Paul Curran е талантлив поет и музикант от Дъблин, който отнема живота си в началото на 2018, когато е едва на 27. Обичан от многото си приятели, най-близкият човек на Curran все пак е David Balfe. I have a love and it never fades са първите думи, които се чуват от албума, изречени със силен, нерафиниран ирландски акцент, на фона на репететивно, мелодично пиано, което преминава в почти клубен бийт.  Двамата се познават от деца, кръстосват улиците заедно, правят музика и филми в творческия им колектив Burnt Out. Силната им връзка е нарушена от смъртта на Paul и се превръща в тежък момент за David, който скоро след случилото се започва да прави музика под името For Those I Love, посветена на приятелството им, силната братска любов, добрите и трудните моменти от годините им заедно. Личните преживявания на двамата са фундамент на песните, които избиват в теми като живота на работническата класа в Ирландия и измеренията на мъжествеността в съвременния свят. Директните, хашлашки и автентично изговорени текстове разкриват до уязвимост ирландския артист на фона на емоционални електронни инструментали. Албумът, който също носи името For Those I Love (защото първоначално е трябвало да остане само за близки и приятели на двамата), е терапия за загубата без в нито един момент да е мелодраматичен или да провокира съжаление. Напротив, записът ярко разказва за живота на двама приятели в тяхната общност, за доброто и лошото като естествени части от едно цяло. 

Mariah Buckles следва анестезиология в Ню Йорк, когато започва да пише песни. Макар да пее от дете, младата жена от Атланта, градът с привидно най-много интровертни арендби принцеси на глава от населението (вижте още Abra и Tanérelle), дълго не се отдава пълноценно на музиката. Появата на To Die For в Soundcloud през 2018 идва и си отива изневиделица – днес първото й EP е почти изцяло заличено от мрежата, но прави впечатление където трябва. Buckles сключва сделка с лейбъл, вади хитовото Beetlejuice, дебютът Master и знаковото Reminders, в което многословно излива любовни разочарования върху напомпан инструментал на електро арендби трак на Le Cassette. Печелившата формула се превръща в модус операнди за същинския дебют на Buckles, тазгодишният Ry Ry World. И тук мнозинството от деветте песни за любов, омраза и отмъщение се развиват върху неочаквани семпли – (само)убийствената RIP стъпва върху инструментал на Beach House, романтичната Aura черпи от наследството на легендарните Isley Brothers, Revenge прави чудо с тимбърлейковата Cry Me A River, Brain яхва отнесените китари на Cigarettes After Sex, а Maybe превръща страшния уейв от Fright Night на Ariel Pink’s Haunted Graffiti в разчистване на сметки с мазен бийт. Вдъхновена от гордостта на родния си град, иноваторите Outkast и поетичния мечтател Frank Ocean от една страна, и от вокалната акробатика на машини за пеене като Whitney Houston и Mariah Carey от друга, Buckles има чувствителност и за новото и за класика. Песните са супер лични, сглобени от дълбокомислен човек, израснал на един клик от цялата информация на света и от всички чувства за непълноценност и тревожност, които могат да дойдат с тях. В синхрон с понижения капацитет за внимание на поколението си, песните рядко прескачат 3 минути, но това се оказва достатъчно време Mariah The Scientist да направи от силно въздействащи миниатюри, които са изцяло нейни.

Двете основни фигури в Nick Cave and The Bad Seeds не си почиваха по време на изолациите – Cave направи музикален филм от концерта си в празната зала Alexandra Palace, a Ellis записа съвместен албум с Marianne Faithfull, а междувременно обединиха сили за Carnage. До голяма степен, албумът е в духа на последния на Bad Seeds – минималистичният и лиричен Ghosteen (2019). Въпреки че дълбае в подобна посока, осемте песни не се усещат като повторение или допълнение, а финална част от творчески период, след който предстои нещо още по-различно. Hand of God и Albuquerque стоят до най-доброто, което двамата са композирали. От известно време Nick Cave отговаря задълбочено на писма на фенове и на въпроса какво е приятелството, той дава за пример именно партньорството си с Ellis.

Altin Gün правят за Турция и нейните международни отношения повече отколкото турските министри на културата и външните работи, пише почитател на групата под тяхно видео в YouTube. Макар групата да е от Амстердам и нейният основател – холандският басист Jasper Verhulst да не разбира нито дума от текстовете на песните, тя постепенно се превърна в най-обещаващата турскоезична банда и през 2019 дори става първата такава, номинирана за награда Грами, заради което турският всекидневник Хюриет ги определи като нашата гордост на червения килим. Третия си албум Yol Altin Gün продължават традицията на психеделичните турски рок групи от 70-те – да преобразяват стари народни песни, но този път са още по-стилово либерални и посягат към дръм машините, синтезаторите, конгите и космичните звуци, характерни за диското от началото на 80-те. След кратката интродукция пътят (yol на турски) им започва с дълбок синтезаторен ню уейв в Ordunun Dereleli, с което вдигат летвата високо и не я пускат да падне до самия край. Бродейки сред мелодии и лирика от Османската империя от XIX век, хипи културата от 60-те, нюйорско буги от 80-те и шарената поп вселена на настоящето, Altin Gün потапят в позлатена нео-диско психеделична меланхолия, която се плъзга така естествено под кожата, не само когато Турция е на една граница разстояние.

Faye Webster постига нежен и увличащ бленд между бавно опушено кънтри, фееричен седемдесетарски поп и красиво-тъжни фрази, поръсени с удивителната педъл стийл подправка на Matt Pistol Stoessel. Младата изпълнителка от Атланта надгражда успеха на Atlanta Millionaires Club от 2019 и прави заявка за инди фолк трона, давайки ключа към своята откровена емоционалност, варираща от She said I’m funny and then I thanked her / But I know I’m funny haha през There’s a difference between lonely and lonesome/ But I’m both all the time или Depending on our time apart the better that distractions are and there isn’t a lot до You make me wanna cry in a good way. Двусмислието и иронията са това, което води слушателя през целия албум без да бъде натоварен от причини и последствия – освободен да се потопи в ежедневието и остроумието на Webster. I Know I’m Funny haha е албум, който може да бъде слушан всеки ден, откривайки нови дълбочини и детайли, невидими на повърхността – на терасата на залез, в колата на дълъг път, по празниците пред камината или от плейлиста на годината на Barrack Obama.

Читавите банди от последната пост-пънк вълна често са застрашени от водовъртежа на огромните очаквания и собствените си амбиции. Някои борят статиката със смела стилова революция във всеки следващ албум (THE HORRORS), други компенсират болките на растежа с брутално сурова енергия и позитивни послания (IDLES), трети надграждат с монументални текстури и все по-добри текстове (PREOCCUPATIONS), четвърти завиват към арт рок и претенциозно инди (разпадналите се OUGHT), а пети правят каквото си искат (BLACK MIDI). Dry Cleaning са съвсем друга бира. Квартетът от Южен Лондон получава неочаквана пандемична възможност да дестилира стила на успешните си EP-та в брилянтен дебют с добре изсвирен и много стегнат пост-пънк, хитър лирически сюрреализъм и безстрашни музикални експерименти. Сардоничните монолози, ежедневна поезия и студени говорими вокали на Florence Shaw си пасват идеално с богатия опит на останалите членове в предходни инди и хардкор групи, за да превърнат New Long Leg в разпознаваемо мрачен, разнообразен, уважителен към своите вдъхновители (The Fall), но и тотално различен от близки банди като Black Midi и Black Country, New Road албум. На обидите за бледо копие на Sonic Youth е отговорено със самоуверен пост-пънк и психеделичен нойз, изпипан до съвършенство от продуцента John Parish (PJ Harvey, Aldous Harding). New Long Leg е безпогрешен дебют, за какъвто много могат само да мечтаят.

So, these are real things that happen. Cassandra Jenkins предава историите на истински хора, разказани директно от тях в продължение на 30-и-няколко минути, украсени със звуци от природата и града, красиви инструменталени и интимния, нежен глас на бруклинчанката, който ту пее, ту говори. New Bikini е травмиращ епизод за неин приятел и колега, който се самоубива преди да тръгнат заедно на турне, зареден от енергията на сюблимен саксофон и трагичния рефрен Baby, go get in the ocean / The water, it cures everything. Най-силният момент в албума, Hard Drive, тръгва от хипотезата The mind is just a hard drive, преди да завърши с дихателни упражнения за незабавно успокоение We’re gonna put your heart back together, Are you ready? Последният трак The Ramble е среща на инструментал със звуци от парка – стъпките, чуруликащите птички, водните пръскачки, хората – пренасят точно там за седем минути пълно спокойствие. An Overview on Phenomenal Nature е изключително необикновени и въздействащ албум. Трогателна медитация над живота с трудните му моменти и приемането на реалността с оптимистично спокойствие и заземяване. Идеален спътник за тиха разходка и утешителна компания за моменти на осамотение.

Докато западният свят инвестира милиарди в надпреварата със стареенето, Adam Granduciel гледа смъртта право в очите. Петият албум на групата, основана от Granduciel и Kurt Vile преди повече от 15 години, се взира във все по-дълбоките линии по износена кожа. Гледа отражението на съществуването си. Мери самотата. Пита Is life just dying in slow motion? в епоса I Don’t Live Here Anymore. Отдавна не е тайна, че The War On Drugs са изключителни музиканти, но постижението им в заглавната песен може да ви докара религиозен катарзис. Звучат познато, все едно винаги ги е имало – референциите се разтварят в музиката им, правят я още по-въздействаща, помагат й да надскочи времето и да прореже през индентичности и предубеждения направо до кокала, за да стигне до сърцевината на онова, което ни прави човеци – различни, но сходни, изключителни, но смъртни. За смъртта се говори твърде малко и твърде повърхностно. Granduciel го прави с такава изключителна чувствителност и самосъзнание, че, иронично, I Don’t Live Here Anymore се превръща в триумф на живота.

За добро или зло дните на електрическата китара като инстигатор на радикални обрати в поп културата са далеч зад гърба ни. Последният квантов скок на инструмента – албумът Loveless на My Bloody Valentine – тази есен отбеляза трийстата си годишнина. С постепенното маргинализиране на китарната музика амбициите на повечето й последователи сякаш се ограничиха до постмодерното комбиниране на звуците от предходни епохи със задушаващ фанатизъм, който напълно обрича потенциалния прогрес. Малцина можеха да предположат, че един от малкото лъчи надежда ще дойде от семейна двойка мормони с над четвърт век кариера зад гърба си. През 2018 Mimi Parker и Alan Sparhawk издадоха дванадесетия си албум Double Negative, продуциран от BJ Burton (Charli XCX, Taylor Swift, Bon Iver). Дори за група третираща минималистичната си палитра като отправна точка за експериментиране този албум се превърна в метафорична клада на множество от основните репери на музиката им. Навярно вдъхновени от пълната необвързаност на Burton с китарната традиция (за разлика от преварилите го алт легенди, като Steve Albini и Dave Fridmann) Low засипаха деликатните си композиции със слой дигитална текстура, къде по-фина, къде абразивна – албумът често звучеше сякаш е възпроизвеждан от дефрагментиращ се в реално време твърд диск. Тихата революция на тримата музиканти продължава в HEY WHAT, но и възкресява някои класически елементи от звученето на Low. Гласовете и хармониите на дуото отново са изнесени на преден план – крехки и органични на фона на дигиталните отломки. Композициите придобиват интимната монументалност на сакрална музика за безпътни ангостици. Китарата на Sparhawk също се завръща, макар в почти неузнаваема форма – чудовищно мутирало отражение на сурово елегантния първообраз, което често застрашава да погълне части от албума (Days Like These и Disappearing). Със сингъла More групата почти успява да реконтекстуализира монолитния китарен риф за далеч по-комплексни и нюансни времена. С целенасоченото и смело пренебрегване на основните устои на китарната музика Low и Burton създават вълнуващ нов музикален език – напълно непознат, но странно близък – далечно ехо на класическата американа, отзвучаващо от дълбините на Зловещата долина. С дигитално обгорените си широки хоризонти, този албум – досущ като шедьовъра на My Bloody Valentine – има потенциала да се превърне в отправна точка за поколения бъдещи пътешественици, въоръжени с 6 струни и армада педали и филтри.

Дори да познавате добре еволюцията на Tamara Lindeman през последните години, петият албум на The Weather Station стъписва моментално. Приглушената музика и чевръст джаз ритъм в откриващото Robber се разгръщат с дискретни струнни инструменти, саксофон и няколко слоя перкусии без завои, а само с лека засилка към кресчендо. И докато тънката критика към провалите на капитализма не държи да доминира, характерната атмосфера на самата музика предизвиква моментални асоциации с BLACKSTAR – джаз албумът на DAVID BOWIE. Lindeman обаче не просто загатва за своите поп амбиции и любов към авангарда, а направо доминира с опияняваща и абсолютно съвършена комбинация от прекрасен глас, брилянтно написани песни и богат многопластов звук. За разлика от по-минорното звучене на своите предшественици, Ignorance е изнесен на гърба на дузина музиканти от джаз сцената в Торонто, които извисяват таланта на Lindeman над сравненията за успешна амалгама между Joni Mitchell и The War on Drugs. Добавяме красиви меандри на теми от климатичното пробуждане на канадката и получаваме рафинирана осъзнатост без агресия – овладян джазиран поп, който надскача корените на фолк канона, за да се прегърне със синтезатори, струнни аранжименти и перкусии, намига към 80-тарския дух на авант поп изпълнителите и постига тихо величие със съкровена емоционалност. Ignorance е от онези чувствени, пищни, ритмични, смирени и ужасно красиви албуми, които те задъхват в очакване да видиш Bowie зад ъгъла с дяволита усмивка и репликата: Браво, Tamara, ти си бъдещето. Ignorance е пеперуди в стомаха.