Ето и последните, или ако трябва да сме по-точни, първите десет албума от прегледа на най-добрата музика, която слушахме през 2011. Предишните четиридесет позиции могат да се проследят оттук, а албумите от 2010 са тук.
10. Tennis – Cape Dory
Препоръчваме: Marathon
Безгрижният шейсетарски китарен поп на Cape Dory, излязъл в първите дни на 2011, и личната история на Tennis ни греят втора поредна зима. Според легендата двамата влюбени от Денвър продават притежанията си, за да купят платноходка, на която почват да живеят и да правят музика, докато безметежно се реят по вълните. Все по-лесно става да забравим, че някой трябва и да работи.
Петър Грудов
9. The Drums – Portamento
Препoръчваме: Book of Revelation
The Drums определено знаят как да превръщат собствения си драматичен живот и негативни емоции в прекрасна инди музика. Последната година и половина определено им даде достатъчно поводи за вдъхновение – китаристът Аdam Kessler ги напусна при неизяснени и не особено приятелски обстоятелства в края на 2010, групата първоначално твърдеше, че е съсипана, но малко по-късно се обърна на 180 градуса с уверението, че са записали най-добрата си песен без Adam. Вокалистът Jonathan Pierce и без това никога не е бил особено оптимистичен за дългия живот на групата и дори бе споменал в интервю как за малко да се разпаднат миналия юни след бурни скандали. Portamento е пропит с всичко това. В почти всички песни се говори за смърт, добро продължение на темите от дебютния албум и първата песен Best Friend с незабравимия текст Your were my best friend/And then you died. Portamento започва с може би най-силното парче на The Drums досега – Book of Revelation е отлична песен, която би трябвало да затвори устата на критиката и да им докаже, че The Drums правят изключително истински, искрени и мелодично-носталгични поп песни, които не могат да пострадат дори и при непрекъснатите сравнения с The Smiths и Beach Boys донякъде. В последното всъщност няма нищо лошо. Описът със заглавията на песните е достатъчно красноречив за обречеността на положението. Pierce и останалите в групата са създали по-вглъбен и задълбочен албум от дебюта си, в който не се страхуват да говорят за вътрешните си терзания, истински живот, болка и проблеми както много малко групи днес. Освен това са се спрели да включат епично-звучащи песни като Me and The Moon, Let’s Go Surfing и Forever and Ever Amen, които биха се откроявали прекалено много от общата минорна атмосфера в албума. Вместо това The Drums се задоволяват с по-дълбоки като внушение смъртоносни оди в бързо темпо (Days, Hard To Love и What You Were), иронични парчета, с които всеки безработен тип може да се идентифицира (Money) и носталгичен завършек като How It Ended. Portamento е албум, който загатва уверено за предстоящ шедьовър.
Светослав Петров
8. Active Child – You’re All I See
Препоръчваме: See Thru Eyes
Болезнено романтичният, призрачен дебют на Pat Grossi с кодово име Active Child, е необикновена и запомняща се амалгама от класически инструменти, синтезатори, модерни бийтове, дискретни семпли и почти оперни вокали. В You Are All I See американският вундеркинд свири на арфа, реже и реди от скромни мелодии и звуци извисяващи се, грандиозни песни, които съпровожда с картечни бийтове (Shield and Sword), зловещи вокални ефекти а ла The Knife (Way Too Fast) или с достатъчно бомбастични ударни, синтове и драма да потопи малък тихоокеански остров (See Thru Eyes).
Петър Грудов
7. The Roots – Undun
Препоръчваме: Make My
Единадесетият албум на The Roots излезе в края на 2011, за да разбърка успешно доста лични и професионални музикални класации и да напомни колко важна е именно тази група за това какво разбираме под хип-хоп и нео-соул днес. След сериозния успех на How I Got Over oт миналата година undun надгражда още веднъж дълбочината в музиката и екзистенциализма в текстовете им. Албумът е завършена, концептуална драма за съвременния градски уличен герой, който страда от безсъние и безсмислие, обречени мечти, пристъпи на паника и в края на деня се моли за прошка. Сериозното количество инструменти и дълбоките сърцераздирателни вокали правят undun почти кинематографично изживяване с три изцяло инструментални композиции за финал, които ни карат да мислим, че това е един от най-музикантските албуми в черната музика напоследък, който за пореден път изкарва хип-хопа на следващо емоционално ниво.
Адрияна Михайлова
6. The Horrors – Skying
Препoръчваме: Moving Further Away
The Horrors никога не спират да ни изненадват. Още в началото преди пет/шест години, когато изпълзяха от лондонския Саутенд с огромни амбиции, гробарски дрескод, тупирани коси, тъмен грим, готик прякори и много шумен пънк-рок директно върху корицата на NME без да имат издадено дори едно EP, стана ясно, че става въпрос или за краткотрайна шега с много солиден гръб или за изключителна група с добри връзки (дебютен клип от Chris Cunningham, не е малко) и много добра колекция от стари рокендрол плочи. След това не се изплашиха да зарежат имиджа си и да сменят кардинално посоката, вторият албум Primary Colours ги доказа като група, която експериментира успешно и без да се затруднява с краутрок, пост-пънк и прогресив рок. Последният им албум Skying продължава еволюцията на The Horrors в тази посока, а самата група малко по-малко се превръща в една от най-важните са своето поколение. И докато предишният албум бе по-вглъбен, прогресивен и бърз, то Skying звучи като истински триумф на музиканти, които имат богата колекция от рок записи и много отправни точки в тях, но същевременно създават изключително разнообразна и богата на внушение и мелодии музика. друга разлика е, че този път групата продуцира сама албума си в собствено студио, а Faris Badwan пее още по-уверено, резултат и от страничния му проект Cat’s Eyes. Пускаме откриващата песен Changing The Rain и веднага усещаме промяната в настроението с обърнатите китари и психиделични равномерни синтезатори, които иначе слушахме в тазгодишните албуми на glo-fi групите. Неслучайно величествено разлятият първи сингъл Still Life им донесе сравнения с Simple Minds, а всъщност The Horrors са се вдъхновили от най-доброто в осемдесетарския ню уейв и shoegaze My Bloody Valentine звука от началото на 90-те. Звукът, мелодията, синтезаторите и прогресията в песни като You Said и Wild Eyed обсебват съзнанието и направо те унасят, за да се върнеш обратно в играта с органа и бързия ритъм на шумните китари в I Can See Through You. Типичен пример за разнообразието и смяната в ритъма е Endless Blue – бавно разгръщаща се прогресив балеарска мелодия с премерени тромпети, която изведнъж се превръща в типичното Jesus and Mary Chain шумно рокендрол парче с отнесени вокали. Тhe Horrors не са забравили и за дългите осем-минутни песни от предишния си албум. Moving Further Away е песен от добре развити повторения на каналите в добрата традиция на групи като Can и Television, която в средата ни очарова с балеарски синтезатори и чайки (това последното сериозно), преди да се върне обратно към развръзката. Закриващата осем-минутна кода Oceans Burning e подходящ финал за един наистина изключителен албум.
Светослав Петров
5. GusGus – Arabian Horse
Препоръчваме: Over
Arabian Horse e от онези хаус албуми, които стават за слушане и на шумни, еуфорични партита, и насаме вкъщи. Като тематика и като музикалност е интровертен и търсещ – думите са пеят отнесено и се повтарят провлачено, а електронните ефекти методично се разгръщат в поглъщащи мелодии, като системно се изкривяват до нажежаване и пълното си преобразяване. Докато експанзивните инструментали създават чувство за откъснатост и отчуждение обаче, изобилието от детайли те връщат към реалността и не позволяват да се откъснеш от усещането, че нещо се задава. Ако не си избрал да танцуваш дотогава.
Петър Грудов
4. The Weeknd – House of Balloons
Препоръчваме: High For This
21-годишният Abel Tesfaye се превърна в може би най-важната фигура в и без това силната за черната музиката 2011 – тук си струва да се отбележат и добрите албуми на J. Cole, Lil B, Terius Nash и Drake, които останаха извън петдесетицата ни. Под името The Weeknd, канадецът от етиопски произход Tesfaye би доза адреналин в аренби музиката, преобръщайки я с нужната нежност да не стресне традиционната й аудитория, но и достатъчно категорично, за да се усети качествена промяна и да я отвори към други неочаквана публика и стилове като дъбстеп и трип хоп. В дебютния си микстейп House of Balloons, пръв от трилогия излязла през годината, Tesfaye звучи особено зрял за възрастта си, макар типично за нея да се вълнува предимно от момичета, купонясване и упояващи вещества. Под мръсната, размътена повърхност на музиката и обезоръжаващия глас обаче се разпознава едно добро момче, което просто търси начин да се справя с ефимерното удоволствие и обсебващата болка на любовта.
Петър Грудов
3. Jay-Z & Kanye West – Watch the Throne
Препоръчваме: Gotta Have It (заради тежкия бийт и олд скуул гангстерското звучение)
Този албум се очакваше с наистина огромни очаквания като първата голяма колаборация между двамата най-успешни изпълнители в хип-хопа днес. И за да не разочароват хората, Jay-Z и Кanye наистина вадят големи топки. Watch The Throne е записан на различни места в света, семплира изключително разнообразни парчета и използва таланта на различни колаборатори като Frank Ocean, Justin Vernon, Beyonce, Mr Hudson, Swizz Beatz, Q-Tip, Elly Jackson и кой ли още не. За малко да пропуснем и мегаломанската златна обложка, създадена от дизайнера на Givenchy – Riccardo Tisci. Ще преглътнем текстовете за часовници, самолети, апартаменти, злато, сребро, автомобили, жени и въобще всички символи на скъп живот, все пак Jay-Z и Кanye не са милионери от вчера като повечето рап новобогаташи и знаят за какво пеят. Албумът е пълен с много повдигащи песни и добре измислени инструментали и само можем да съжаляваме каква култова класика щеше да бъде, ако двамата бяха надмогнали егото си и пееха за нещо друго освен за луксозното си битие в лицето на доста неспокойно време.
Светослав Петров
2. M83 – Hurry Up, We’re Dreaming
Препоръчваме: Midnight City
Още откриващата Intro издава решимостта на Antony Gonzales, по-известен като M83, да ни катапултира в своята страна на чудесата, която очевидно се намира някъде много високо и има скромен изглед към 80-те. От двойния албум Hurry Up, We’re Dreaming (твърде вероятно е никога да не е имало по-подходящо заглавие на нещо) струят приказна, детска невинност и буен ентусиазъм. Текстове са преобладаващо неотчетливи, по-важни са емоциите, които като скоростен влак редуват извисяване и снижаване за глътка въздух. Французинът е невъздържан и непоправимо безсрамен в лицето на безобразно гийкски саксофонови рефрени (вече класическото Midnight City), интерлюдии на ръба на кънтрито (wtf-химнът Year One, One UFO), хеър метъл китари и йоники (OK Pal) и дори пресядащи на гърлото, влажнооки любовни песни (Wait). Пътуването във фантастичния свят на M83, като живота, е сладко-горчиво преживяване. И не ти трябва никакъв багаж.
Петър Грудов
1. PJ Harvey – Let England Shake
Препоръчваме: The Words That Maketh Murder
What is the glorious fruit of our land/Its fruit is orphaned children, пее Polly Jean Harvey в десетия си студиен албум, посветен на кръвожадни епизоди от историята на родната й Англия и на войната въобще като кулминация на сякаш неизкоренимата ни склонност да решаваме спорове с юмруци. Писан в продължение на две години и половина след сериозно проучване както на историческа фактология, така и на разкази на войници и хора, засегнати от конфликтите в Ирак и Афганистан, Let England Shake не е лесен албум. Показва един изпълнител, който продължава да се развива и да доказва възможностите си като разказвач на истории. Настоява за внимание, слуша се както се чете книга или се гледа картина. Harvey казва, че е била вдъхновена от изкуството на Dali и Goya, поезията на Harold Pinter и T.S.Elliot, от групи като The Doors и The Velvet Underground. Съответно Let England Shake е брутално графичен, когато описва омекналата от кръв земя и хилядите оскатените тела в името на короната, красноречив и изпипан в изказа си, наситен и суров в звученето си. Силата и значението на Let England Shake са в разказа, в осмислянето на историята от друга гледна точка, от която един осакатен войник не е хладка статистика. Няма го фалшиво патриотичния рефлекс срамните епизоди от миналото да бъдат замитани под килима. Протестът на Harvey е прям, навременен и дава нов контекст на една от вечните теми в развитието ни като цивилизация. Няма оценки или сочене с пръсти. На нас оставя да погледнем в огледалото, за да видим дали ще разпознаем беззъбото лице на войната.
Петър Грудов
