Константин рисува най-вече за себе си (и за да провокира)

© Петър Драганов

За човек, който работи в сградата на фирма за климатици, Константин Константинов е изтеглил най-късата от късите клечки. Просторното ателие на пловдивския художник в една от индустриалните зони на града се намира на единствения етаж без собствена вентилация и отопление. Лятото е жестока жега и не се издържа, мога да рисувам само нощем. Зимата е по-добре. Имам си печка, която загрява бързо цялото ателие.

Което не е никак малко (ателието, не цялата ситуация). Константин рисува в отделна зала в едната част на етажа, чийто бетонен под е посипан с многобройни изхабени туби от бои, засъхнали капки ала индустриален Pollock, изхабени четки, напластена боя, голям статив, няколко маси и облегнати картини по стените.

© Петър Драганов

Единственият помен от технологии е разнебитен лаптоп, който използва само за музика в моментите, когато не е надул някоя плоча от колекцията с експериментален джаз на грамофона. По-голямата част от етажа на Константин е огромно празно пространство с висок таван и бели стени, което служи за импровизирана галерия на неговите картини. Единственият контраст в спартанската атмосфера (освен ярките цветове на картините и канапето за гости) е самотен роял (на който не свири) и половин дузина буйни саксийни растения, колкото да не е съвсем без нищо.

Плюс дузина огромни сандъци. Запознали сме преди повече от година покрай общи приятели от Пловдив, но отиваме да се видим в студиото едва в края на август, точно навреме за посрещане на последната му изложба. Под посрещане се разбира пристигането на няколко десетки платна от експозицията в германския град Триер, транспортирани обратно до България в дървени сандъци, които се правят специално за него. Програмата за деня включва бърза работа с винтоверта, за да провери дали всичко е наред. Искам да ти я покажа цялата изложба, обаче трябва да ми помогнеш – не знам какво има в отделните сандъци, забравил съм, давай да отваряме.

© Петър Драганов

Константин Константинов е син на един от най-талантливите и известни български художници. Анастас Константинов е рязък гений на мистичния експресионизъм, който умира внезапно преди две години и половина след десетки самостоятелни и групови изложби по света и у нас. Неговите картини са в колекциите на Националната и почти всички градски художествени галерии в страната, но най-впечатляващ е собственият му дом и ателие в Стария град, превърнати в галерия.

Макар раната от загубата на баща му да е сравнително прясна, Коко говори удивително спокойно за най-важните му съвети и не се замисля два пъти, преди да организира изложба в негова почит само шест месеца след смъртта му. Зад положителния му характер, скорострелно говорене и скачане от тема в тема се крие чувствителен човек, който рисува спонтанно само заради потребността да рисува, организира изложби само когато се намери с правилните хора и стои умишлено встрани от артистичните среди в България. Или, наш тип готин бойскаут агент, който отказва да се определя стилово или да говори задълбочено за всяка картина и вместо това предпочита да си бъбрим за всичко, което ни интересува в навечерието на новата му изложба в родния Пловдив и малко след като се е прибрал от последната екскурзия.

© Петър Драганов

Как беше в Маракеш? Яко. Обиколихме цяло Мароко и всички големи градове.

Рисуваше ли в главата докато беше там? Знаеш ли кое е най-странното? Слънцето в Мароко изглежда и се усеща по-различно – има един много характерен пустинен отенък на оранжево и жълто. Последните ми жълти картини са именно в такива тонове, а съм ги рисувал преди екскурзията в Мароко. Много странна работа.

Винаги ли рисуваш импровизирано или има изключения? Принципът е тотална импровизация. Просто понякога има някакви остатъчни образи или определени неща в съзнанието. Колкото и да са разнообразни, винаги имат някаква стилова връзка, която ги свързва помежду им Разбира се, като приемем, че стилът е условност. Заглавията на картините, също. Повечето са кръстени от мои приятели, които минават през ателието. Както виждаш, рисувам всякакви и различни неща. Абсолютна импровизация, това е.

И никога не си почвал да рисуваш… По поръчка? Не.

По-скоро по някаква конкретна тема, която подлежи на развитие или знаеш, че рисуваш нещо, което ще се превърне в изложба. Казах ти по-рано, че не рисувам по теми. Това си личи и от заглавията. Тъй като рисувам импровизирано и без ясна крайна цел, всеки може да си сложи негово заглавие. Важно е да има, но не и да съм го измислил аз. Ако някой друг го уцели преди мен, така си и остава.

© Петър Драганов

Вълнува ли те мнението на другите? Честно казано, не много, защото рисувам най-вече заради собствена потребност да го правя, но оценките и позитивното отношение ми връщат някакъв заряд и вдъхновение. Разбира се, няма как да не ти влияе чуждото мнение, защото художникът не рисува с четки и бои, а с емоционалност. Работиш със своята чувствителност, материалите са условност. Самото рисуване е някакъв вид диалог – правиш го за себе си, но и търсиш контакт с публиката. Като се замисля, в изобразителното изкуство не е точно диалог, а по-скоро директно внушение.

В едно от първите ти интервюта преди десетина години казваш, че е адски важно художникът да бъде разпознаваем. Още ли мислиш така и какво се промени? Разшири се кръгът на хората, които познават моята работа. Отношението ми към изкуството си е същото, действам всеотдайно, но гледам и картините да се променят. Репликата за комфортната зона е повече от банална, но гледам да се провокирам и да проверя докъде ми стигат възможностите. В България сме свикнали да гледаме едни търговски формати колкото масата и дотам – повече не вдигат, защото не се продава. Голямото платно е по-предизвикателно и за автора, и за неговите зрители. Някои го наричат претенциозност, но аз лично имам претенции само към себе си и към това да провокирам обратна реакция.

Каква ти е работната етика? Нямам определен работен процес, а вътрешно желание да рисувам и го правя само когато усещам, че съм откровен. На маса всеки може да ти обяснява колко е велик, като повечето художници, но платното не може да бъде излъгано. Рисувам всеотдайно, но не на всяка цена. Има дни, в които просто не ми се рисува и правя някакви други неща – опъвам си платна, слагам рамки. Насила не става.  

И въпреки това изглеждаш като забележително продуктивен. Колко картини рисуваш на година? Изобщо не ги броя, колкото станат. Не искам да ставам производител. За един художник е сериозно изпитание да не стане производител на картини, когато стане известно и търсено име. Много малко хора устояват. Картините не трябва да се произвеждат, а да се сътворяват. Смятам, че държа фронта и рисувам като себе си, без да се повтарям непрекъснато.

© Петър Драганов

Как успяваш да се редактираш и да прецениш кое, кога и най-вече дали? Изложбите се случват, когато трябва и сме се намерили и харесали с хората от галерията.

Имам предвид в ателието. Аха, ясно. Опитвам се да се наблюдавам. Понякога стоя в ателието и гледам някое започнато платно, може да ми отнеме и цял ден, но това пак си е някакъв вид творческа работа и част от процеса на създаване на картината. Готова е тогава, когато трябва. Идва един момент, в който всичко в платното си има собствена хармония и няма какво да добавиш, нито да махнеш. Случва се, макар и рядко, да минат пет месеца и да си кажеш абе може още нещо в тая картина.

Като онази с десетте килограма боя върху платното, която прилича на бисквитеното чудовище. Хубаво е да има край (смее се). Някои картини ги рисуваш дълго време. Една от твоите любими съм я рисувал седем месеца – почваш, спираш, гледаш, обръщаш я с гръб към стената, почиваш, после пак.

© Петър Драганов

Кой е първият ти спомен, свързан с изкуство? На една ученическа екскурзия ни заведоха в музея за съвременно изкуство в австрийския град Брегенц. Това ми беше първото стъпване в подобно място въобще. Имаше много авангардна изложба на Gilbert & George. Идея си нямах кои са, но години по-късно намерих флайера у дома и си ги припомних.

Макар и син на художник, започваш да се занимаваш с рисуване чак в 12 клас. Ами аз си тренирах професионално футбол и мислех, че ще се занимавам с това. Една съученичка ходеше на уроци по рисуване и ме накара да отида с нея. Влязох в ателието и ме грабна. Оттогава само искам да рисувам. Преди това и на училище беше спряло да ми се ходи.

Хубава работа. Не ти ли беше интересно в ателието на баща ти, а трябваше на друго място да се запалиш? Влизал съм като малък, даже съм рисувал някакви детски рисунки, които майка ми пази все още. Ходил съм и по неговите изложби, но явно не е бил дошъл момента още. Как се става художник? Никой не знае, случва се нещо шантаво и ставаш. Както е казал Salvador Dali, трябва да се удариш сериозно, за да те избие. Не е задължително и да си го учил, но западния свят го избива на лека профанщина – хвърляш една боя, бършеш си обувката и вече е картина. Критерият го няма.

Какъв е критерият в изкуството? В комерсиалния свят го налагат големите и мощни галерии. (Mark) Rothko и (Jackson) Pollock може и да им изглеждат на незапознатите като да са хвърлили една боя, но те са учили изобразително изкуство и са еволюирали, за да достигнат до тази минималистична и изчистена версия на своето изкуство. Rothko е забележителен, защото е един от първите, започнали да рисуват само в една гама. Наскоро попаднах в такъв спор, в който ми обясняваха буквално как и аз мога да ги направя тези три черти. Е да, можеш, ама къде са причината и следствието? Както си говорихме за Gerhard Richter – почва от натурата, рисува, рисува, после размазва, размазва и накрая достига до някаква абстрактност. Има градене.

Твоят градиент какъв е? Учих живопис във Велико Търново, рисувах си учебните етюди в академията и моите си неща на статива в квартирата. Тогава бяха малко по-илюстративни и сдържани, сега са по-експресивни и по-мощни. Гледам да се променям.

© Петър Драганов

Връщам те обратно на имената, които са ти повлияли и на провалената футболна кариера. Събираш отбор от най-добрите живи и умрели художници, кой е вътре? Хаха, много важен въпрос. Вярвам, че изкуството се ражда в изкуство, както го е казал Илия Бежков. Приказката, че занаят се краде, важи в пълна степен, че и отгоре. Няма да мога да направя само един отбор, искам да вкарам и писатели, джазмени, все хора, които са ме вдъхновили. Но взимам директно Rothko, Frank Auerbach, Van Gogh, Pollock, Edvard Munk, няколко германски експресионисти, няколко италиански футуристи. Може да стане цяло първенство.

Не знам дали ще се гледа и дали ще си дават много зор или ще рисуват пестеливо, но гениално по терена като Бербатов. Не знам. Ох, забравих един много важен човек. Anselm Kiefer. Много ефектен. Рисува едни огромни картини по три, пет, десет метра всяка, слага, маха бои, залива ги с някакви метали и като ги видиш в огромни халета върху бели стени направо припадаш.

Като баща ти като си му казал, че искаш да рисуваш. Първите му думи бяха: Ти си луд, знаеш ли колко е трудно? Опита се да ме откаже, но бързо видя, че няма да стане. Освен това той беше много критичен, все пак е школуван художник, страшно добър в неговите си неща. Щеше да се постарае да ме откаже, ако не ставах. Но явно видя, че нещо се случва и имам желание.

Помагаше ли ти за работата? Показвах му, но и странях. Неслучайно неговото ателие е на шест-седем километра от моето. По-скоро той го реши, защото знаеше, че не е добре да сме един до друг. Използваше много християнски и тракийски символи в късната си работа, аз май съм наследил по-скоро работата с ярките цветове. Нямам намерение да бягам от тях, поне засега. Дори в по-монохромните ми работи от последните години се усеща някакъв цвят или релеф.

Помниш ли най-острата му критика? Не става. Кратко и ясно. За първата си изложба въобще бях правил едни рисунки с пастели и моливи и той ги одобри, дори ми плати рамките. Като видеше нещо добро, не го подминаваше, ако беше лошо, го отричаше веднага. Беше краен. Можех или да се откажа, или да се постарая повече. Той си имаше своите начини да ме накара да го направя. Голям творец.

© Петър Драганов

Хващал ли те е страх от неща, които рисуваш? Да, даже сме си го говорили с баща ми. (Albrecht) Dürer казва на своите ученици, че трябва да рисуват нещата, които ги притесняват. Може би така ги изкарваш извън себе си по един не чак толкова страшен начин.

Тенденциозно ли търсиш подобен подход? По-скоро подсъзнателно, така ми идва, има го и леко скулптурния момент с релефа. В новите картини има не само изкривени глави, но и малко тела, появява се някаква форма (смее се). Не знам, може и да е някакъв страх. Но със сигурност не е най-определящо за моята работа. Можем до сутринта да си говорим за интензивна цветност и монохромна експресия в духа на неоекспресионизма, но това са само рамки.

Кога рисуваш повече и по-добре? Няма формула, мога да изкарам нещо, независимо дали съм щастлив или тъжен. Понякога в най-кофти периодите се появява нещо оранжево, жълто, цветно и обратното. Ако ме питаш дали употребявам алкохол, наркотици или други такива неща, докато рисувам, не. Не мога да усетя какво правя. Поне при мен не се получава, не мога да се доверя на себе си и усещам, че само хабя боите.

Сам ли работиш? Да. Като усетя някой да ми минава зад гърба, интуитивно оставям платното и почваме да си говорим.

Колко часа спиш? Осем.

© Петър Драганов

Правиш изложби от десет години, но все още се водиш млад артист. Еми да, на 34 съм, нали до 35 ги водят млади (смее се)?

Кога се вълнуваше повече преди изложба – сега или преди? Няма голяма разлика. Има си вълнение и едно такова чувство на превъзбуда, но все пак не е лайв пърформанс, картините са готови и всичко е наред.

Кои български артисти те впечатляват? Колкото повече гледам, толкова повече се убеждавам, че нашето изкуство е заровено в десета глуха, а имаме огромен потенциал. Да вземем например Атанас Яранов или Генко Генков, Нерон също. Наскоро гледах интервю на Павел Койчев и е страхотен. В най-тежкия си период участва в изложба редом до Jasper Johns и Louise Bourgeois.

Как един млад художник може да се пласира в съвременния свят? Не качвам и не продавам много по интернет. В западния свят и Азия (най-вече Китай) си има куратори и дилъри, които те оставят само да си рисуваш, докато търсят публика и клиенти. В България няма такива дилъри, а само галеристи, които правят по малко от изложби, по малко от продажби, по малко от нещо си и накрая нищо. Трябва да познаваш правилните хора.

Мислил ли си да напуснеш Пловдив? Само с някаква конкретна идея къде отиваш и какво правиш. Тук ми е супер, имам всичко. Но ако някои ме покани с конкретно предложение, бих пробвал.

© Петър Драганов

Вибрации в склада е в една от залите на пловдивския Total Sport Fitness & Squash (ул. Екзарх Йосиф 13) до края на януари. Констатин Константинов е тук и в Instagram.