Армавени Стоянова живее в просторен и много светъл апартамент на последния етаж от къща, скрита в големия вътрешен двор на половин дузина кооперации в централната част на града. Непринудената обстановка предразполага към спокойно съзерцание. Същото важи и за момичето зад едноименната марка бижута от злато, перли и скъпоценни камъни, което обезоръжава всеки събеседник с чаровен смях, деликатна чувствителност и положително излъчване на щастлив и влюбен човек.
Още докато се качвам по стълбите към апартамента обаче, Арма отваря вратата с категоричното Чао, любов моя. За щастие, любовта не си отива, а изчезва да заведе невръстната й дъщеря на балет и да я остави да говори напоително за другата си голяма страст (създаването на костюми за филмови продукции), благодарността към всички приятели и учители (половин дузина имена, при споменаването на които грее), най-голямото си вдъхновение (семейството) и красивите бижута с попкултурни имена.
Познаваме се отдавна, а не знам почти нищо за твоето семейство. Родителите ми са много готини. Дадоха ми криле да правя каквото си искам, да живея с удоволствие и да не се притеснявам от своите чувства и виждания за нещата.
Какви хора са? И двамата са много щастливи и добри. Баща ми рисуваше някакви невероятни животни, като започваше от опашката и до последно не знаех какво ще се получи. Свирил е на китара, пеел е, хипар. Майка ми е ярка личност с огромна усмивка и портичка между зъбите, която ме зарежда с радост. Може би затова съм по-обрана, да има баланс в семейството. По-пестелива също, вярвам, че няма нищо случайно. Всичко е по-просто, отколкото мислим. Предполагам затова и бижутата ми са такива. Нямам нужда от излишни украшения.
Личи си (съдейки по интериора). Надявам се (смях). Предишната ми къща бе много сумрачна и се напрягах докато работех. Тук обаче малко прекалих с осветлението.
Къде отрасна? В страхотната къща на дядо с първите ми братовчеди Карен и Елвира и една бяла череша на двора, по която се катерехме. 13 човека от три поколения под един покрив, поне в началото –домашен уют в най-добрия смисъл, щастлива съм, че го имах.
Какво се случи в пубертета? О, беше страшно. До 20-тата си година живеех с нашите и всички се съобразявахме с баба и дядо. Те са по-консервативни и бе строго забранено да остана сама с приятел вкъщи, без да има възрастен в стаята.
Сериозна работа. Така си беше. Иначе ако ме питаш за училище, някъде в 10 или 11 клас осъзнах какво исках да правя. Първо мислех архитектура, но ми се видя твърде точно – на курсовете в УАСГ имаше хора, които рисуваха с линии и си казах, че не е за мен. Баба ми имаше страхотни рокли от едно време и те ми създаваха хубаво усещане. Затова реших да избера нещо, което ще ми е приятно да правя. Изгубих една година в НБУ, където ме приеха с отличие и още тогава разбрах, че нещо не е наред. Беше ми крайно недостатъчно и реших да кандидатствам Мода в НХА. И понеже се бях сетила в последния момент четири месеца преди изпитите, учителката ми по рисуване Аксиния Милева буквално се премести да живее у нас. Падаше ми косата, станах 45 килограма. Греди Асса ми каза, че не мога да рисувам. Плаках една седмица, но си казах, че може и да не мога, но ще се науча. За отрицателно време дръпнах много, което не остана незабелязано и от него. Положих страшно много усилия и ме приеха, без връзки и подкупи (бурен смях). Всеки миг там ми бе много интересен, попивах всичко. За пръв път се чувствах щастлива с това, което уча и правя.
Разбирам, че преподавателите са виновни или? О, да. Имах късмет да попадна в курса на Сандра Клинчева и Веско Йорданов, който се оказа и един от най-силните – Яна Дилова, Люба и Дани от Гардероб, Диляна Манавска. Сандра буквално ни даде хляба в ръцете още в трети курс, когато предложи да й помагаме на снимки за реклами и списания. Впоследствие аз и Яна най-дълго продължихме да се занимаваме с това първо като екип, а след това и самостоятелно. Пет години съм работила само реклами.
Какво ти отне това? Малко здраве, но ми даде много други неща като опит и умение да си върша всичко сама от А до Я.
Там някъде започваш да снимаш и по списания. Благодарение на Ангелина Илиева и Васил Германов. След това и Павел Червенков. Тогава направих и първия си филм като художник по костюмите – Три сестри и Андрей на Андрей Паунов и Борис Десподов от 2009.
Как се правят костюми за анимационен филм? Измисляш, ушиваш, обличаш актьорите, снимаш десет дни в декор, а след това го рисуват цялото късометражно филмче наново. Точно тогава обаче започна световната криза и ударих дъното в професионален план. Яна Дилова ме покани да помагам за един телевизионен формат, но си тръгнах още на първия месец с идеята да си останем приятелки. Нямаше работа, а и не се чувствах добре. Нямах какво да губя и реших да правя нещо, което е само мое. Първоначалната идея за колекция дрехи бе невъзможна заради липса на пари. Оплаках се на шега на приятелки, че си търся спонсор. На следващия ден, една от тях се появи супер изненадващо вкъщи и ми даде 400 лева в ръката с думите, че вярва в мен и да ги правя каквото искам. Нямах пукнах лев, но не ги пипнах близо година тези пари, защото зарядът им беше такъв и исках да направя нещо много, ама наистина много готино. Не само заради мен, а и заради моята приятелка Весела Антова.
Защо бижута? Споменах ли, че в този тъмен период се бях върнала да живея вкъщи? Тършувах в старите килери от детството и намерих големи съкровища като бижута от разни кончета и пригодени материали. Именно оттам се вдъхнових за бижута със същото настроение от детските спомени, но от благородни метали, за да не оставят черни петна и обриви след себе си. Парите на Весела отидоха за първата колекция Playground Love. Мария Люцканова от Ecru ме покани да ги представим при нея и така потръгнаха нещата. Веднага след това ме поканиха да направя костюми за Цветът на хамелеона с Емил Христов.
Друг голям учител. Първият ми истински в това начинание. Предварително ме бяха наплашили, че е много строг и суров, но работихме перфектно заедно. Той е виновен за самочувствието да приема следващото предложение на режисьора Gabe Ibáñez за Аутомата (2015). Дотогава не се бях срещала с такъв гигантски мащаб, да не говорим, че за чуждите филми у нас актьорите пристигат ден преди снимки. Нямаш време да усетиш човека и движенията му в пространството, за да направиш най-доброто. Трябва предварително да елиминираш всички спънки и да предугадиш какво дава характер.
Кои са общите черти между двете професии? И костюмите, и бижутата пораждат емоции. И двете са различни средства за материализиране на чувство. Разликата обаче също е съществена. Моите бижута се носят от хора в истинския живот и е много важно как се усещат. Искам хората да ги носят на всякакви места. Това е. Едното е само кино, а другото – истински живот.
С кое от двете си по-уверена? С бижутата, защото отговорността е само и единствено моя. Пак се сещам за колекцията Playground Love, защото именно детските спомени ми дадоха тази увереност, сила и усмивка. Затова и досега гледам как реагират хората, като ги видят за пръв път. Крайната цел е да ги накарат да се усмихват.
Можеш ли да бъдеш толкова креативна, когато си нещастна? Научила съм се да правя дизайн и да извличам и материализирам чувства независимо от настроението. Срещата със себе си е много шантаво нещо, което те променя не само като човек, но и като работа. Това отшелничество ме направи много по-нетолерантна, защото изведнъж ми се услади (бурен смях). Сега по-трудно работя с хора.
Опиши самия процес. Първо си представям ежедневния живот на жената, която ще ги носи. Искам моето бижу да я съпътства през целия ден, да се чувства комфортно и да не й пречи – не правя обекти за галерии все пак. След това мисля какво ме усмихва мен самата, рисувам много скици и откривам неподозирани и прости форми. Държа този процес да е минималистичен и естествен, затова внимавам с непрекъснатото лашкане от форма към чувство и обратно, за да постигна баланс между естетическа наслада, функционалност и форма. Винаги съм смятала, че бижутата дават настроение, но не бива да вземат превес над личността, а само да изненадват с проблясък тук-там. В тази връзка, 90% от моите клиенти принципно не носят бижута (бурен смях).
Сигурно, пък и не рекламираш. Не, всичко е от човек на човек. След четири години в Sabai започнах да се грижа сама за бижутата и да се срещам на живо с всички клиенти, напук на социалните мрежи. Сигурно звучи шантаво и все едно имам много свободно време, но всъщност е израз на цялата ми идея да правя бижута, които се носят от човек.
Как оценяваш засилването на интереса към бутиковите бижутери у нас като теб самата, Николай Сърдъмов, Нева Балникова, момичетата от Формат и други нови и млади имена? И преди ги е имало, просто сега комуникациите са по-различни, а и хората се интересуват повече от автентични неща, създадени от истински човек, а не от корпорация.
Каква музика се слуша в къща с толкова много различни хора под един покрив? Баба и дядо са пеели в арменски хор и обичаха по-класическа музика. Родителите ми ме водиха непрекъснато по дискотеки и барчета още от малка, имаше покъртителни диско парчета като Bonasera, ама не това от моя подкаст (смях). Пошла история. Не слушах, чувах.
Кога почна да слушаш? След La Isla Bonita на Madonna (смях). Много ме впечатли всичко в нея. Минах през задължителните периоди за 90-те. Guns ‘N’ Roses, Контрол, БГ рап, Cypress Hill, Naughty Bu Nature, Dog Eat Dog, гръндж, електронна музика, всичко популярно. Подсъзнателно съм се стремяла да се впиша в средата.
Как тогава успя да оформиш настоящия си вкус? Отсях с времето. Бях едно от момичетата, които минават през всичко и успяват да се запазят.
Какво слушаш докато работиш? Почти винаги Billie Holliday, Nina Simone или Björk. Музиката, както и бижутата, стига най-бързо до сърцето.
С кого я споделяш? Най-вече с дъщеря ми Амира и моя любим Теодор, с когото имаме маааалко по-различни вкусове. Той има невероятен слух и може да изсвири абсолютно всяка мелодия на всеки музикален инструмент само с едно слушане. Обича фламенко, Амира и тя покрай него. Редовно я облъчваме с Beatles, Queen, Rolling Stones и другите класики и тя много се кефи. Billie Holiday и Nina Simone още не може да ги разбере, понеже са й прекалено мрачни, незнайно защо (смях). Страшно много харесва няколко парчета на Björk, които пее и имитира на пианото, усеща я по готин начин, като мен самата. Знае и песните на Стефан Вълдобрев от гениалния албум Към, който ми е любим. Освен това много обича музиката, която пускат в школата по балет.
Амбиции за прима балерина? А, ние имаме други планове с Теодор да ни заведе на Марс. Още преди да се роди си го говорихме уж на шега, но и леко егоистично, понеже обичаме да пътуваме. Разбира се, тя сама ще си реши.
Идеята зад твоя подкаст? Песни, които напомнят, че всичко ще бъде наред. Когато ми е тъпо и гадно, да си ги пусна и да се сетя, че не всичко е толкова зле и животът е прекрасен.
Някакви конкретни спомени с тези парчета? В един от тъмните ми периоди реших, че имам нужда от професионална помощ. Набрах номера на един психолог с идеята да си запиша час. В слушалката, вместо сигнал свободно, чух крясъка на James Brown от I Feel Good. Стреснах се, затворих и всичко се оправи от само себе си. Още си мисля, че трябва да му се обадя на този човек и да му благодаря, че ми е помогнал без една дума.
Какво слушаш напоследък? Откакто Амира се роди, нито много слушам, нито много чета, но започвам да надигам глава и да се връщам към себе си. Имам нужда от малко храна за душата. Децата ограбват времето, но ти дават по-съвършен смисъл за живота. Най-готиното, което правят за теб, е да видиш живота и света отново за пръв път.
Най-честите ти думи са любим, благодарност и щастлива. Така ли се чувстваш? Да. Духът винаги побеждава. Животът е прекалено готин, за да си губим времето с глупости. Растем, променяме се, умираме и после пак се съживяваме. Жените имат много животи. Могат много бързо да се прецакат, но след това отново израстват и разцъфтяват. Цялата магия на живота ме кара да знам, че всичко ще бъде наред.
