Daniel Mallory има защо да е доволен от случилото се през последната година. Американският писател и бивш редактор на издателство William Morrow е последният наистина голям хит в книгоиздаването със своя дебютен роман Жената на прозореца – бестселърът от класацията на The New York Times, който отбелязва нова глава в бурното развитието на жанра с психотрилър истории за жени в опасност и успява да продаде над милион копия под псевдонима A. J. Finn. Диаболичната история за страдащата от агорафобия, прекаляваща с мерло и стари филми и шпионираща своите съседи Anna Fox предизвиква първосигнални асоциации с работата на Hitchcock и Agatha Christie и вече е поверена за екранизиране на режисьора Joe Wright (Изкупление, Гордост и предразсъдъци, Най-мрачният час), а самият Mallory има какво да сподели за борбата с депресията, писането на психологични романи и модерните тенденции в книгоиздаването в много дълъг и напоителен разговор с Mark Lawson в Лондон.
Какво е обяснението за инициалите и името, което използвате – A. J. Finn? Малко ми е неловко и сигурно трябва да измисля по-добро обяснение, но А. и J. са инициалите на моята братовчедка Alice Jane, от която винаги съм се възхищавал, което, добре разбирам, не е достатъчно сериозна причина. Finn е името на булдога на друг братовчед – обичам френските булдози, изумително грозни са и съществуват едва ли не в противоречие с природните закони: не могат да дишат добре, движението буквално ги убива (смях). Те са съвършеното домашно животно и най-популярната порода кучета в Ню Йорк. Истината е, че не мислех, че романът ми ще отиде кой знае колко далеч и по-скоро на шега се нарекох A. J. Finn.
И когато издателският свят разбра, кой сте? Каква изненада! (смях)
Наистина изненада, но имаше ли хора, които се раздразниха? Предложихме книгата едновременно в Англия и в Щатите и за моя изненада много бързо получихме положителни отзиви. Чак когато издателите и от двете страни на океана дадоха знак, че са готови да направят оферти, се помислих, че вече е време да им кажем кой съм, за да знаят, с кого ще работят. Затова написах писмо до всеки един от издателите, като знаех, че новината много бързо ще се разпространи сред съсловието, и обясних кой съм, защо съм избрал да пиша под псевдоним, и бях благодарен, че никой не се отказа от сътрудничеството.
Предполагам, че преди това сте общували с много от тях като колега? Да, разбира се, имаше елемент на подвеждане, с който не се чувствах напълно комфортно, особено когато предложихме романа на моя собствен работодател, който в крайна сметка откупи правата.
Споменахте, че вашият работодател е откупил правата за книгата. Мислите ли че анонимността по-скоро ви е помогнала или попречила? Книгата беше предложена напълно анонимно. Исках всички да са в равнопоставено положение, не исках никой да има предимство, затова изпратих на всички, включително и на моя началник, същото писмо. Но наистина последвалите разговори с моя работодател, който в крайна сметка откупи правата, бяха далеч по-неформални отколкото с останалите. И както казах, отзивите дойдоха много бързо и бяха много положителни. Щом стана ясно, че издателите се готвят да направят оферти, аз и агентката ми се почувствахме задължени да разкрием кой стои зад псевдонима. Мислехме, че ще бъде справедливо да знаят с кого ще работят. Пък и аз не бих искал да се натрапвам на някого, който не би желал да работи с мен. Затова написах писмо до всички и обясних кой съм, защо съм избрал да представя книгата си под псевдоним и защо въобще съм я написал. За радост, никой от тях не се отказа и когато се стигна до офертите всички бяха напълно наясно с положението.
Дълги години сте били редактор в голямо издателство. Гледахте ли на ръкописите, които ви предлагат с мисълта: Ето така се прави, това работи, това не работи? Не, не съм. Доста журналисти изказаха предположения или дори твърдения, че сигурно зная тайната или ключа къв успеха, защото съм прекарал 12 години като редактор и издател на криминални романи. Истината е, че няма тайна и няма ключ. От опит знам, че няма книга, която да е сигурен хит. Нито 50 нюанса сиво, нито Кодът на Да Винчи, нито Хари Потър. Само случайната конспирация между късмет, обстоятелства и добър издател могат да издигнат една книга до върха. Не съм имал сериозни намерения да пиша роман до момента, в който се случи. Като млад мъж, сега съм на 38, така че когато бях наистина млад, преди десетина години, имах смътна идея, че може би ще пиша, както предполагам много хора, които следват литература в университета, но средата и пазара не бяха никак благоприятни. За един много дълъг период от време от края на 80-те, когато през 1988 Thomas Harris публикува Мълчанието на агнетата, на пазара доминираха трилърите за серийни убийци на автори като James Patterson и Patricia Cornwell. Аз с удоволствие чета подобни трилъри, но знаех, че нямам такъв роман в себе си – сигурно въображението ми не е достатъчно извратено. Тогава през 2012 се появи Не казвай сбогом на Gillian Flynn, превърна се в глобален феномен и бе открита масова читателска аудитория по целия свят за този жанр, който сега наричаме психологически трилър. Като докторант в Оксфорд, темата на моята дисертация беше Patricia Highsmith, авторката на Талантливият Мистър Рипли. Бях открил Highsmith като тийнейджър и това, което ме вълнуваше и смущаваше в книгите й е начинът, по който преобръщаше нормите на криминалния роман. Както знаете, детективският роман обикновено е морално поучителен. Ако четете историите на Sherlock Holmes, очаквате накрая виновните да бъдат наказани, добрите – възнаградени и порядъкът да бъде запазен или възстановен. Не и у Highsmith – тя всъщност ви кара да поддържате лошия герой, който извършва върховни прегрешения, и това ме разстройваше, но също така, като човек естествено склонен да спазва правилата, това по някакъв начин ме възбуждаше. Прескачаме няколко години по-късно, Не казвай сбогом жъне огромни успехи и аз си помислям, с развития си усет към пазара, че сега е моментът да се напише психологически трилър, но отново – нямах усещането, че имам в себе си подобен роман. Като редактор, през годините се бях научил да разпознавам, когато някой се преструва или се пресилва, или фабрикува, и в това няма нищо автоматично дисквалифициращо, но аз не исках да напиша подобна книга. Честно казано, ако сте под тридесет и нямате истинска история, не бива да се захващате, освен ако не сте Malala (смях). Тя все пак е преживяла доста неща. Минаха години, излезе Момичето от влака и се потвърди, че това не е мода, че интересът не е мимолетен, че това е литература, която може да издържи и действително издържа на времето. Всъщност Highsmith не е откривателката на тази територия през петдесетте години на миналия век. Според мен това прави Henry James с Примката на призрака през 1898. Наричам този роман оригиналния психологически трилър. Така или иначе, аз продължавах да нямам истинска история. Но след това се случиха събития, които промениха нещата, за което мога да разкажа…
Разбира се. През лятото на 2015 имах консултация с един руски психиатър точно на рождения си ден, както човек обичайно прави на рождения си ден (смях) – причудлива американска традиция, видите ли. Намирах се в кабинета му, защото исках да променя психотропните лекарства, които взимах. От 2001, от двадесет и първата си година, се борех с тежка клинична депресия и в продължение на петнадесет години бях опитал всяко възможно лечение в битката с нея – медикаментозна терапия, медитация, хипнотрапия, електро-шокова терапия, лечение с кетамин и т.н., но никое от тях нямаше траен ефект и резултатите бяха нищожни. Тогава реших, че трябва отново да променя лекарствата. Психиатърът, брилянтен специалист, ме слуша и разпитва в продължение на час и половина и после ми каза: Вижте, смятам, че ви е поставена погрешна диагноза. Не мисля, че имате униполярна депресия. Смятам, че страдате от биполярно разстройство. Започнах да споря с него, защото по-принцип обичам да споря, и му казах: Чакайте малко, още никога не съм изперквал напълно. Макар че сигурно усещанета е страхотно. Но той отвърна: Не сте, но мисля, че имате вариант на биполярно разстройство, когато високите състояния не са толкова изразени, но ниската, депресивната фаза е по-дълбока и трайна. Как ще разберем дали сте прав, го попитах, а той ми каза: Ще спрем предишното лечение, ще започнете нови лекарства и ще видим как ще се държи болестта. Това го бях правил и преди, мога да го оприлича на превръщането на Bruce Banner в Hulk: то е като… ъъъъррр (смях) – това е моята имитация на Hulk, внимавай Mark Ruffalo – с други думи, преживяването не е никак приятно. За радост беше през лятото, през юли, издателствата затварят по това време и аз трябваше да прекарам шест седмици в къщи, на дивана, гледайки стари филми и препрочитайки стари книги отново и отново, до безкрай. Един ден, докато гледах Прозорец към двора на Hitchcock, забелязах светлина с периферното си зрение. Беше съседката ми през улицата, в Манхатън, беше запалила лампата в хола и аз, в духа на добрата стара нюйоркска традиция, започнах да я следя, да я наблюдавам. Тя не правеше нищо особено интересно – настани се в креслото и започна да щрака дистанционното. От телевизора зад гърба ми чувах Thelma Ritter да нарежда на James Stewart, перифразирам думите й: Мирише ми на неприятности. Седиш тук, гледаш през прозореца, виждаш нещо, което не бива да видиш – и ето ти беля! Помислих си: Я се разкарай, Thelma. Но също си казах: Направо е смешно, след шейсет години аз правя същото, което и Jimmy Stewart. Воайорството умира трудно. Така ненадейно се зароди тази история и започна да придобива форма в съзнанието ми.
Споменахте Не казвай сбогом, Момичето от влака – за радост на феминистките, вашата героиня се е издигнала, тя вече не е момиче, а жена. Винаги ли е била зряла жена в представите ви? Да и това е съвсем съзнателно. Сега ще си подбирам внимателно думите. Мисля, че Не казвай сбогом е чудесна книга, моите уважения и за Момичето от влака. За мен оригиналното заглавие е изпълнено с ирония, защото книгата е за това как мъжете инфантилизират и редуцират жените. Разбирам, защо толкова книги последваха тази мода с момиче в заглавието. Ако трябваше да следвам моя редакторски инстинкт и аз щях да направя същото. Казвайки това, ако си на осемнайсет, а в някои страни – на шестнайсет, или повече, според закона и биологията ти си жена. И в това няма нищо лошо, напротив. Колко противно би било ако наричаха мъжете момчета, само при тази мисъл козината ми настръхва. Мисля, че това е една от причините Lisbeth Salander от Мъжете, които мразеха жените и Amy Dunne от Не казвай сбогом да имат такова глобално въздействие – както много жени, както повечето жени, те могат напълно да се мерят с мъжете в живота им. Anna Fox, героинята на моя роман, не е толкова войнстваща като Lisbeth Salander, нито толкова контролираща като Amy Dunn. Тя напълно си е объркала живота, но в нейна защита бих казал, че тя го съзнава и поема отговорност за това. Тя не е стресирана дама. Тя става свидетел на събитие, извършва разследване, изправя се срещу извършителя и изпитва силите си без помощта на мъж или на който и да било. Тя е жена, зряла жена и това е забележително.
Споменахте Patricia Highsmith, както и Hitchcock. Tой е моделът за това, как да се нагнети напрежението до най-висока степен, нали така? Мисля че е така, защото филмите му са извън времето. Спомням си как като тийнейджър бях пленен от Hitchcock, когато на другия край на нашата улица имаше студийно кино. Всяка седмица там правеха ретроспекции на филм ноар, вечери на класическия филм, Hitchcock маратони, и аз, петнайсетгодишен без особено много приятели, се паркирах на първия ред и потъвах в екрана няколко нощи подред. През 1988, когато бях доста впечатлителен осемгодишен хлапак, безотговорните ми родители ме заведоха да гледам, по липса на друг избор, холандско-френския филм Изчезването, който по всеобщо признание е един от най-страшните психологически трилъри на всички времена. Невъзможно е да се забрави края му, краят му е незаличим, колкото и човек да се старае. Това е край, който покойният филмов критик Roger Ebert описва като ужасяващ, но неизбежен. Десет години по-късно, в друго кино гледах филма на Wes Craven Писък, за касапи серийни убийци. Мисля, че що се отнася до касапските филми, този е доста добре направен. Наистина бях ужасен, но не по приятен начин. В първата сцена виждаме как посичат Drew Barrymore, направо я унищожават. На следващата вечер за първи път гледах Психо на Hitchcock. Независимо от прословутата поредица в душа, която трае 52 кадъра, всичко е само внушение – в нито един момент не виждаме как ножът пробива плътта. Сцената ме изпълни с истински ужас и се възхищавах на това, колко по-силни и въздействащи са внушението и сдържаността в сравнение с касапницата и бруталното насилие.
Hitchcock организира сюжета в Прозорец към двора, като намира причина, поради която образът на Jimmy Stewart е закотвен в къщи – в случая, той си е счупил крака и е в гипс. И на вас ви е била необходима подобна причина – агорафобията. Kолко рано стигнахте до тази идея? Трябва ли наистина да има причина героинята да е затворена у дома? Моментално, и го реших по ред причини. Първо, мислех, че е хубава метафора – героинята е заключена психологически, от неизяснена травма в миналото й, точно както е заключена физически от своето заболяване. Второ – искаше ми се да зачета традицията на разказване на Hitchcock и филм ноар, макар че правя разлика между двете, на която мога да се спра по-късно. Образите и у Hitchcock, и във филм ноар постоянно се опитват да избягат, но вместо това се оказват затворени. Във филм ноар те непрекъснато се впускат из тъмни улички, крият се в тъмни барове, опитвайки се да избегнат репресивния и санкциониращ свят, но разбира се само изграждат нови затвори около себе си. Не напразно много от филмите на Hitchcock се случват в ограничени пространства: Прозорец към двора – в апартамент в Ню Йорк; Набери У за убийство – в апартамент в Лондон; Спасителна лодка – в спасителна лодка (смях). Исках да зачета тази традиция. Приех го и като творческо предизвикателство. Не мога да се сетя за много книги, чието действие протича на едно единствено място. Може би първата част на Стая на Emma Donoghue. Дори не мога да се сетя за друга и знам защо – защото е дяволски трудно.
След като сам споменахте Стая, в романа читателят усеща истинско облекчение и като че ли усеща облекчението и на автора, когато героинята успява да излезе от стаята. Има кратка сцена, в която героинята ми успява да излезе от къщата, но дори в този момент мисля, че е обхваната от дълбока паника, защото да напусне къщата за нея е много по-опасно, отколкото да остане вътре. Между другото, това е сцената, в която помолих да ми дадат малка епизодична роля, защото няма други възможности. Можех да изиграя минувач или зяпач, но се боях, че прекалено ще се набивам на очи.
Споменахте за онези шест седмици, когато сте гледали стари филми и ви се е родила идеята за книгата. Казахте, че сте били в период на смяна на лекарствата. Проработи ли все пак смяната на медикаментите? Да, само след четири седмици стана ясно, че това е правилната диагноза и правилните лекарства. След като се бях мъчил повече от петнадесет години, от 2001 насам, облекчението беше невероятно и неописуемо, и мисля, че не е случайно, че изведнъж се почувствах свободен да се впусна в творчески проект. И така, както казах, историята пусна корен и започва да придобива форма, а от някакво друго кътче на съзнанието ми към нея се втурна една жена, която като мен се преборваше с травма; чиято мъка идваше от съвсем различни от моите обстоятелства, но които ми се струваха съпоставими с моите по интензивност. И тъй като усещах, че вече излизам от дупката, защото наистина така се чувствах, си помислих, че искам един вид да я поведа за ръката. Аз бях преживял това, което преживяваше тя. По този начин можех да изследвам моите собствени проблеми от безопасно разстояние, от дистанция. Четенето на литература е по същество акт на вживяване и съчувствие и аз мисля, че това е абсолютно вярно. То ни позволява да съпреживяваме живота на другите хора. Аз открих, че писането е също такъв акт на емпатия.
Като издател вероятно сте чули, че започнаха да назовават определени творби в този жанр с определението жени в опасност, което звучи ужасно. Но Hitchcock до голяма степен практикува този подход – макар че в Прозорец към двора главният герой е мъж, и в Психо, и в Птиците все жени са под заплаха. Във вашия случай обаче, като автор от мъжки пол, от самото начало ли знаехте, че героинята ви ще е жена и че разказът ще се води от нейно име? Едва ли е само защото така я видях във въображението си. Ако трябва да се разровя в подсъзнанието си, вероятно има две причини за този избор. Първата е че исках да създам нещо като коректив, на това, за което говорите, и което възприемах като тревожна тенденция в развитието на прозата, особено на жанровата проза с жени в центъра й. На второ място, в сърцето на моята история (а според мен тя е най-вече история за самотата и за това, колко е трудно да се свързваме с другите хора) е дълбоката връзка родител-дете и ми се струваше, че ще е много по-силно, ако тази тема е видяна през очите на майката.
Както казахте, отзвуците от Hitchcock са съзнателно търсени, но вие разполагате с нещо, което той не е имал – социалните медии. Без да издавам нищо от сюжета, Anna задава на привидно непознати хора въпроси, чиито отговори са й вече известни, защото ги е проверила в Google. Същевременно е трябвало да изберете име на втората героиня, което да е толкова популярно, че да е непроследимо. Да си призная, и аз често задавам въпроси, чиито отговори знам предварително, това ласкае интелигентността ми, защото имам ниско самочувствие (смях). От опита ми в издателството знам, че интернет може да причини голямо объркване и интриги. Едно време можеше да изпратиш героинята си по някое запустяло шосе и тя вече е в беда. Сега Siri й идва на помощ и тя е окей. Можеше да изпратиш героя си в библиотеката, за да се рови из стари микро-филми, сега имаме Google. В Жената на прозореца навлизането на така наречените дигитални технологии се използва точно за това – тe улесняват обратите в сюжета и предоставят средство, чрез което героинята влиза в контакт с други хора. Вече споменах, че в сърцето на тази история е темата за самотата и убеждението колко е трудно хората да установят връзка помежду си. От своя прозорец и от своя лаптоп Anna Fox упорито се опитва да запълни този пропуск. По този начин тя се опитва да конструира историите да другите хора и понякога прави грешки.
Kато че ли в пост-дигиталния свят е по-лесно да страдаш от агорафобия, защото всичко, от което се нуждаеш, може да ти бъде доставено. Не звучи непривлекателно, нали?
Знаехте ли, че е така? Знаех, имаше дни, седмици, а понякога и месеци, когато се борех с депресията и нямах сили да се измъкна от леглото, та камо ли да изляза от къщи. Имах горчив опит от първа ръка. Но е забележително как дори и да нямаш агорафобия, днес всичко може да ти се достави в дома – развлеченията ги получаваш онлайн, абсолютно всичко може да се поръча и най-хубавото е, че може дори да не работиш в офис. Животът ни постепенно става все по-изолиран. Интернет, който е незаменимо средство в нашия живот, може да ни свързва, но също така може да ни разделя.
Заемайки предпоставката за сюжета от Hitchcock, гледахте ли филма отново? Освен това филмът е направен по разказ – препрочетохте ли и прегледахте ли всички източници? Направих и двете неща. И макар че съм гледал многократно всички филми, които се споменават в романа, има поне четири дузини имена и реплики, които трябваше внимателно да проверя, за да мога впоследствие да ги цитирам точно. Много от тях знам наизуст и мога да рецитирам по памет – като си помисля колко неща можех да свърша за това време, ми става тъжно (смях). Разбира се, вплетох много от тези диалози в романа с идеята, че ще изпълнят две функции: от една страна се надявах, че ще придадат известно настроение и атмосфера, както и усещането за мистерия и напрежение на действието. От друга страна подтиквах читателя да се чуди дали цитирането на даден филм е подсказка към това, което предстои да се случи, или просто ги подвеждам в лъжлива посока.
Това, което не споменахме за Аnna, е че е разделена от съпруга и дъщеря си. Анна разказва как с мъжа си обичали да правят различни класации на филми като най-добрите Hitchcock–ови филми, които не са правени от него. Да, беше доста забавно да съставям тази класация. Известно е, че Hitchcock е закъснял само с няколко часа за правата на Les Diaboliques (1955). Вместо това, те били откупени от Henri-Georges Clouzot. Филмът е адаптиран от френски роман на същия автор, който написва Шемет. Този път Hitchcock успява да вземе правата и така си връща за направения пропуск. Les Diaboliques е един от любимите ми филми, защото е един от малкото от ерата на филм ноар, която според мен започва през 40-те и завършва към края на 50-те години, в който жените са силни и овластени. Тъй като филм ноар процъфтява в периода след войната, по време на която жените се включват в производството, навлизат в обществото и получават позиции, филмите, правени по-късно, когато жените се връщат обратно към домашното съществуване, имат склонност да квалифицират жените в две категории: те са или светици, или блудници; или добри момичета като Grace Kelly, или бесни кучки като Jane Greer в Поглед към миналото. В Les Diaboliques има не една, а две жени, които са смесица и от двете и няма друг филм от тази ера, който да представя жените по този начин.
Беше ли важно да имате непрекъсната линия на времепротичане в романа? Да, аз обичам да чета трилъри отчасти защото те предлагат концентрирано, интензивно преживяване. Не исках да напиша история, която, по липса на по-добър израз, се влачи мудно, точно както не исках да напиша глави, които се влачат мудно. Доста ми харесва идеята, че всичко може да се случи, разкрие и разреши в рамките на точно определен отрязък от време. В това може да се види известен паралел с усещането за затвореност, което дефинира и повествованието, и обстоятелствата в романа.
Книгата впечатлява и с оригиналността на метафорите. Едно от нещата, на които винаги съм откликвал от най-ранна възраст, беше играта на думи. Писателите, от които се възхищавам сред моите съвременници имат две общи черти. Първо – те всичките пишат вълнуващи криминални истории – говоря най-вече за Gillian Flynn, Kate Atkinson и Tana French. Едно от нещата, които обичам в криминалния жанр и винаги съм обичал още от времето, когато се образовах върху Agatha Christie и Sherlock Holmes е, че понякога, дори не често, но понякога, романите могат да се възприемат поне на две нива. Може да се наслаждаваш на изненадите и обратите в историята, на подвеждащите ходове и разкритията. Но под повърхността и то само понякога може да се открие нещо същностно, значимо. Не казвай сбогом е отличен пример. Това и дяволски добре скроената мистерия, но там има завладяващ подтекст, който казва много провокативни и спорни неща за жените, женомразството и брачната институция. Исках да напиша книга, която има подобен резонанс, многоизмерност и дълбочина. Много трилъри са като кръстословици – разсейват те за кратко, разбираш ги, отместваш ги и ги забравяш. Не това исках да направя. Второто качество, което тези автори споделят, е любовта към езика. Особено Tana French е автор на изключително богата и свежа проза. Докато четях романа й В гората например, попаднах на думата jink. Тя бе написала, че светлината се отблъсква от потока и аз си помислих: Каква хубава дума, дума, която не съм чувал. Искам да измисля изречение с тази дума, да конструирам цял параграф около нея, тя може да вдъхнови цял откъс. Така си избирах думи, които бих искал да използвам в моята история и ги пусках да летят – както казахте, експериментирах с тях.
Tana French е особено привързана към разказа от първо лице. Това е избор, който всеки писател трябва да направи много рано – първо лице или трето лице. Винаги ли знаехте че ще романът ви ще бъде в първо лице? Да, просто защото усещах такава близост с моята героинята и знаех, че по този начин мога да преосмисля своите собствени проблеми, но от безопасна дистанция. Исках като вентрилоквист да заема нейния глас. Следващата ми книга е разказана от трима разказвачи и разказът се води от трето лице, само защото не мисля, че съм достатъчно опитен, за да създам три ясно разграничени гласове. Продължавам да се уча.
Успяхте ли да идентифицирате следващата тенденция в криминалния роман преди да напуснете издателството си през декември? Знаете ли какво научих през годините, прекарани в тази индустрия, и предполагам че същото важи и за другите медии – разбрах, че хората зад кулисите много по-бързо се уморяват от тенденциите отколкото читателската публика. Само си представете как се чувства един редактор в Marvel. Вероятно си мисли: Боже, хората сигурно са уморени от това. Но ето – Черната пантера чупи всички рекорди. Забелязах например, без да споменавам имена, че през последната година и половина издателите се опитват да се отместят от психологическия трилър, но усилията им остават невъзнаградени. Читателите си ги искат. Написването на моята книга не е пресметлив ход, а просто щастливо съвпадение, че интересът на пазара е все още оживен. Не знам, не мисля, че някой можеше да предрече издигането на юношеската натуралистка фантастика на John Green по времето, когато Здрач доминираше пазара. Едно от най-вълнуващите неща в издателската работа е, че никога не знаеш какво ще се покаже зад ъгъла. Нещо ще се появи и ще промени правилата на играта, както направи Не казвай сбогом, както преди това направи сагата Здрач. Може би това ще бъде Огън и ярост.
Издателите сигурно живеят в постоянен страх. Вероятността да направят грешка сигурно е ужасно бреме? Сигурно си спомняте онази случка преди десетина години, когато един умник беше предложил текст на Jane Austen под различно заглавие на няколко издателства. Никой не откупи правата. Бяха написали унищожителни откази, в които обясняваха, че няма пазар за подобна книга, че не е написана добре и така нататък (смях). Тъй като в момента има достатъчно много издателства, които покриват почти всяка база, не мисля, че много книги ще пропаднат през пролуките. Заслужава внимание и фактът, че някои самиздат автори като Andy Weir, който написа Марсианецът, създадоха голямо оживление и много бързо бяха приобщени към статуквото. Мисля, че в някакъв момент някой самиздат автор дълбоко ще разклати индустрията. За радост, вече не съм в тази индустрия и това не е мой проблем.
Говорехте за издателите, които се опитват да насочват пазара и за читателите, които не им се поддават. Но сигурно сте забелязали и фрустрацията на писателите от факта, че читателите често искат от тях да пишат отново и отново все същата книга. Това тревожи ли ви като писател? Сега вече ме разтревожих (смях). Мисля, че една от причините за процъфтяването на психологическия трилър е, че той почти задължително е единично произведение. От опит знам, колко е трудно да се поддържа качество, когато се пише по един роман годишно и най-бързият начин е да се напише отново същата книга, най-често като част от поредица. Но читателите започнаха масово да изоставят тези поредици и ние изведнъж видяхме продажбите да потъват; понякога може да се случи и постепенно, един вид като бавно износване. Възможно е след пет или десет години съдбата на тези поредици или серии да се обърне, но мисля че в момента читателите търсят нещо, което да усещат като различно, дори и да е по същество подобна история за жена в опасност, разказана с известни вариации.
След като сте били дългогодишен редактор, сега как се отнасяте към редакторската намеса – по-благоприятно или по-враждебно? Мисля, че се отнасям с по-голямо разбиране. И нека си го кажа – писателите са най-трудните хора (смях). По някакъв начин този опит ме накара да симпатизирам далеч по-малко на авторите, което е малко неочаквано. Причината е, че да бъдеш професионален издател, и мисля, че много от редакторите и издателите разбират това, означава, че експертизата ти всекидневно ще бъде поставяна под въпрос. Не винаги, но по принцип авторите са хора с твърдо мнение и често имат категорични идеи как да изглежда корицата, какво да бъде заглавието или каква да е формата на повествованието. Аз никога не бих обезкуражил един автор да изрази мнението си, особено ако има дълбоко убеждение по даден въпрос. Но от друга страна е истински лукс и привилегия, както се убедих от моя екип в Harper Collins, да имаш цял отбор от експерти зад гърбa си. Например, дори и да не харесваш особено корицата, но ако всички от екипа ти казват: Това е корицата!, по-добре е да си затвориш устата и да имаш малко повече вяра в тези хора, защото вероятно ще се окажат прави.
Жената на прозореца (меки корици, 440 страници, Сиела) на A. J. Finn струва 13 лева онлайн и 16 лева в по-добрите книжарници.