© Camilo Brau
Независимо дали става дума за басейн пълен с диетична кола собствено производство, плуваща къща по каналите на Венеция, скулптура от човешките отпадъци, натрупани за един ден в Цюрих, или видео стена с 10 хиляди миниатюрни порно клипа, Mike Bouchet живее, за да изследва различните фасети на съвременната консуматорска култура. Роден в Щатите, като дете Bouchet заминава за дълбоката провинция на южна Испания, където доведеният му баща работи за американския военноморски флот. Животът му там е белязан от мизерните години след дългото управление на Franco (нямахме дори телевизор) в ярък контраст със съзряването в предградията на Калифорния (беше като лош филм с всичките му клишета за готините и отхвърлените). Израства с чувството за аутсайдер, белязан от две много различни култури, за да мине през забежки с престъпния свят, докато не открива себе си в пънк сцената и контракултурните движения на Сан Франциско, които преобръщат представите му за обществените порядки и стават трамплин за близо 30-годишната му кариера досега като един от най-интересните американски съвременни артисти, макар и базиран от години във Франкфурт. Срещам се с Bouchet малко след снощната му лекция в София, подгряваща първата самостоятелна изложба на артиста в България, част от програмата на предстоящата Нощ/Пловдив.
The Zurich Load © Camilo Brau, 2016
Казваш, че първоначално не си харесвал изкуството… Мразех го. И все още го мразя по някакъв начин (смее се).
Започнал си с експерименти и пърофманси. Кое е първото нещо, което направи и си каза: това е изкуство? Преди да започна да уча изкуство, учих психология. По това време като отдушник излизах по улиците и правих нещо, което напомня агитпропаганда. С брат ми се преструвахме на моряци или мормони, чукахме по вратите на хората и опитвахме да им продаваме разни неща, или лежах на улицата все едно съм блъснат от кола или падах по стълби пред хора. После започнах да си играя с улични табели – не вандалщина, а с чувство за хумор, правих нещо като физически интервенции. Винаги съм си падал по такива неща, предполагам заради афинитета ми към контракултурата. Много се кефех на пънк и бях активен в хардкор движението в Сан Франциско, обичах банди като Dead Kennedys, които имаха много политически заряд и бяха леко иронични. Винаги съм следвал свои критерии какво е изкуство и съм правил това, което ме вълнува.
Защо заменяш формалното си образвание от психология на изкуство? Чичо ми беше много уважаван психолог, беше директор на департамента по Ментална хигиена за щата Калифорния, така му викаха навремето. С него бяхме много близки и ми повлия за психологията. По време на обучението ми имах професор, който беше възпитаник на Berkeley и се занимаваше с неща като сугестии и Станфордския затворнически експеримент. Беше правил ранни разработки по теория на тълпите, беше следвал движението за свободно слово в Berkeley и въобще имаше много интересен, аналитичен поглед над нещата. Един ден ми каза: съжалявам, че трябва да ти го кажа, но психологията скоро няма да се занимава с истинска терапия. Можеш да станеш терапевт, но ако искаш да изучаваш феномени, нямаш късмет. Дисциплината върви в посока поведенчески науки, а крайната цел е да продаваш неща на хората – всеки един университет е финансиран от корпорация. Това много силно ми повлия и като направих собствено проучване с един приятел, гениален биопсихолог, който работеше в една от водещите научни лаборатории, осъзнахме, че наистина това се случва. Крайната цел беше да експлоатираме хората. По това време започнах да научвам за определени форми на изпълнителски изкуства в района на Санфранциския залив – бяха горе-долу като нещата, които правих аз, но в тях имаше много повече поетичност и красота и бяха някак по-отворени. Това ме порази. Казах си, че искам да уча изкуство. Открих няколко малки течения, които ме привлякоха, и в крайна сметка записах в UCLA и по стечение на обстоятелствата там се оказах в компанията на хора като Chris Burden, който беше шеф на департамента там. Имаше истински етос и характер в този университет по това време. Не ставаше дума за правене на предмети, а за действията като изкуство.
Bounty, 2016
В лекцията си говори за нуждата от осъзната промяна. Каква промяна искаше да направиш? Преживях лична, осъзната политическа промяна, не искам да го наричам пробуждане, но в един момент не ме вълнуваха същите неща като повечето хора. Имах различна гледна точка и започнах да се интересувам от биографията на Malcolm X, от Черните пантери, които действаха близо до където живеех, от пънк сцената – все контракултурни движения. После се запалих по движението за свобода на словото в Berkeley. Имало е много хипита по това време и, макар да не се идентифицирах с тях, те бяха основата, от която другото беше тръгнало. Винаги съм смятал, че е важно да се изправяш срещу авторитетите, особено корпоративната власт, която е доминантната икономическа и политическа сила на планетата и до днес.
Оттам стигаме до консуматорството, което е централна тема в изкуството ти. По-скоро естетиката на корпоративното консуматорство или моделите на корпоративната консумация и как те оформят обществото. Не става дума за реактивно действие. В много от работите си казвам: ей риби, плуваме във вода, а рибите казват: какво? Това е важното за мен. Иначе хората винаги сме били консуматори. Не мога да кажа, че консуматорството е зло или добро, то има определени характеристики, които ме привличат и затова ги разглеждам и изследвам. Много се вълнувам от способността на индивида да се вмъкне в тях и да изземе част от силата в уравнението. Границата е много тънка. Поне от естетическа гледна точка. Няма доказана формула, но има много мощен колективен ефект в съзнанието на хората.
Как би описал консуматора на твоето изкуство? Винаги се стремя да търся колективния аспект в работата ми, което не се среща много често в съвременното изкуство, като се замисля. В изкуството наистина до голяма степен има някаква ексклузивност. Хората, които колекционират изкуството ми например, го приемат като ексклузивно. Ок съм с това. Ексклузивността не е еднозначна с елитарността, макар и често да вървят за ръце. Класовите системи и елитарността са ни присъщи. Вероятно работата ми е за хора, които са виждали много изкуство. Със сигурност не е за всеки и не мога да кажа, че таргетирам масите. Хората, които харесват нещата ми, по-скоро са виждали много изкуство и ги разглеждат през този опит и през призмата на историята на изкуството и работата на други съвременни артисти. Да, може да се каже, че публиката ми е информирана. Като цяло получавам позитивни реакции от младите. Разбира се, зависи от конкретната работа, но като цяло младите хора като че ли винаги ме усещат.
Watershed, 53-то Биенале за съвременни изкуства във Венеция, 2009
Къде е разликата между съвременното изкуство в Щатите и в Европа? Много е различно по няколко начина. Европейците разглеждат историята през обектива на изкуството. Историята на света и историята на изкуството се преплитат в съзнанието им. В Щатите това не е така. Най-много да стигнат до 60-те и Andy Warhol и дотам, не осмислят от какво е обоснован като явление и как бележи времето си. Пазарните сили в света на изкуството в Щатите и в Европа са много различни. Не мисля, че ще преувеличава, ако кажа, че системата в Щатите е изцяло покварена – напълно е в ръцете на комерсиални сили, дори училищата. Пазарът, галериите и колекционерите играят твърде първостепенна роля. Това не означава, че няма интересни имена било то изпълнители или концептуални артисти. Но институциите и целият апарат около света на изкуството разчитат на частно финансиране, а то има други съображения.
Какво да очакваме в Пловдив? Рисунки, живопис и една временна скулптура, направена специално за събитието, която ще трябва да дойдете да видите – ще напълня фонтана пред Общината със 70 хиляди литра диетична кола.
Пълната програма на НОЩ 2017 е тук.
