Заглавието е красноречиво: People of Sofia снима и пита, а шестима мъже в зряла възраст говорят за своите деца, а също и за хубавите моменти и предизвикателствата в съвременното бащинство като част от кампанията на фондация The People и PokerStars – един от големите технологични работодатели у нас, осмеляващ се да гледа на бащинството и майчинството по единствения възможен начин, а именно човешки.
КОНСТАНТИН ВЪЛКОВ, програмен директор, баща на две деца и неговата идея за (не)съвършеното бащинството.
Схващането, че нещо може да бъде абсолютно съвършено, ме обърква. Прилича ми на добрата българска фраза като измита чиния. Вероятно се обяснява най-лесно с фотографията – представете си напълно изпипан кадър, без нито една грешка, моделът – фризиран, обработен, тунингован, изчистен от всякакви неразбории или неточности, точно измита чиния, простете за израза. Изкуствен. Неодушевен. Съвършен. Абсолютното съвършенство не съществува и не бива да съществува. Стремежът към абсолютно съвършенство, боя се, също. Абсолютното съвършенство отсъства в прекрасния слънчев ден – ще бъде малко по-топло, отколкото трябва. Или в снежната зима – ще бъде малко по-студено, отколкото трябва. Но така е хубаво. Липсата на абсолютно съвършенство е наличие на истина, чистота, автентичност. Точно като с бащинството. Точно като с любовта. Точно като с всичко останало.
Представяте ли си съвършеното бащинство? Изпипано, по учебник (най-новият такъв), съобразено с хиляди датчици, бази данни, съвети, умни заключения и какво ли още не. От зора до здрач, да бъдеш 100% баща. Хм. Аз не си го представям. Но си представям автентичното бащинство. Онова, което вдъхновява. Със своите си кусури, драми, проляни сълзи, малки скарвания, на-кого-ще-накривиш-ти-шапката обноски и какво ли още не. Като истинската фотография – тук-таме ще има някоя и друга грешка, светлината няма да е перфектна, позата на модела няма да е идеална, но ще има живот, душа, сърцето ще тупти, а самата тя ще разказва история. Не само една. Истории. Мисля, че в бащинството трябва да има усещане за специфично топло чувство и атмосфера на любопитство. Без да търсиш краен резултат и без да оценяваш по зададена скала свършената работа. Нещо като аналоговата фотография. Влагаш цялото си сърце, щрак, но не виждаш кадъра веднага. Нямаш възможност да го оправиш на момента, да го повториш. То е такова, каквото е. Съществува доверие – баща и дете, двамата сте абсолютно голи, чисти, открити, няма скрито-покрито, лошото и настроенията са там, има ги, такива, каквито са. И точно това място, нито по-далече един от друг, нито по-близо един от друг, е съвършеното място, където магията се случва.
Нека ви разкажа историята на една снимка. Беше късен следобед, тъкмо след работа, но и не съвсем. Онова време, когато имаш още малко работа, но трябва да вземеш сина си малко по-рано. Обещах му да покара колело в парка, а току-виж, точно преди да излезем от моята работа пристигна пратка с въздебела и интересна книга, която чаках вече седмица. Казах му – слушай сега, ще караш внимателно, аз сядам на пейката, този път няма да карам колело с теб, защото трябва да си разгледам тази книга. – Добре, каза той. – И особено внимателен ще бъдеш там на онзи завой, защото е опасно, казах аз. – Добре, отвърна пак той. Когато само след пет обиколки го потърсих с поглед и не го открих, беше ясно. Когато само след още няколко секунди видях човек да му помага да стане, беше още по-ясно – завоят. Разбира се, той беше карал бързо. Останалото е ясно. Рана по ръката, рана на главата (беше с каска, но все пак одраскването не беше предотвратено), рана по коляното. Малкият се държеше. То беше ясно, че няма да мога да си разгледам книгата, добре, че е за фотография, та сега ще ти направя една снимка, казах аз. Той мълчеше.
На път обратно към офиса, минавайки да купим реванол и памук, му обясних какво точно се е случило, как се е случило, какво не бива да прави на завоите, какво са пустите завои, разказах му онази история за завоя на Senna, за това как Senna обичал да кара на дъжд, защото нито един друг не обичал, разказах му и за трагичния завой, какво да се прави. Такива неща се случват. Разказах му как съм плакал на филма за Senna, много при това. И после казах на аптекарката – няма да го чистя сега, ще изчака две-три минути, за да госнимам в офиса. Кога друг път ще бъде толкова готин. Нещо като истинското значение на фразата юнак без рана не може.
Разбира се, че беше намусен, докато го снимах. Разбира се, че после се смяхме цяла вечер, докато гледахме снимките. Пуснах му да погледа малко и Ayrton Senna – един от онези особняци, за които Hemingway казва, че могат да бъдат разрушени, но не и победени. Спомням си кадрите – Senna еманиакално добър, изтощаващо добър за останалите, които го гледат и които се състезават с него. Спомням си някакво инквизиращо добро изпреварване на два болида миг след като е взел рискован завой. Спомням си танцуването на колата на пистата, на права отсечка, докато коментаторите мърморят, че това е невъзможно. Малкият още помни историята за Senna. Мисля, че винаги ще я помни. Помни и онази фотосесия, онзи изпуснат завой, онази моя дебела книга и онази наша си прегръдка, охлузено дете и завеян баща, тъй обичащи се един друг.
ВЛАДИМИР ХРИСТОВ, служител в телекомуникационна компания, баща на две деца
Със съпругата ми се срещнахме в първия магазин на телекомуникационния оператор, работихме заедно и малко по-късно открихме, че сме един за друг. Първо заживяхме заедно и теглихме кредит, като си намерихме нашето място – беше малко рисковано, но решихме, че това е пътят. След това дойде ред на детето – планирано и желано, както и второто. И така вече 12 години.
Не присъствах на раждането, чаках вкъщи. Не съм присъствал и на второто. Смятам, че това е свещен момент между майката и появяването на детето, свързано с много викове, болка. Няма как да бъда полезен – когато няма как да помогна, предпочитам да не преча. Бих направил всичко да помогна, но да присъствам, не.
Още си спомням първата ни консултация с лекарката, беше много забавна. Обсъждаме как майката ще го кърми, как ще го къпем, питахме я конкретно как ще го завиваме. И тя ни казва, че това за нея е доста тъп въпрос: Както вие се завивате. Спогледахме се притеснени с жена ми, аз спя с тениска и чаршаф, а тя с две завивки и една резервна задължително, та като кой от двамата? (смее се). Имахме много притеснения – спи ли, не спи ли, храни ли се, чисто технически неща. С второто вече изчезнаха, опитът си каза думата. Идва един момент, в който майката усеща и знае какво да прави чисто инстинктивно.
Разпределянето на задачаите стана по естествен начин, тя се грижеше повече за децата, а аз бях този, който миеше всякакви лъжички и шишенца и непрекъснато дезинфекцираше всичко. Бях измислил един много специфичен начин на залюляване, който го успокояваше и заспиваше, без да плаче. Имам много сериозен проблем с детския плач, нещо в мен се пречупва, вади ме от равновесие. Преборихме се и с коликите, беше много забавно, странно и вълнуващо – не спахме много. Никока няма да забравя тези емоции и щастието от появата на първото дете. Второто също беше много желано, но ситуацията вече беше проиграна, с него нещата се случиха много по-лесно.
За да си добър баща, трябва много да ги подкрепяш и обичаш, да им даваш възможност да се развиват и да вървят по техния си път. Да се опитваш да си добър пример, да не забравяш, особено когато са малки, че ти си основният човек, от когото попиват. Да видиш едни малки човечета, които приличат на теб, но с друга, собствена вселена, по-добра версия на мен и майка им. Много се гордея с тях, опитвам се да прекарваме много време заедно – имаме си мъжко място близо до София, където ходим със синовете, баща ми и дядо ми. Стига се по черен път, няма ток. Децата играят така, както аз съм играл като малък на същото място – нещо, което няма как да се случи в София. Катерят се по дървета, цепят дърва, учат се да палят огън, придобиват всякакви умения. Често срещаме диви животни, зайци, сърни, има и една лисица, която минава често. Това е мястото, където прекарваме едни от най-щастливите моменти в живота заедно.
Бих посъветвал всеки бъдещ баща да е неотлъчно до жена си и да не позволява никакви дребни и незначителни проблеми да го разсеят от основната му задача да я подкрепя и тя да се чувства добре. Сега вече синовете ги оставям да се оправят сами. Те са доста самостоятелни, но сътщевременно и много различни, което ме обърква на моменти, притеснявам се и за двамата, но мисля, че ще се справят с живота. Големият започна да спори с мен и да отговаря по начин, по който не го е правил. Интересно е, понякога ме дразни това, няма да крия, но виждам как всъщност пораства, макар детското все още да не го е напуснало изцяло. На децата им трябва среда, в която да се чувстват едновременно сигурни и свободни, обичани и подкрепяни.
ХРИСТО ИВАНОВ, цирков артист и директор на Circus Ivanov, баща на три деца
Цял живот съм се занимавал с цирково изкуство, а преди десетина години се прибрах да го практикувам у нас. Израснал съм в цирк. Моят баща също е цирков артист, пътувал е по цял свят. Майка ми е била личен състав в държавната база на цирка, там са се запознали. Хубавото на това да израстнеш в цирка е, че имаш хубаво детство. Срещаш се с много култури още от малък, учат те да си отговорен и имаш твоите малки задължения. Вълнуващи са първите появи на манежа и часовете за репетиции, същевременно не трябва да изоставаш и в училище.
Как се справям с ръководенето на цирк и отглеждането на три деца? Аз съм малко по-строг, жена ми им разрешава повече неща. Отглеждането на деца в цирк е като във всяко друго семейство, някои неща са по-трудни, а други – по-лесни. Децата са край нас, растат в среда, в която целият цирк е тяхното семейство – могат да обядват при някой от артистите, да играят с децата на другите. Във всеки един момент знаем къде са, а и са свикнали да са по-самостоятелни и да се оправят сами. Има и животни, учим ги на нещата, на които са ни учили и нас: да се грижат и да обичат тези животни, да имат уважение къъм тях. Когато сме заедно, говорим за костюми, за музика, за представления, сценарии, почват да искат да участват, разбират, че е нещо важно за нас и се гордеят.
Като директор на цирк имам много работа – организационна, физическа, турнетата са дълги. Въпреки това трябва да намирам време за децата, защото растат много бързо. Съдя по голямата дъщеря, докато се усетя и вече беше пораснала. Сега компенсирам с малките. Винаги сме заедно и гледам каквото и да правя децата да са край мен. Голямата дъщеря е реализиран артист, средната е увлечена по художествената гимнастика. Нея я вълнува и музиката, винаги има какво да покаже, има доста номера. Малкият син започна да се занимава с гимнастика, вдъхновен от нея. Понякога участва в скеча на дядо си, който е клоун. Много ме радва да ги виждам заедно на манежа.
Добрият родител трябва да въведе своите деца в живота и да ги научи да са трудолюбиви, да могат да спят спокойно и да се научат, че животът не е лесен и трябва да го приемат и преодоляват. Да ходят с техните крака, да мислят с тяхната глава, да бъдат отговорни спрямо живота и другите хора, да имат човещина. Полагам усилия да им показвам това.
БОЖИЛ ИГНАТОВ, организатор на събития, баща на две деца
Основно се занимавам с тиймбилдинги, събития и всякакви игри и групови занимания. Хобито ми е да организирам детски лагери за деца на приятели в една страхотна моя къща на село. С прекрасната ми съпруга се запознахте точно на такъв детски лагер на Крушунските водопади. Отговарях за най-малките деца, с които ми е най-интересно, на повечето колеги им е притеснено с тях, а аз нямам проблем. С една такава групичка от 5-6 годишни бяхме в дивото на палатки и докато събирахме дърва за вечерния огън се разминахме с три девойки по бански, които се опитваха да скършат една паднала жилава клонка за огрев. Хванахме с децата да им покажем как се прави – събрахме им дърва, показахме им кои стават, запалихме им огън и после се прибрахме в лагера. Като заспаха децата се върнах при момичетата, защото ме поканиха. Цяла нощ си говорихме за живота и какво ли не с бъдещата ми жена. После доста време бяхме гаджета и след 3-4 години се оженихме.
Децата бяха планирани. Точно като по книгите – първо си взехме куче да видим дали ще се справим, тествахме какво ще стане и дали ще оцелее под нашите грижи (смее се). Получиха се нещата. За второто дете имахме идея да е с по-голяма разлика от първото и разчитахме на легендата, че докато кърми, няма как да забременее – пълни митове, не правете като нас (смее се). Първият път жена ми роди с цезарово сечение и трябваше да се възстанови в болницата. На изписването беше сред всички роднини и моментът не беше толкова въздействащ. По-интересно беше с второто дете. Бях започнал ремонт на апартамента, като трябваше да свърши преди термина, но не би. Появи се месец и половина по-рано и то с пневмония, съответно недоносен, 14 дни нямахме информация и беше много стресово. Най-вече защото докторите не казваха нищо конкретно и до последно не знаехме какво ще се случи. Прерових целия интернет за информация по темата. Развръзката беше добра, но си беше борба – виждаш как малкият човек се бори за живот в кувьоза, няма я тази романтична картинка как вземаш детето, а то е с розови бузки, обръща ти се животът.
И двамата сме много подредени, но животът няма как да бъде контролиран. Четем детска психология, какво ли не, подготвени сме като по учебник и все пак толкова много неща не ти казват, защото всичко е специфично. Всъщност, най-добрият вариант според нашия опит е да се отдадем изцяло на инстинктите и нещата, които ни идват отвътре. Особено майките, защото при мъжете е малко по-различно и странно. Първичната връзка е между майката и детето, едно същество, което изцяло зависи от нея, за да оцелее, бащинството е специфично. Аз доста време търсех каква е ролята на бащата и се лутах, докато осъзная, че най-добре да се доверя на този инстинкт и усещане на майката. И когато се отдадеш на този принцип, няма конфликти, което е много ценно, защото динамиката е голяма и родителите нямат време за нищо.
Най-трудно до днешен ден е взаимодействието с любимия човек. Ако има някакви трудности, те са в това да успяваш, въпреки прекаленото натоварване, да се напасваш с партньора си, да стигате до общи решения и това да ви дава спокойствие и фокус. Когато си най-натоварен, тогава имаш най-малко капацитет да си обърнат към хората и обикновено най-близките страдат. Най-трудно е да успяваме и да продължаваме да сме обърнати един към друг. За това човек трябва да полага най-много усилия, защото го приема за даденост и го неглижира.
Мога от всяко разбъркано Lego да построя всичко и за децата това е Уау (смее се). Правим някакви невероятни приключения с тях – зимата като падне сняг ставаме рано, качваме се на Витоша, опъваме едни хвърчила и с тях обикаляме планината по цял ден. Разбира се, всяко мое качество или комплекс се проектира върху тях. Затова трябва да се приемаш такъв, каъвто си. При мен перфекционизмът е нещото, което проектирам върху тях и нещото, с което цял живот се боря, защото си има и негативни аспекти. Децата ми помагат много, защото в процеса на общуване с тях намирам вдъхновение да се култивирам, да променям нещата, които не харесвам и ми пречат в живота. Ако мога да дам един съвет на бъдещите бащи, то нека бъдат част от живота на децата. Това е невероятно! Колкото повече съм част от него, толкова повече виждам как това е най-ценното време.
ВЕНЕЛИН Л. СТОЙЧЕВ, граждански активист и социолог, баща на две деца
По време на първата бременност на жена ми се записах на курс за бременни. Бях единственият мъж. Бременните курсистки си водеха подробни записки за всичко и много-много не внимаваха какво им се обяснява. Някои направо си подремваха, ама то в шестия месец е нормално. В курса участваше и Жоро – много симпатична кукла, върху която се упражнявахме да сменяме пелени. Докато другите си пишеха в бележниците, аз му сменях памперсите, миех му дупето, оригвах го, къпех го, масажирах го, помагах му при задавяне или захласване, слагах го да спи по гръб и му топлех коремчето при колики. Участвах активно и в упражненията за дишане при контракции. Много помагат, ако не си внимателен с чука или вратата на гаража. Препоръчвам силно всички бъдещи татковци да се запишат на подобен курс и да придобият тези безценни умения, защото влизат в употреба веднага след раждането.
Много родители се паникьосват като осъзнаят, че върху плещите им е легнала отговорността да отгледаш и възпиташ дете. Затова е много важно бъдещите родители да бъдат подготвяни още от училище, да има достъпни курсове за отзивчива родителска грижа, да има домашна подкрепа от специалисти, които вдъхват кураж на младите и ги успокоят. От друга страна, вярвам, че родителите имат много силен инстинкт какво е добре за бебето и трябва да се научат да се вслушват в този вътрешен глас. Прекалено професионалналата грижата за бебето, натякването, че едва ли не трябва да си завършил магистратура по бебелогия, за да можеш да измиеш дупето и да го повиеш, кара много родители да се чувстват неуверени и притеснени, че с някакви свои (без)действия могат необратимо да увредят психиката и физиката на детето и то да не стане астронавт, а най-обикновен професор по ядрена физика.
Нека си остане тайна, но повечето бебета първо казват тати, а не мама. Най-важната препоръка към татковците е никога да не споменават този факт пред майките и да се преструват, че не са чули добре, когато бебето проговори. Шегувам се, разбира се, но и съм напълно сериозен – бебетата още от коремите чуват гласовете на родителите си и усещат емоциите им. Фиксирани сме върху физическото здраве на бебето и често смятаме, че сме изпълнили дълга си, когато е нахранено, изкъпано, разходено и почистено. Но развитието на бебето и детето зависи и от говоренето, смеха, гримасите, пеенето, играта и т.н. Всеки ден разказвах на синовете ни истории от деня и такива за вселената, още докато бяха в утробата. Бях научил и баткото да прави така. Двегодишен започна редовно да се обяснява на новопристигащото бебе в корема на мама. Работното му заглавие беше Джуниър и баткото всеки ден докладваше: Джуне, днес ходихме там, направихме това, когато се появиш, ще те заведа еди-къде си. Баткото участва активно в подготовката по посрещане на новото бебе, беше изключително горд и отговорен. Толкова много се труди да подреди стаята, прибере опасните играчки и окачи рисунки по стените, че накрая легна в коша на бебето, уж за да провери дали е удобeн и си заспа там. Разбира се, много се обичат, много се карат, но това е част от израстването. Няма да забравя как за първи път изпратихме баткото за няколко седмици при баба му, а малкият дойде при нас с рев, за да ни съобщи, че много му липсва, защото няма с кого да се дразни.
У нас вече по-скоро е изключение бащите да не се включват в грижата за децата. Въпросът е кога и как. По паркове и градинки е пълно с татковци, които бутат колички или извеждат децата. Все повече бащи около мен си взимат отпуска за бащинство. Темата за участието на бащите в отглеждането на децата е по-скоро обратната страна на темата за еманципацията на жените, за равноправието, възможностите за кариера и професионална реализация. У нас има благоприятни предпоставки в тази посока, защото още от османското законодателство дъщерите имат право на наследство наред със синовете, те са собственички, имат икономическа власт. Закъснялата индустриализация на нашето обществото през първата половина на ХХ век не води до обособяване на типичното модерно нуклеарно семейство, при което мъжът изкарва парите, а жената върти домакинството и гледа децата. По-късно социализмът идва с идеологическата претенция за равноправие и това дава своето отражение върху овластяването на жените. Припомням това, защото предпоставката татковците да се включват активно в отглеждането на децата и домакинската работа е зачитането на личното достойнство на всеки човек, независимостта на жените, правото им на пълноценна трудова и социална реализация. Затова проблеми има в по-затворените, по-традиционни общности, където майките са социално и икономически зависими от главата на семейството, изискваща безпрекословно подчинение.
Това е обяснимо, защото няма как да гласуваш доверие на някого, ако не го зачиташ като личност. Ето защо в по-традиционните общности у нас мъжете не пускат жените си да ходят на работа или на училище, да се виждат с приятели или да обикалят по моловете. Такива мъже вярват, че дългът им е да гледат жените си като писани яйца, да им осигурят храна, дрешки и топлина. Такъв тип мъже няма да сменят памперси и да говорят с децата си, дори и да им купуват скъпи играчки. Проблемът е, че когато сведеш жената до кукла, изграждаш Куклен дом по Ibsen. На такова място семейството няма как да бъде щастливо. Затова с колеги от сдружение ЛАРГО работим активно всички деца и младежи да имат достъп до качествено образование, което е предпоставка за успешна социална реализация, за равноправие и изграждане на семейства, базирани на любов, а не на властови зависимости. Тогава и бащите, и майките ще участват в отглеждането и възпитанието на децата.
Днес е много трудно да бъдеш добър родител. Имаме проблеми с ролевите модели, които следваме, защото са счупени, овехтели или изобщо не пасват на собствените ни разбирания. Съвременните родители се разкъсваме между множество противоречия – дали да научиш детето си да се отстоява, за да не го мачкат в живота или да го научиш на състрадание, на емпатия и съпричастност; дали да бъде инструментално и да преследва целите си или пък да се разсейва по странични неща, които възбуждат любопитството и въображението му; дали да споделя чувствата си и да очаква да бъде наранено или да потиска всяка емоция и следва разума. Пандемията и изолацията ни стовариха върху главите цяла каскада от нови противоречия, свързани с достойнството и уважението към училището и учителите, и психическото и физическото здраве на детето; желанието за човешко общуване и вината от заразяването на възрастните; стремежът към аргументиране и претенцията за истина и взривените мостове между различните ценностни групи в обществото. Тези противоречия са неотстраними в модерния свят и ние винаги ще сме под сянката на съмнението, че не сме добри родители, че се проваляме с децата си. Въпросът не е в това да се отървем от тези противоречия, да ги заметем под килима или насила да се напъхаме в костюм на социална роля от друга епоха – някакво въобразено традиционно семейство или образцов дом. Въпросът е да се опитаме да разберем тези противоречия и да ги превърнем в енергия за развитие – както на децата, така и на нас самите като родители, като хора.
Темата за бащинството е въпрос и на социална среда, и на публични политики. Макар и да изглежда, че родителите се разбират помежду си кой как ще се грижи за децата, всъщност бащите участват по-активно в този процес в тези общества, където правата на жените са гарантирани. Ето защо е много важно обществото ни да инвестира в програми за образование, за развитие на родителски умения, в подкрепа за ранно детско развитие, в домашни посещения от специалисти. Така ще допринесем за изграждането на спокойна семейна среда, в която да растат здрави и умни деца – една от каузите на Ларго.
ВЕСЕЛИН ПАВЛОВ, баща на едно дете
От 2008 сме заедно с жената до мен, сгодени сме от 2009, но все още не сме сключили брак. Запознахме се на 5 декември и на Бъдни вечер вече живеехме заедно. Бърза история, бърза връзка, която продължи в годините. Имаме двегодишна дъщеря, която чакахме много дълго. Преди време претърпях много тежък автомобилен инцидент, при който загина мой много близък приятел. Аз оцелях, но възстановяването отне много дълго време на легло и нямаше как да станат нещата. Благодарение на това, че вече съм здрав, станах баща.
Жена ми беше на работа и ми каза, че като запали цигара (тогава още пушеше, вече не), почва да й става лошо и си мисли, че е бременна. Първият тест беше отрицателен, но тя беше сигурна и каза Не, този тест не е верен, купи друг. Бегом до аптеката и новият тест показа, че е бременна, но едва видимо. Веднага насрочихме час за гинеколог, който каза, че има нещо, но да не избързваме. Имаше надежда! Девет месеца по-късно се роди едно малко страхотно момиченце на име Ава. Не присъствах на раждането. Като всеки съвременен родител, трябваше да работя.
Чувството беше страхотно, не съм мислил за нищо друго – как ще го гледаме или как ще се справяме, нито за жилището. Закъснявах, тичах, защото раждането беше със секцио и имаше определен час, беше странно и напрегнато. Напук на всички, които казват как не си готов за такова събитие, напротив – готов си. Като я взех в ръце, разбрах, че съм готов да бъда баща – знаех как да я хвана, как да я нахраня, как да йу сменя пелените. Не сме си разпределяли задълженията, абсолютно всичко правехме заедно. Работата ни е съвместна и малката беше винаги с нас, често и в магазина нямаме баби и дядовци, няма и как толкова малко дете да ходи на ясла.
Продаваме така наречената сурова замразена храна за домашни любимци. Сутрин поемах грижите, докато жена ми подготвя ежедневните дейности в магазина, следобед се сменяхме, тя поемаше малката, аз движех магазина. Никога не е имало разделение, много бързо се разбираме дори с поглед. Ава се оказа едно изключително лесно дете за гледане и за живот живот с нея. Всички приятели и познати казват, че имаме дете-еднорог. Така и не разбрахме кога има колики, кога й растат зъбките, не сме имали безсънни нощи. Досега не сме имали труден етап с нея. Не знам защо, може би заради спокойствието, което даваме на детето или затова, че й позволяваме сама да решава.
Най-ценният съвет за бъдещите бащи и да си купят сушилня. Вторият – да бъдат супергерои за своите деца. Един баща трябва да бъде всичко и да може да намира решение във всяка ситуация. Така мисля аз, може би бащите с повече опит имат други идеи. Искам да науча дъщеря ми да бъде истинска. Винаги да казва това, което мисли, дори с риск да бъде болезнено откровена, да е добър човек, за да може да предаде добротата на нейните деца.
Кучетата също помагат. Като оставиш детето с тях, най-малкото си сигурен, че е там. Иначе тя ги облича, дава им играчки, сервира им. Сега й сглобихме детска кухня и им приготвя закуска, обяд и вечеря. Ако някой се чуди как ще се справи с куче и дете, ето – ние сме с три кучета и едно дете и се справяме чудесно.
Публикацията излиза с подкрепата на PokerStars.
