Прочувствена емоционалност, оголена откровеност и съвършени аранжименти? Човек никога не е напълно подготвен за нов албум на SUFJAN STEVENS. Javelin обаче удря право в сърцето с нещо повече. Десетият албум на американеца е вдъхновен от емоционалния заряд на досегашната му кариера, нестихващия екзистенциализъм и силата на любовта. Но вместо да разчита на познатото болезнено сблъскване с трагедиите на живота, Javelin е неочаквано зареден с позитивизъм за приемане на нещата такива, каквото са, дори в трагични парчета като  Will Anybody Ever Love Me? и Shit Talk. Любимото на Stevens нежно въвеждане с ефимерно пиано преди внезапната експлозия от синтезатори, китари, пищни оркестрации и хорови хармонии е изведено на още по-докосващо ниво, за да допринесе за абсолютната примиреност на всяка песен и да превърне Javelin в смирен катарзис от дъното на душата и урок по преживяване на трагедии.

Mалки споделени пространтсва за молитва за хора от различни вероизповедания, базирани на толерантност и взаимоуважение. Такъв символ, в момент като сегашния, звучи като изхвърлен и счупен компас. Самият албум, носещ името им, обаче не излезе в настоящия момент, а през лятото и остана още едно нечуто послание към света. С петото си издание Daniel Brandt, Jan Brauer и Paul Frick, тримата германци, превърнали акустичното техно в жанр, излизат от авангарда и неокласиката и поемат към най-клубното си звучене досега. Това е и най-колаборативният им албум, включващ вокали от Azekel, Marina Herlop, Kom_I, Sophie Hunger и Duane Harden. Mykki Blanco пък огласява Act One – най-отличителният трак в албума, който прозвучава като силна сатира на псевдоактивизма като обикновена фасада на егоцентризма. Но това е съвсем друга тема. 

Минута и половина след началото на Black Rаinbows е напълно възможно да отворите Spotify, за да се уверите дали наистина слушате четвъртия албум на Corinne Bailey Rae. Необикновеният нов звук на англичанката е политически ренесанс, който препуска самоуверено и отладяно през гръндж, алтернативен рок, нюйоркски пънк, джаз и афрофутуризъм с безподобен размах. Катарзисите в най-добрия албум на Rae са озвучени от нейния изкривен, но мигновено разпознаваем глас, ексалиращ до вик. Подобен стилов меланж често пъти не успява да звучи хомогенно, но Rae канализира цялата си експериментална енергия и вдъхновение от посещение на чикагския архив Stony Island Arts Bank в огромно личностно и творческо израстване.

Хипер продуктивният Christian Andrew Berishaj вади осми албум за има-няма декада под псевдонима JMSN и не показва никакви признаци за творческа умора или загуба на ентусиазъм. Новият запис на тексасецът, който изрежда артисти от Prince и Whitney Houston до Fiona Apple и Radiohead като влиянията зад характерното си алтернативно арендби, е пълен с лъстиви бийтове, мрачни китари, сексуални провокации, хиперемоционални вокали и деветдесетарска носталгия. От бомбастичния госпъл на Love Me, през пълзящата Portishead-ова Groovy, до радиофоничната мелодрама на едноименния сингъл, Soft Spot е удар право в целта от един измъчен, самопровъзгласен аутсайдер.

Mandy, Indiana е интересен случай – френска вокалистка (Valentine Caulfield) среща английски китарист (Scott Fair) на общ концерт на предишните им групи, почват да си разменят демо записи с полева абразивна електроника и отровна поезия, добавят младеж на синтезаторите (Simon Catling) и друг на барабаните (Alex Macdougall) и мимоходом парират всеки опит за мързелива категоризация. Дебютният албум на манчестърската нойз банда е брутален ритмичен апокалипсис, който мачка безпощадно с мелодичен и крайно абразивен вой от нетипични, но хирургично подредени барабани, изкривени китари и повтарящи се мантроподобни речитативи. I’ve Seen a Way е поразяващо стряскащ албум не само заради начина, по който доминира със своята танцувална агресия, но и заради новаторския си звук.

Светът е много различно място, когато губи Arthur Russell. Едва 40-годишен челистът, вокалист, композитор и продуцент от Айова е повален от ХИВ през 1992, оставяйки сложно наследство от едва няколко издадени албума и хиляди часове записи и суров материал. Почти станал член на Talking Heads (те бяха от арт училища, аз бях от музикално училище, обяснява разликата помежду им), Russell се ориентира към диско музиката, преди да се захване изцяло с по-експериментални опити. С годините все по-рядко завършва проектите си, постоянно ревизира и преправя, целта му става не крайният резултат, а изследването на различни техники в самата работа. Неслучайно някои от най-популярните му песни – Get Around To It или This Is How We Walk On The Moon – виждат свят в посмъртни издания. Минималистичен и суров и груб и нежен, Picture of Bunny Rabbit съдържа някои от последните му композиции и е поредното издание, опитващо да осмисли работата на един музикант, който умира беден, неизвестен и вдъхновил артисти от Tracey Thorn и James Murphy до Dev Hynes и Kanye West.

Oще преди близо двайсетина години, Speakers Corner е най-популярната микрофонът е ваш вечер на бийта и мерената реч в Южен Лондон. Седемнайсет години след първото си свирене като нейната бекинг банда, квартетът на Kwake Bass, Raven Bush, Peter Bennie и Biscuit издава брилянтен дебютен албум с разноликите колаборатори, които срещат през годините – кой кой е в британския експериментален поп, арендби и джаз. Further Out Than The Edge е брилянтна симфония от хипнотичен лондонски звук с многобройни гости, която създава топло усещане за приятелска атмосфера. Създадени като импровизации по време на няколко концерта и пипнати допълнително в студио, траковете с хора като Coby Sey, LÉA SEN, Kae Tempest, TIRZAH, SAMPHA, Mica Levi, SHABAKA HUTCHINGS и други са балсам от безпогрешно джазиран даунтемпо хип-хоп.

2023 беше добра година за новото поколение пост-пънк групи. На това място можеше да има поне няколко други имена, но bdrmm са крачка напред от останалите, показвайки съвсем ново лице с втория си албум. Докато в дебютния (и почти едноименен) Bedroom от 2020 комфортно се вписваха в традициите на жанра, в I Don’t Know изграждат съвсем различна атмосфера, която не дава сигурност накъде ще ви отнесе и къде ще ви остави. При всички положения, ще бъде изключително интересно да се наблюдава как тази група ще се развие в близко бъдеще. Да свалиш и оставиш старата си кожа назад и да намериш своето ново аз е все пак основната съставка на дълголетието в музиката, напук на алгоритмичното настояще. А каквото ви липсва в този албум, ще намерите в новия на Protomartyr.

Супергрупата на Julien Baker, PHOEBE BRIDGERS и Lucy Dacus завладява не просто с откровен индирок и кънтри поп, а с неземна хармония между гласове, умове, талант и енергия, каквато не сме срещали от последния WARPAINT насам. Дори в предишния си живот да са били подпалвачки (по текста на брилятното $20), сега три от най-най-големите таланти на своето поколение се допълват съвършено в композирането на потопени в носталгия елегични проникновения и руминации за мъжкото его, собствените наблюдения върху живота, хумористичния поглед към патриархата и собственото им дълбоко приятелство. The Record е топла прегръдка от непосредствена и ненатрапчива интимност.

Първосигналната асоциация за YOUNG FATHERS винаги e френетична адреналинова инжекция в краката и главата. Шотландското трио е от малкото, които преобразяват смело всевъзможните си вдъхновения по неподражаем начин. Четвъртият албум на единбургци ги трансформира окончателно от млади бащи в бащици на жонглирането между пулсиращи бързи бийтове и заразен ентусиазъм в блъскането на бас, рап, госпел напеви и опияняващи барабани. Heavy Heavy преоткрива суровата чувствителност и лоу-фай естетика на дебюта Dead през призмата на зряла, но все така страстна емоционалност и забележителен поглед върху голямата картинка. От хоровите напеви в Rice и I Saw, през епичния M83 фестивален космос на Tell Somebdody и прогресивната мантра на Geronimo до по-индустриалната стилистика на Holy Moly и шумната кода Be My Lady, този албум e 33-минутен екстаз от химни.