SZA – SOS (Top Dawg Entertainment/RCA)
Още с излизането на своя великолепен, на моменти сензационен и смело експериментален дебют CTRL от 2017, Solána Rowe се е наместила доминантно, но и неспокойно в коварния фотьйол на универсалното одобрение, за да проправи път за поне дузина мацки в алтернативното арендби и да резонира еднакво добре не само сред по-напредничавата, но и сред по-комерсиалната публика.
Уви, петгодишният тормоз на огромните очаквания, постоянната заетост с един албум колаборации (точно 16, сред които и номинирата за Златен Глобус и Оскар черна пантера All The Stars), модни проекти, филми, многократни пандемични отлагания, тъпи гаджета, слухове, широко дискутирани проблеми със вукозаписната компания TDE и резултатът е налице. Постоянните спекулации за доброволно оттегляне от музиката в интервютата на самата SZA намират отдушник в дълъг (66 минути и 23 парчета) албум, натоварен с нелеката задача не само да оправдае чакането, но и да остави нещо ново на масата, дори да е за последно.
Alexis Petridis го нарича еклектична спирала, Pitchfork пък го определя като дълъг, амбициозен и луксозен опус на на уникален артист. И наистина, SZA продължава да руши стените в масовото арендби със смели скокове по цялата жанрова палитра от поп-пънк (F2F), акустични балади (Blind), олдскул джемове (I Hate U), трап (Low) и индирок (Special) до течно арендби (Good Days) и умни колаборации (Don Toliver, Ol’ Dirty Bastard, Travis Scott, но и Phoebe Bridgers в Ghost in the Machine), сякаш за да експeриментира за своя собствена сметка като за последно (в пряк и преносен смисъл?!?).
Очаквано, историите в текстовете в 23-те парчета лъкатушат по цялата емоционална скала от отхвърляне до приемственост. Проблемът с подобни амбициозни и експанзивни албуми е, че независимо колко добри и вълнуващи са съставните им части, често могат да те накарат да забравиш накъде те водят още преди да стигнете. Дори да се абстрахираме от прекомерната дължина и да я отдадем не на желание за кеш от стрийм, а за достатъчно голямо място за всички експерименти, и да оценим красивата обложка, реферираща към чувството за изолация в една от последните снимки на принцеса Diana, SOS уморява и те оставя с чувството като да има нужда от сериозен фокус и редакция.
Да, SOS определено гъмжи от изключително качество и подобна груба намеса като горната (ала съставяне на собствен best of плейлист) може да доведе до случайно и абсолютно незаслужено отпадане на блестящи парчета като Seek&Destroy. Макар нерядко да впечатлява с изключителни вокални експерименти и оголената чувствителност на своята муза и създател, SOS трябва да се раздели болезнено с доста неща, преди да се превърне в блестящ, фокусиран и исторически албум. 3/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
LITTLE SIMZ – No Thank Tou (Forever Living Originals)
Макар да имат малко общо помежду си, No Thank You e всичко, което SOS не е, но би могъл да бъде – фокусиран, спокоен, затрогващ, оголен до кокал, експериментален и стегнат. Появилият се без много шум, предварителни сингли или видеокллипове и само с едноседмично предизвестие нов албум на Little Simz e корона от тръни в мързеливото око на експлоататорския музикален бизнес, институционализирания расизъм, психичното здраве и дълбоката поколенческа травма, която бележи знаменити артисти като Kendrick. А и самата Simbi Ajikawo. Но дори като излезем извън клишето на подобно философстване, няма как да определеим новия албум на най-добрия рап и MC глас на Острова в момента като поразяващ пример за талант, нуждаещ се от сериозен отдушник.
Въпреки успеха на отличения с награда Mercury предшественик Sometimes I Might Be Introvert, последната година от кариерата на Little Simz е красноречив пример какво може да се обърка така, че да доведе до сериозни житейски размисли и овладян гняв. Освен да отмени щатското си турне по-рано тази година с откровено признание за ментална и финансова невъзможност да се справи, Ajikawo oчевидно се е разделила и с дългогодишния си мениджър и няма никакви скрупули да опише всички мъчителни предателства, заблуди, интриги, драми и неразбирателства.
Накратко, въпреки признанието на критиката и обичта на феновете, не всичко е такова, каквото изглежда. Шамарите за всички виновници започват още в откриващото парче Angel: Why did I give you the keys to authorise shit on my behalf?/ Now I’m scarred and mortified/ I refuse to be on a slave ship/ Give me all my masters and lower your wages. Както отбелязва Guardian, чисто технически не е съвсем вярно, защото Simz (за момента) си остава независим артист със собствен лейбъл, но тези думи са уместен коментар за другата страна на славата и успеха и критика към всички използвачи и пиявици, витаещи и в текста на също толкова порязващото No Merci (Everybody here getting money off my name/ Irony is, I’m the only one not getting paid.
В римите на всеки друг подобни откровения биха звучали като самосъжаление, но Little Simz е наистина необикновен талант, способен да изложи всичките си страхове прямо, без излишни заобикалки (когато е необходимо) и остроумно (когато иска да се отпусне). И докато в продължение на петдесет минути и десетина парчета вади своя гняв със завидно спокойствие, силната притегатателност на Simz продължава да се дължи не на внезапни проблясъци на енергия и прозрения, а на внимателно развиващи се и богати истории за поколенческата травма и депресията (Broken с откровения въпрос Why is mental health a taboo in the Black community?) и смисъла от постоянното блъскане (Who Even Cares).
Разбира се, хомогенният характер на No Thank You се дължи не само на силните текстове, но и на изумителната синергичност на Simbi с вездесъщия продуцент Dean Josiah Cover (Inflo), стоящ и зад предходните два албума Sometimes I Might Be Introvert (2021) и Grey Area (2019). Този път Cover доразвива богато оркестрираната си госпел работа за Sault в албума Air, за да предостави пищни инструментали, върху които Simz да разгърне своите автобиографични рими и парализиращи метафори.
Магията на цялата колаборация се крие и в решението много от парчетата като Silhouette и Sideways да съдържат две-и-повече-минутни инструментални части, подпирани само от госпел хорове и неподражаемите беквокали на друг обичаен заподозрян от близкия приятелски кръг на Simz – Cleo Soul (неофициалната половинка от Sault). No Thank You не е обикновена колаборация, а тотална симбиоза между артист, отдаден да работи по свой собствен (и очевидно доста мъчителен) начин и фокусиран продуцент, способен да обгърне всички страстни текстове за емоционалната изолация и тегоба на успеха със съпричастност.
Fuck rules and everything that’s traditional в Angel са едновременно пророчески думи, но и доста добра антитеза за всичко, което следва. No Thank You e невероятна симбиоза, но и привиден контраст между меката музика на Inflo и римите на Simz, чиито думи се забиват като кинжал в сърцето. Дори на моменти да се усеща като шести албум на Sault za 2022, последният албум на Little Simz е великолепно постижение на артисти, които отказват да се съобразяват със статуквото и работят по свой начин – скачайки дълбоко в тъмното, но винаги с доверие и ръка за ръка, сякаш Inflo прави магии на пулта, Simz скача да реди болезнена рима след рима, а Cleo Sol се включва божествено в правилните моменти с мека топлина. 4,5/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
LIZZY YOUNG – Not That Bad (самиздат)
Мигнете веднъж и може въобще да не забележите Lizzy Young. Следете редовно най-добрата нова музика в Boyscout всеки месец и може да попаднете на нейния минорен сингъл Cigarettes Are Good for Pain. Появила се през 2020 с визуалния албума за тленността CooCoo Banana някъде по трасето между Париж и Ню Йорк, Lizzy насочва своя мрачен поглед към екзистенциалната тежест с минималистични, мелодични и богато орнаментирани песни в Not That Bad – никак нелошо изследване на всевъзможните преживявания и трудния опит на всички, които се идентифицират като жени. Дори първоначално да не се потопите в текстовете за постоянния shit, който never stops, няма как да не останете очаровани от различните стилови влияния: една идея по-бавна екстатична електроника (Only Survivor), бароков синтпоп (Taxbreak Heartbreak), мръснишко, смирено и дяволски иронично садо-мазо електро (Dans La Nuit + въпросните цигари в откриващото парче на албума). Мрачно, танцувално, забавно и леко апокалиптично – точно такова, каквото го обичаме. Да се чуди човек защо не е в Italians Do It Better, а го играе самиздат. 3,5/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
LELAND WHITTY – Anyhow (Innovative Leisure)
Като всеки добър мултиинструменталист (Prince, Stevie Wonder, Curtis Mayfield, Todd Rundgren, Paul McCartney и да спрем дотук), Leland Whitty има малко по-особено чувство за това как трябва да звучи неговата музика. Саксофонистът и китарист на канадската джаз група Badbadnotgood и студиен музикант на Kali Uchis, Kendrick Lamar, Ghostface Killah, Snoop Dogg, Mary J. Blige, Earl Sweatshirt и Kaytranada прави лек завой от импро характера на основната си банда, за да канализира фокуса от своята работа по филмови саундтраци в кинематографски меланж от джаз и рок с грандиозни инструментални аражименти. Без да е прекалено интелектуален (за свое добро), Anyhow e едновременно интимен, спокоен, интроспективен и някакси елегантно грандиозен и пасторален опус за внимателно слушане в стегнато трийсетминутно времетраене. С две думи, готин джаз. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
TROMBOBBY, C-MO И ЕДИНСТВЕНИТЕ ИМ ПРИЯТЕЛИ – Семейни ценности (Stereofox)
Божидар Василев (TromBobby), Симеон Желязков (C-Mo) и единствените им приятели Радо Казасов, Евден Димитров и Петър Йотов са се сдушили, опознали и научили да правят жестока музика заедно толкова добре, че би било абсолютно престъпление последното им EP да се казва по друг начин освен Семейни ценности. Макар да се връща към по-късия формат на концентрирана творческа експлозия от Всичко е наред и The Year Without A Summer, пищната обложка на ценностите със снимка на Иван Христов и графичен дизайн на Живко Йорданов дава да се разбере, че говорим за нещо по-специално. Шестте песни в Семейни ценности са смислово и музикално продължение на съвременния арендби звук от предходния (дългосвирещ и едноименен) албум на бандата с фин коментар върху токсичната мъжественост (Слушам), любовната носталгия (Когато си с мен пак), овладяването на егото (Анима, единственото парче в албума с гост вокалист в лицето на Izabel) и вътрешните страхове и смъртта (Балончета 3). Това, което го вдига нивото над предишните EP-та на TromBobby, C-mo и семейните им приятели е не само мигновено запомнящите се мелодични припеви и сингли, нито просто цялостния замисъл и стилово разнообразие (градската spoken word самба в Балончета 3, Frank Oceаn-овите завои в Анима, музикантският dilla буум бап в Слушам), а самото изпълнение от едни ужасно добри, скромни, спокойни и уверени музиканти, готови да скочат надълбоко, за да експериментират и да направят нещо голямо. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
Всеки албум е независим избор на нашите редактори. Ако поръчате през Apple Music, можем да получим малка партньорска комисионна.
