава Roy да се хвърли в спасително непланирано свободно падане ала Felix Baumgarter, за да оцелее като пич и да бъде нарочен и брифиран за свръхсекретна мисия от своите командири – до отпътува до края на слънчевата система, за да открие изчезналия си и предполагаемо все още жив баща, който може би е отговорен за помитащите вълни.
Оттук насетне, филмът на режисьора James Gray (Малката Одеса, Имигрантката, Изгубеният град Z) следва канона на сериозните фантастични филми като Първият човек, Интерстелар и, разбира се, 2001: Космическа одисея да вникне е това не какво толкова има в космоса, а какви сме всъщност, когато сме сами. Защото Към звездите е дяволски сериозен филм за емоционално изтормозен и депресиран мъж, който контрира привидното спокойствие с несигурността във вътрешните си монолози, за да потъне не само в дълбокия Космос, но и в своя вътрешен свят.
Историята за мъж по пътя към неизвестното и класическата връзка между бащи и синове присъства и в доста приятния предишен филм на Grey Изгубеният град Z, но тук ролите са обърнати – искрената и много бавна двучасова медитация за (липсата на) връзка, любовта и липсата на такава между син и баща McBride се развива сякаш на каданс с минимални реминисценции и внимателно поднесени лични истини, които не променят мотивацията на Roy, а само я оголват до степен, при която може само да изгуби от своята внимателно конструирана мъжка броня.
По ирония на съдбата, падането на Земята е последния светъл лъч, преди McBride да се отправи на експедиция до Нептун със спирки на обратната страна на Луната и Марс.Именно тук Към звездите впечатлява сериозно с аскетичния си визуален език, който се движи брилянтно добре по ръба на това да представи самотата и грандиозността на открития космос и небесните обекти, които се изпречват по пътя на майор Roy. Баланс, изграден така, че да очарова с величие и мистерия по едно и също време.
Без да разкриваме етапите от мисията на McBride и какво точно се случва, можем да отбележим, че повечето герои в космическата одисея на Roy McBride имат епизодични роли в историята и се появяват за броени минути (силни включвания на Donald Sutherland и Ruth Nega, незабележима Liv Tyler). Brad Pitt присъства във всяка сцена и често в близък план. Съчетано с простия факт, че прекарва почти цялото време в скафандър го принуждава да играе предимно с очи и да маркира с жестове, създавайки наистина изключително и изпълнено с душа и деликатни нюанси превъплъщение, което градира почти незабележимо с всяка изминала минута, преди да достигне до логичен, хм, зенит.
Направете си услуга и гледайте този бавен и великолепен филм в IMAX. Не се подлъгвайте по трейлърите и не отивайте с очаквания за постоянен космически екшън с подивели маймуни, стъписващи експлозии и преследвания с лунни бъгита. Такива има, но не това е основната сила на филма на Grey. Към звездите е обран, деликатен и внушителен филм с изключително операторско майсторство (Hoyte van Hoytema – Интерстелар, Дюнкерк, спираща дъха кинематография, вълшебна оригинална музика (Max Richter) и великолепна игра на дълбоки емоции, които смазват най-добре от висотата на извънредно голям екран.
Към звездите е в кината.
