Има нещо много приятно в еволюцията на Solange. Малко артисти са се измъкнали успешно от проклятието на по-малките сестри на прекалено успешни каки (като Beyonce) по подобен забележителен и много по-артистичен начин без излишни напъни за световна слава. Независимо дали говорим за целия период от Losing You насам (без да забравяме виновното удоволствие Sandcastle Disco) или за шедьовъра от 2016 A Seat At The Table, Solange е артист, който си заслужава всяка секунда внимание. Издаденият в началото на този месец четвърти албум When I Get Home e многопластов и щедро текстуриран експеримент с къси мелодии и космични звуци, които се отпускат върху цялата палитра на ню ейдж джаз, фънк, арендби, соул и авангардна електроника, за да преоткрият собствената представа на Solange за хюстънски дестилиран хип-хоп по смел начин.
В интервютата преди неговото излизане Solange споделя многократно, че изградените на принципа на повторение и натрупване композиции в When I Get Home са вдъхновени от музиката на Stevie Wonder в Тhe Secret Life of Plants, Steve Reich, Alice Coltrane и Sun Ra. Това съвсем не означава, че Knowles се е разпиляла в 90-минутна звукова одисея, а дори напротив – 19 бавни парчета в траклиста продължават точно 39 минути, по-малко от половината от които надвишават две. Уви, усещането за синдрома на интерлюдиите започва да се усеща още по средата на първото слушане и доминира до самия край – противоречиво чувство, което дори многобройните гости не успяват да разсеят убедително. В албума гостуват, без да се набиват на уши, хора като Dev Hynes, Panda Bear, The-Dream, John Carroll Kirby, Earl Sweatshirt, Pharrell, Abra, Sampha, Gucci Mane, Playboi Carti, Metro Boomin и Steve Lacy. Подобен дълъг и много еклектичен списък няма как да не натежи на друго място, освен при Solange, чиито гости само маркират естетиката на по-малката сестра Knowles и нямат нищо против да действат като гръб.
Именно този удивителен контрол и умение да правиш амалгама от толкова различни артисти, без да звучи неестествено, издава Solange като отличен композитор и текстописец, който не се нуждае от (не)видими продуценти и чуждо тунинговане на звука, за да се реализира като наистина независим поп артист. И именно като такъв може да си позволи да издаде албум без никакви амбиции за комерсиален успех, какъвто е When I Get Home. Всяко едно от парчетата е калейдоскоп от повтарящи се мантри от мелодии и отвлечени думи с минималистични, но отчетливи завои, които дълбаят, преливат едно в друго и изчезват също толкова бързо, колкото са се появили. Точно тук се връщаме отново към първата и единствена фрустрация при слушането на четвъртия албум на Solange. Дори и най-спокойният човек без желание за драматични обрати би започнал да се оглежда при неумолимото редуване на парчета, които звучат като спонтанни джем сешъни и интерполации на повтарящи се идеи не само в мелодии, но и в мантраподобните текстове. Въпросната фрустрация се усилва при мисълта, че цялото това нещо е раздирано от страхотни парчета като Almeda, Song of Rain, Down With The Clique, Binz и Stay Flo.
Макар обложката на When I Get Home от фотографа Max Hirschberger да е визуално и смислово продължение, любовната ода за родния град Хюстън няма много общо черти с оголената чувствителност на А Seat At The Table. Макар и никой да не е очаквал продължение на лековито и много нахъсано изследване на връзката между политиката и личните екзистенциални драми от предходния, човек няма как да се замисли какво би се случило, ако подобен талантлив и скрито амбициозен артист с ясна музикална концепция като Solange си позволи да изостави поне за момент някои недовършени и прекалено кратки експерименти в полза на по-конвенционална мантра, пардон, структура.
Не ме разбирайте погрешно, When I Get Home е изключително красив албум, който звучи леко и ненатрапчиво без постоянния емоционален катарзис на A Seat at The Table, но именно това го лишава и от основна тема, която да вълнува и да се помни дълго след поредното прослушване. Няма нищо половинчато, нищо не на място, но и нищо, което да те трогне прекалено много. Потокът на увереното съзнание със симпатични, но не особено запомнящи се кратки мелодии (със споменатите по-горе изключения) е спокойна, наистина красива, но безцелна и на моменти блуждаеща медитация, която прави нов прочит на афрофутуризма и естетиката на чернокожите каубои с достатъчно убедителен контекст зад гърба си, но без замаха и най-вече посоката на семинални артисти като Grace Jones.
When I Get Home (Columbia) e в YouTube, Spotify и всички стрийминг платформи.
