Tricky отдавна е оставил 90-тарските шедьоври Maxinquaye и Nearly God зад гърба си и едва ли има желание да изненада по-широката публика и заклетите си фенове с тотално нова посока или радикални идеи в своя параноичен звук за опушени сепарета и опасни улици. Интересно при него е как вече десетилетие си върви спокойно и последователно в една и съща посока като звукова стилистика и едновременно с това успява да се вдъхновява от откровено противоположни и трудно съвместими музикални течения и изпълнители (обърнете внимание на траковете, които споделя във Facebook). Очевидно e в особено продуктивен период (Adrian Thaws излиза само година след предшественика си False Idols), не се притеснява за мейджър компаниите (издава за собствения си лейбъл False Idols, импринт на !K7 Records), обикаля по фестивалите в Източна Европа и Русия и съвсем спокойно си харчи мангизите от правата за излъчване като пич. Толкова спокойно, че да му се размине когато експериментира кошмарно по време на гиговете си с 20-минутни отнесени версии на парчетата и откровен непукизъм към старата си дискография. Да наречеш своя 11-ти албум с рожденото си име Adrian Thaws уж идва, за да подскаже намерението за много интроспективен и личен запис, но самият Tricky опровергава съмненията за каквато и да било сантименталност с думите, че това заглавие е просто още един начин да ни покаже как не го познаваме въобще и не можем да го поставим в определени граници. Истината, както обикновено, е някъде по средата. Записите в домашното студио на Tricky събират разнообразни сътрудници и съвременни таланти като рап изпълнителите Mykki Blanco и Bella Gotti, чиито агресивни и нахъсани вокални партии се противопоставят на кадифените гласове на Tirzah, Oh Land, Nneka и Blue Daisy.
Ако не друго, то поне не можем да го обвиним, че не е лоялен към редовните си колаборатори като Francesca Belmonte, с която се харесаха покрай False Idols и този път гостува в четири от тринайсете композиции в албума. Съвместната им работа и подход към траковете си приличат доста на периода му с Martina Topley-Bird и съчетанието между притаен шепот с едва-изпяти куплети. В Something in the Way Tricky отсъства въобще като глас, а през останалото време се задоволява да остави гостите си на предна линия, докато самия той дебне и се спотайва в напрегнатата и параноична атмосфера на инструменталите. Nicotine Love е електронна поема за огромната бездна между клубната еуфория и социалната параноя (I drive you to the stars / And we fall from above / You feel when I sing / ’cause I bring love / Nicotine love / And when you speak out they shoot you down / Where are all the good men they’re not around), а обещаващата Tirzah се включва по най-добрия начин още в откриващото Sun Down (Where’s The Fun Now) и реге кавъра на Silly Games от Janet Kay.
NME не се сдържа да се заяде с непоследователната подредба и същина на албума, който едва ли не звучи като произволно генерирана iPod плейлиста от леко пиян човек и може би имат право. Lonnie Listen е откровен авангарден хип-хоп с вокалите на Belmonte и Mykki Blanco, кавърът на парчето на London Posse Gangster Chronicle с вокалите на Bella Gotti и семпъл от Unfinished Sympathy е леко заяждане с колегите от Massive Attack, My Palestine Girl е опит за коментар на близкоизточния конфликт под формата на любовна история с откровено тъп текст (She’s close to God / I dribble like a dog / She’s my Palestine girl / My Palestine baby / She drives me crazy) и демонична музика, a Why Don’t You е бързо мап-ъп вдъхновение от рифовете в Ace of Spades и най-запомнящата се продукция на The Prodigy. Tricky не се сдържа да не довърши заглавието на последното парче с … go and get fucked. Как да не го харесваме после – винаги добър и услужлив човек с купища с полезни идеи.
Adrian Thaws е на пазара. Интервю с фотографа на обложката Златимир Араклиев – скоро.
