Годината на отличната алтернативна музика, готино арендби, приятни поп албуми, интелигентна електроника, леко залитане към класиката, разочароваща грандоманщина и липса на редакция в рапа, и, за щастие, силна БГ продукция от Голям Юс, Kay Be и Дороти Такев, Bluba Lu, Жлъч/Григовор/Гена, Dena и Kan Wakan. Ето ги най-добрите албуми на 2018.
Три от три за Janelle Monáe, която отново намира място в обзора ни на най-добрите албуми, след като го направи с The ArchAndroid през 2010 и The Electric Lady през 2013. За дългата пауза оттогава е виновна изгряващата й кино звезда с роли във филмите Лунна светлина и Скрити числа, покрай които личността Monáe, като че ли започна да излиза на преден план и да се еманципира от фикционалния образ на жената-робот Cindi Mayweather. Dirty Computer също е концептуален албум, но този път канзаската зарязва досегашната история за Mayweather и нейния Metropolis, за да отдаде почит на жените в частност, но и на разнообразието от сексуални идентичности през 2018. Събличайки образа на андроида, Monáe за пръв път разкрива същината си – тази година направи и публичната заявка, че е куиър жена – текстовете са праволинейни и лишена от метафорите в предишната й работа. В лиричното разкриване обаче е само част от очарованието. Monáe работи по албума с величия като покойния Prince, с когото партньорството датира още от предишния й албум, а тук почеркът му най-ясно личи в Make Me Feel, с легендарния Brian Wilson, неуморния Pharrell и Grimes (в одата за вагината Pynk), както и познатите колаборатори Deep Cotton и Organized Noise. Резултат е закачлив, ту леко-, ту дълбокомислен микс от свежи и лъскави аранжименти. Самата Monáe пък излиза с едни гърди напред, като един от по-стойностните ролеви модели на съвремието си.
Много сутрини напоследък се хващам да си тананикам жизнерадостното When you die/words won’t do anything/It’s permanently night. Всъщност за мелодията на When You Die, трето парче от четвъртия дългосвирещ албум на MGMT, е помагал Ariel Pink. Учудващо предвид колко достъпна и лесна е за запомняне. Звучи странно най-шантавата мейнстрийм група, с която шоубизнеса разполага в момента, да направи нещо толкова поп-звучащо, но е факт – Little Dark Age може би е най-лесносмилаемото нещо, което групата е издавала след дебюта си Oracular Spectacular. 11 години обаче не са малко време и звукът им е еволюирал и узрял. Не разбирайте погрешно – идиосинкратичните моменти все още са в прилично количество – клиповете им са като starter pack за любители на дизайнерски наркотици, а текстовете през повечето време са меко казано озадачаващи. Цялата продукция обаче е с много по-класическа структура и е по-достъпна за нетренираното ухо. Стилово песните варират от синтезаторни 80-тарски поп хитове до радиофонични балади и темата за смъртта се засяга в доста от тях, за да не помислите, че групата е станала твърде нормална. Не е, слава Богу.
Във визията и клиповете към четвъртия албум на George Lewis Jr. като Twin Shadow неизменно присъствие имат различни футуристични моторни каски – препратка към тежката катастрофа, която Lewis и музикантите му преживяват с тур бурса си в Колорадо през 2015. Caer (или падане на испански), първият албум на израсналия във Флорида доминиканец, остана изненадващо недооценен – може би защото най-поп моментите в него звучаха твърде познато за предозиралите с 80-арски звуци, а по-странните жанрови завои отдръпнаха други. Заедно обаче те правят един едновременно контрастен и завършено звучащ проект. Това е албум, който подобно на Negro Swan на Blood Orange, е ценен в противоречията си и трябва да пуснете отначало докрай.
В тази супер потентна за качествено инди година, не трябва да подминете и супер приятния Indigo на Wild Nothing. Макар въздесъщата критика да го оплюва като най-слабия от четирите албума на Jack Tatum, ще откриете все така перфектна основа за всяко уикенд пътуване или уютен съботен следобед у дома. И всъщност не само това, защото хубавите китари и постоянният тонус в единайсетте парчета плачат да бъде чут на голяма сцена. Иначе албумът се върти около типичните за дрийм поп-a тематики за любовта, самотата, колебанието, мечтите и отраженията им в реалността на Ел Ей, която Jack явно не винаги харесва. И текстовете, и аранжиментите са жизнени и носталгични, лирични и по някакъв особен начин приземени (I only dream of ordinary things), а звученето на парчета като Оscillation, Partners in Motion и Canyon on Fire е чиста осемдесетарщина. По възможно най-добрия начин.
В четвъртия си албум под псевдонима Blood Orange, британецът Devonté Hynes доразвива познати теми от работата си досега. Роденият в Лондон в семейството на баща от Гвиана и майка от Сиера Леоне музикант и продуцент знае какво е да си аутсайдър. Неслучайно, Negro Swan размишлява за идентичността, интимността и отчуждението на неразбраните, самотните и маргинализираните членове на обществото. Музикално, самопродуцираният албум с гостуващи артисти (и активисти) като А$AP Rocky, Tei Shi и леко фалшивия Diddy, Steve Lacy от The Internet и транс писателката и ТВ водеща Janet Mock, също не изненадва, но добавя ценни нови щрихи и още от онези характерни, супер приятни бийтове, ефирни вокали и скромно курирани инструментали. Мислете за Hynes като за съвременен артист, който демонстрира все повече амбиции в послания и визуалния израз на музиката и по-малко търпение за формулите на поп музиката, за да продължи да експериментира с хлабави структури, минималистични ефекти и моментна спонтанност. Крайният резултат е приятно, вглъбено, макар и неизнедадващо арендби, което за съжаление понякога остава в сянката на страхотните му видеоклипове.
За едва дванадесетте си години активност, Georgia Anne Muldrow е подписала над петнадесет чудни заглавия и десетки колаборации с кого ли не. Както си му е редът на този свят, обаче, хубавите неща са за търпеливите. По-широката публика научава името ѝ едва сега, след като законодателите на електронен и хип-хоп звук от Brainfeeder пускат неин албум, а по-рано през годината я чухме и в Negro Swan на Blood Orange. Гледаме напред – тазгодишният Overload може да идва след огромната за темпото ѝ пауза от три години, но чакането си струва. Всяка една от тринадесетте композиции показва, че изпълнителката от Ел Ей, тъчаща сама текстовете, текстурите и бийтовете, не си е губила времето. Нормално, привличането на шефа Flying Lotus за продуцент на албума го вкарва в тежката категория арт-презентации за 2018. Иначе, парчетата в него са 36 минути авангард арендби, изпят с хип-хоп атака върху космически синт и пресен бийт от хипнотична морска сирена с гласа на голяма икона в жанра. Така и така има да чакате Ms. Lauryn Hill да пусне втори Miseducation, дайте шанс на Georgia Anne Muldrow. И защо още никой не я e снимал като Nina Simone?
Няма нищо случайно, че в почти всички видеа на британците от Jungle някой танцува. Основателите на разрасналия се колектив Tom McFarland и Josh Lloyd-Watson имат усет за бийтове и успяват да изцедят и преопаковат в лъскави 3-4-минутни пакети повече от света на класическия ритъм и блус, отколкото би направило чест на един сериозен артист, ако питате пуританите, като много внимателно избягвате темата за комерсиалния успех на британците. Във втория си албум For Ever тежкарите с лек допир усъвършенстват звука, с който станаха известни – супер куул, супер чил арендби соул с винтидж завършек и много заемки от минали времена и герои. Ако можете да се сърдите на песни като Casio, House In LA или Heavy, California, сте повече от добре дошли да го направите.
Да чуеш подобен албум за пръв път през февруари и да го изживееш на живо само няколко месеца по-късно на правилното място (нощем, на открито, под звездите и с приятни хора за компания) е привилегия, която се случва прекалено рядко. Макар първосигналната асоциация с музиката на Mike Milosh да продължава да е секс, вторият му албум допълнително развива деликатната, ужасно красива и трогателно сърцераздирателна поетичност на дебюта Woman oт 2013 през погледа на човек, преживял развод, раздяла с творческия си партньор в групата и крах на милионен договор с голяма звукозаписна компания. След пропадането на отношенията с Polydor и напускането на супер продуцента Robin Hannibal, Rhye остава соловият проект на Milosh, принуден да финансира съвсем сам Blood. Необикновеният му глас обаче разплаква със същата лекота, треперейки върху органичните и абсолютно възхитителни инструментали на живата му група от непрекъснатите турнета. Суровите емоции на Blood oтново се въртят около красивото душевно и плътско прелъстяване, любовно разочарование и мъка, за да се получи една голяма, наистина голяма филмова красота за живия живот.
Yves Tumor е измамник. Пуска по няколко привидно достъпни сингъла, наподобяващи алтернативно арендби, и се подиграва с очакванията ви. Yves Tumor е и фокусник, който безсрамно си играе с жанрове и емоции. Посява ги, те разцъфват неочаквано, мутират още по-изненадващо, а начинът, по който замират, е абсолюта мистерия. Ако в първите секунди на Safe in the Hands of Love спокойно би могъл да се включи рапър от ранга на Earl Sweatshirt, то с всеки следващ момент става все по-трудно да се догатне какво е планирал американският експериментатор. Е, планирал е много шум (буквално, noise), перкусии и зловеща самота, но ако сте търпеливи e запазил и няколко нежни номера. В крайна сметка, самотата е комплексно и разновидно състояние, а албумът на Tumor действа именно като каталог на тази разновидност. Играе си с епизоди, които се лутат между меланхолия и себеомраза, минава през личностни съмнения и изменения, но постепенно си преправя път до по-уверено, мълниеносно поведение. Що се отнася до звученето на Safe in the Hands of Love, Tumor е и злодей – не иска да ви предпази от пътя, по който той самият върви. Иска да го извървите с него и сами да намерите утеха някъде по трасето.
Носителят на наградата за най-добре име на албум на годината е зареден с енергията, емоциите и жизнерадостта на детска игра. Steal Chickens From Men & The Future From God е хитрият, танцувален и откровено бомбастичен на моменти, слънчев дебютен албум на шведите Faik Shakarchi и Daniel Stranéus. Отнема им около 8 години да го завършат, заобиколени от деца, памперси, съпружески задължения, университетски живот, домашни любимци и кой знае още какво. Приятелството им датира още от преди това, когато започват да миксират дийп хаус семпли на гърба на тапас бар Манана в Гьотеборг, докато си почиват от готвене и миене на чинии. Първите им опита веднага са забелязани и оценени от легендарния лейбъл Studio Barnhus, който издава първото им EP Dödskallar Och Korallrev, което е второто EP за лейбъла изобщо. Кради кокошки от хората и бъдещето от господ е цитат, който чуват в документален филм за музиканти от цигански произход, но така и не разбират значението му. Записите са направени в студио Nacksving, което се намира в бивш ресторант, позициониран в планината (Talaboman и Kornel Kovacs също записват техните последните проекти там). Времето е лошо и мрачно и това е един от двигателите зад светлата и позитивна музика, която им помага да усещат слънцето, дори когато се крие зад облаците. Marcy Son What е мини ваканция под формата на песен, обогатена с меките тонове на арфа и далечни гласове в един коктейл на брега на океана. Waayaha Cusub разгръща това чувство и отнася на плажа, а The Return Of Uncle Benon е химнът на спокойствието и позитивността. Hessingen обаче е завещанието на албума, което се закотвя в ума като яхта на някой карибски остров, от който се носят топли тропически ритми. Задължителен албум-терапия за добро настроение.
Ariel Engle, най-новият член и вокалист на канадците Broken Social Scene и половинка от съпружеското дуо AroarA с Andrew Whiteman, е просто неудържима в съвършения си солов дебют като La Force. Среднощният електро/инди поп и запомнящ се глас на Engle създават динамична продукция в духа на Leslie Feist, но без да я копират. Интересните органични и електоронни звуци на откриващото Tide се вият игриво около вокалните мелодии, за да подготвят плавното потапяне в ритуалния мрачен ритъм и напрежение на TBT. Всяка следващата песен изненадва с нещо сама по себе си, но не се цепи от общата атмосфера, а само я обогатява – от бас и синт линиите в Ready to Run през камерния поп на Lucky One, 90-арската електроника ала Madonna в Upside Down Wolf, та чак до перфектния първи сингъл You Amaze Me, който започва смирено, преди да се разгърне кротко с магически спотаени мелодии и да се превърне в елегантно, фънки и истински извисяващо признание в (голяма) любов. Едноименният дебют на La Force я разкрива като талант, владееш и извън традиционната конвенция.
От прецизни експерименти с гласови модулации до амбиънт и чисто техно – Laurel Halo си налага много специфични концепции за всеки проект. С Raw Silk Uncut Wood, както подсказва и самото заглавие, американката набляга върху палитра от естествени, сурови текстури, които разтяга по необичайно органичен за нея начин. Акустичните щрихи на Halo придобиват вид на нежна и компактна звукова картина, която спокойно можете да включите в колекцията си от паметни албуми тази година. Едно от забележителните качества на композицията e това, че сякаш не е натоварена със собствен смисъл, а предизвиква да ѝ се придаде такъв. Първата, едноименна песен засмуква бавно и надълбоко в инструментален цикъл, върху който Halo ненатрапчиво – но въздействащо – започва да гради по-агресивни и конкретни елементи до самия край на албума. Дали вятър се провира през стара дървена дограма, дали ситна градушка се удря в прозорците или просто кухненската мивка капе, едно е сигурно – Raw Silk Uncut Wood не само изостря усещането за околна среда, а засилва и въображението, с което да я обогатите.
Спонтанността, усещането, че всяка песен е записана от първия take и стаеният гняв, който в един момент избуява в нещо животоспасяващо. Всичко това присъства в равни дози в един от дебютите на 2018. Songs of Praise идва и точно на място – в година, в която Savages са в почивка. Албумът носи името на дългогодишна програма на BBC за религиозна музика и намеква, че това, което групата прави надали някога ще бъде признато от широката аудитория – същият тип хумор (първо проявен от групата, а после от съдбата) провокира заглавието на един албум отпреди над 30 години – Music For The Masses на Depeche Mode. Ако искате още от енергията на Shame, може да се обърнете към други три нови албума – Joy As an Act of Resistance на Idles, New Material на Preoccupations и Shadow on Everything на гостувалите преди няколко години в София Bambara. Да се надяваме и че Shame няма да се изгубят в рок клишетата – лейбълът им вече ги определи като най-мразената от Holiday Inn група.
Докато го слуша, човек лесно може да си представи филм от средата на 70-те, в който действието се развива някъде в широките поли на Везувий, а главни герои са членовете на Камората. Но и без да се вълнувате от мафиотските музикални вкусове, е лесно да се впишете в сценария на албума Nuova Napoli, в който дуетът на Massimo Di Lena и Lucio Aquilina дава воля на носталгията си по родния град, докато живее и твори в Берлин. Резултатът е мощна симбиоза от джаз, фънк, диско и буги, която спокойно може да влезе в трудовете с културна историография на Неапол. Има модерено електронно усещане, но и много автентично звучене, за което заслуга имат отчасти записаните на живо инструментали, както и стотиците изровени и преслушани от двамата плочи от региона през годините. Слуша се без грам размисъл от-до и даже си го пускате отново, особено ако сте в колата на дълъг път. Имам доказателства, че дори същества на възраст 1+ започват да си припяват инструменталите и текстовете на неаполитански акцент от Je Vulesse, Ddoje Face и Stann Fore. В същото време хваща също толкова добре и в разгара на някоя клубна заигравка, за фон на приказки в бара, че и на афтър-а рано сутрин (когато домакинът изненадващо се окаже притежател на плочата, чиято първа преса беше изчерпана още на предварителна продажба, което моментално вдигна акциите на следващите още четири ре-прес-а).
Няма как да е най-горещата музика, да се случва сега, да се случва в Лондон, а Gilles Peterson да няма нищо общо. В случая с този албум, великият патрон от BBC6 Music и Worldwide.fm има всичко общо, тъй като a) го издава през лейбъла си Brownswood Recordings и б) е от тазгодишната превъзходна реколта на поливаната и огрявана лично от него нова лондонска джаз сцена. Joe Armon-Jones, поредното дете чудо, излязло от магическата музикална школа Tomorrow’s Warriors в Southbank Centre, е идеален пример за успешния модел на действие на тази среда. Тайната, шок и ужас, е в тоталната подкрепа и нонстоп колабориране между израсналите заедно нови герои на столичната джаз сцена в Англия. В първия дългосвирещ албум на човека с клавишите на Ezra Collective (тук перфектни 46 минути като лидер и композитор) се чуват и специалните включвания от суперколегите Femi Koleoso и Moses Boyd на барабаните, Nubya Garcia на саксофона и Oscar Jerome – авторът на Abusey Junction, химнът на 2018а – на китара и глас. Шест пиеси, предаващи пряко в душата, разтеглени от соул, през есид джаз и слънчев фюжън, до дълги дъб джемове в прослава на културния микс, забъркван денем и нощем във врящия мегаполис. А че Fеnder Rhodes и Wurlitzеr пианата там имат нов шеф, то е ясно.
Седмият самостоятелен албум на бившия китарист на The War on Drugs оправдава очакванията за нов лек шедьовър. Не че публиката има причини да очаква нещо по-малко след отличния общ албум с Courtney Barnett от 2017. 80-минутната поетична одисея на Vile е експанзивно пътешествие в съзнанието на неподражаем талант, който често изглежда сякаш губи концентрация, но всъщност добавя пласт след пласт пищни рок мелодии, вдъхновени от записването в движение по време на турнета, лични герои като Kim Gordon от Sonic Youth и любовта към психеделичния фолк-рок. Bottle It In никога не затъва в клишета, а точно обратното – разкрива нови и нови страни от своята богата душевност с всяко следващо слушане.
След шест солидни сингъла и EP-та от 2015 насам, Family Portrait позиционира Ross From Friends (по паспорт Felix Clary Weatherall) като отличника от випуска млади самоуки продуценти на електронна музика с иронични имена (поздрави на DJ Windows XP, DJ Boring и DJ Seinfeld), бележи музикалното му съзряване и го изстрелва в голямата лига. Записът е любовен албум, макар и не в класическия смисъл – младежът от Южен Лондон работи по дебюта си две години, за да прецизира всеки звук в близо едночасовия запис, с който отдава почит към родителите си и по-семпли времена. Крайният резултат е истински свежа глътка кислород във време, в което често забравяме кои са истински важните неща, изкушаваме се да се взимаме твърде насериозно, а музиката масово се свежда до малко повече от клик-бейт. Clary Weatherall е абсолютният контрапункт на музиката като алгоритъм за бързо възнаграждение (и печалба). Често пъти музиката му се носи повече като импровизиация, все едно някое хлапе се забалвява на синтезатора, натискайки де що бутон има, но играта е чиста, осъзната и целенасочена. Макар прогресиите, бийтовете и брейковете му на пръв прочит често да звучат контраинтуитивно, завладяват бързо и без излишни усилия. Влиянията му – от експериментална електроника, през амбиънт, хип-хоп, балерик или класически олд скуул 4х4 бийтове – се срещат в хиперемоционална амалгама от хаус и техно, което изненадва на всеки завой по пътя към където и да се намира диамтералната противоположност на стадните бийтове и шаблонни хитове от музикалните телевизии.
Имало нещо гнило в Дания. Може и да има, но има и нещо много тъмно в Дания. Копенхагенската група Iceage дълго време беше само локален обект на интерес и се криеше в подземията на алтернативната европейска сцена. Въпреки че записват за Matador от 3 албума насам, получават всемирно признание именно с Beyondless – четвърти по ред в дискографията им. Несъществуващата дума, измислена от Samuel Beckett, Beyondless индикира за нещо, което не може да продължи по-напред – нещо, за което не съществува отвъд. Може да се спекулира дали това е призив на групата да не бъдат поставяни в рамки и стилови ограничения. Нашата музика е формирана от стотици години култура. Цялата дискусия за музикалната актуалност и хората, на които им пука дали китарната музика е жива днес или не, е скучна и безсмислена. Фронтменът на Iceage Bender Rønnenfelt знае за какво говори – бродейки из размитите граници на пост-пънк, готик рок и нойз рок, звукът на групата има една твърде културна и исторически богата осанка. Beyondless пасва еднакво добре на тъмна стая в Chelsea Hotel някъде през 70-те, както и на саундтрак на филм за европейски крайморски град, непознал осветление от електрически лампи. Тази адаптивност е характерна за стойностните албуми, независещи от моментните музикални течения, а Beyondless спокойно влиза в тази графа.
Някои неща личат само от дистанция. Ретроспективно, 00-те бяха изключително богати на идейни, ексцентрични и винаги експериментиращи изпълнители. Дали заради постоянното напрежение в променливата музикална индустрия и все понесигурната реализация и намирането на стабилна публика, в един момент се получи отлив. Точно когато това поколение трябваше да избухне, част от гласовете му заглъхнаха след първите си стъпки в това десетилетие – може да цитираме като примери Patrick Wolf, Ladytron, Yeah Yeah Yeahs, все имена, от които очакваме
скорошни нови албуми след взетата дълга глътка въздух. Сред тези изпълнители е и Soap&Skin от Виена, която през 2009, още 19-годишна, хипнотизира хиляди с Lovetune for Vacuum – един от най-красивите дебютни албуми въобще. From Gas to Solid… е първият й албум от цели седем години, през които тя имаше спорадични концерти, а сред знаците за живот беше музиката й към немския сериал Dark. Меланхолията й е водещата сила в песните, но за първи път виждаме и светлина в тях. Позитивизъм, който не е празен, а изстрадан.
Yоung Fathers са хип-хоп група дотолкова, доколкото еклектичен лейбъл като Ninja Tune издава хип-хоп. Третият албум на мултикултурното трио от шотландския град Единбург е клаустрофобична, чудно експериментална и много кратка пиеса от брутални като звучене парчета с фалцето госпел припеви и изобретателен звук без аналог при никой друг съвременен артист. Cocoa Sugar щеше да звучи прекалено параноично, ако не бе леката ирония в голяма част от текстовете и експериментите с различни вокални техники и разнообразни инструментали. Експерименталната и извратена музика на Young Fathers в този албум звучи точно както изглежда и обложката на Cocoa Sugar – провокативно и абсолютно очарователно мрачна с добре разбъркани стереотипи, безкрайно много пластове и ужасно силна индивидуалност. Въобще музика от група, която не подражава директно на никого и звучи като абсолютен поп новатор.
Синьото често се свързва с дълбочина и стабилност. Символизира доверие, лоялност, увереност и страхотната коса на NK-OK. Печелят с усмивка още от интрото. Това, което правят продуцентът NK-OK и мултиинструменталистът Mr DM през следващите 15 трака е да разгърнат първата си по-пълна колекция от скъпото. Разпознаваемият от около две години дебело напълнен техен звук (джазтроника по собствените им думи) работи перфектно навсякъде в (cross)over. С Moses Boyd и Nérija, които прераждат източноафриканската класика Yembele на Orchestra Virunga в не по-малко слънчевата Pineapple. С Kojey Radical и Tiana Major9, които изнасят малък хип-хоп мастърклас в Sam Cooke & Marvin Gayе. С всяко от включванията на богато от Nubya Garcia, Ruby Francis, James Vickery и по половин Kokoroko и Ezra Collective. Компанията скъпи гости разнообразява и напластява разкоша, превръщайки този албум в може би най-лаченото издание на Кой кой е в Нови Лондон за 2018.
2018 си отива щедра откъм качествена електронна музика, благодарение на симпатични новатори като Ross From Friends, DJ Koze и David August, вечната Roísín Murphy в забежка с Maurice Fulton, обещаващи момичета като Marie Davidson, Meggy и Peggy Gou, легендите Louie Vega, Ryiuchi Sakamoto и Mr. Fingers, дийп хаус-а на Atjazz и Jullian Gomes, германицът Perel, шведите Shakarchi & Stranéus и норвежецът Bjørn Torske. За част от тях ще прочетете повече и на по-високи позиции в тази селекция, но вероятно най-много (противоречиви) емоции предизвика новата инкарнация на Nicolas Jaar. Колецията от 11 песни, правени от 2012 до 2017 и подписани с псевдонима Against All Logic, е енергичен хаус запис с повече семпли отколкото е благоприлично, в който новото среща класиката в жанра. От еуфоричната зараза в Some Kind of Game, през хипнотичния балерик унес на City Fade и олд скуул куул-а на Now You Got Me Hooked до закриващия близо десетминутен епос Rave On U очи отказват да се отворят, ръце да слязат.
Петте години чакане след един от добрите електронни албуми на десетилетието (Amygdala от 2013) си струват. Психеделичната вселена на 46-годишния Stefan Kozalla в Knock Knock се възползва от помощта на забележителни гости и вокалисти (Eddie Fummler, Kurt Wagner, Róisín Murphy, José González, Speech от Arrested Development, Mano Le Tough, Sophia Kennedy) и има страхотно настроение. Композициите и добре премерени вокали в последния албум на Koze са без аналог със своята умна и много идиосинкратична смес от различни стилове, която очарова с атмосферичност, плавно развитие и тотална доминация на сетивата. Разбира се, умелото боравене с вокалните семпли и изключително мелодичните и еуфорични инструментали (ала The Avalanches на моменти) не са единственото достойнство на Kozalla. Сърцето на албума е запазено за старата диско и арендби душа на Pick Up и Illumination – последното е с характерния съскащ фалцет на Roisin Murphy, пулсиращ синтезатор, семпли от духови инструменти и китарна прогресия, а Pick Up трансформира носталгичния вокален семпъл на Gladys Knight в Neither One of Us в меланхолично седемминутно диско, което убива с контраст между еуфорията на слънчевия инструментал и болезнената меланхолия на текста I guess neither one of us wants to be the first to say goodbye. Живият живот.
Как се става поп легенда? Питайте Robyn, която успя да влезе в кралския двор на съвременната популярна музика с едва 5 албума за 15 години и няколко (действително убийствени) поп химна. Осем години след последния си студиен албум, шведският поп революционер се завръна със скромна колекция от девет песни, за която всеки имаше мнение, което нетърпеливо да сподели. Разочарованите от минимализма на Honey, и като траклист, и като звук, не бяха малко и сантиментът им не беше изцяло без основание. Отговорната за някои от най-знаковите песни за живота след любовта на поколението си, всяка по-бомбастична от предишната, Robin Miriam Carlsson се завърна с Missing You – още от същото хубаво сладко-горчиво, но близо десетилетие по-късно, и вече познатата, поопитомена заглавна песен. Останалите 7 трака в записа изненадаха с неочаквана субтилност, бавни градации и липсата на нов шлагер, който да направи Robyn заплаха за върховете на класациите през 2018. Robyn обаче знае какво прави и именно въздържанието от перманентна еуфория и интелигентното му разстилане прави Honey толкова интересен и удовлетворителен запис. Докато не избухне в закриващото Ever Again. Нали искахте хит?
Леките разминавания в резултата спрямо първоначалните намерения са простими, когато става въпрос за наистина амбициозен (чисто творчески) рапър, избягващ да се напъва излишно, поне привидно. Авангардната креативност на Rocky и склонността постоянно да експериментира отвъд границите на нюйоркския мейнстрийм се отразяват добре и на любопитния Testing – най-многопластовият проект на Rakim Meyers досега, който редува неочаквано дълго пеене (Calldrops и Kids Turned Out Fine) със силни речитативи (Brotha Man) върху интересните бийтове на продуценти като Clams Casino, дължащи много повече на съвременната EDM сцена и нейните праотци, отколкото на класическия 90-арски бум бап. Testing продължава дълбокото проникване и напрегнато пътешествие в психеделичната вселена на артист, който не се страхува да пренебрегва всички модерни тенденции в жанра.
Седмият албум на немския пианист и пост-класически композитор Nils Frahm e всичко, което се случва, когато талантлив човек реши да разнообрази обичайните си изразни средстава и да експериментира с духа и възможностите на великолепно 60-тарско звукозаписно студио в Източен Берлин. Първосигналната асоциация за последното в обложката на албума е последното явно и еднопластово нещо в All Melody, което ще видите, пардон, чуете. 74-минутната (предимно) инструментална ембиънт одисея в съзнанието на Frahm разнообразява обичайните за композитора красиви пиано мелодии със синтезатори и дълбоки дигитални модулации с духови инструменти, орган и хорови напеви – акустични звуци, които само могат да подплатят бавното техно и ембиънт с безобразно силно съдържание и спотаена енергия.
Suede започнаха втория си живот без това да бъде желано от никого освен дай-хард феновете им. Tрудно е човек да си представи колко бяха забравени през миналото десетилетие, а сега са приемани за легенди, стоят в програмите на най-големите фестивали, на концертите им могат да бъдат забелязани тийнейджъри, а медиите разчитат на тях за in-depth интервюта с философски теми. Като креативна мощ, успех и продължителност тяхното събиране почти няма еквивалент (макар донякъде да може да го потърсите в също издалите албум тази година James). Откакто се събраха през 2010 Suede записаха три албума, които са нареждат до най-доброто от тях: Bloodsports (2013), Night Thoughts (2016) и The Blue Hour (2018), всеки един по-интроспективен от предишния. В тези времена на все по-голяма информационна фрагментарност, The Blue Hour е пълнокръвен концептуален албум – в голяма част от песните текстовете предават гледната точка на дете или на разтревожен родител, присъстват spoken word сегменти, а за най-амбициозните моменти помага Пражката филхармония. Тематично, албумът има общо с мемоарната книга Coal Black Mornings на вокалиста Brett Anderson, която излезе в началото на годината – кратък, но прецизен портрет на
британското общество в десетилетията след Втората световна война, класовото разделение, алтернативния живот на Лондон през 80-те и началото на 90-те години. Ако искате повече музика в духа на The Blue Hour, освен пост-реюниън албумите на Suede, може да проверите Slow Attack, соло албума на Brett Anderson от 2009, създаден заедно с Leo Abrahams (на когото дължим по-оркестралните моменти в тазгодишния албум на Editors).
Седмият албум на Beach House е наситен със смисли, символика и много, много звук. Отвъд притегателната сила на цифрата и всички нумерологични съвпадения и трикове около излизането на 7 (дрийм поп дуото има 77 записани песни, албумът е 777-ия в каталога на лейбъла им в Европа, а синглите излизат на нърдски избрани дати, играещи си със седмицата), дрийм поп дуото гравитира около темата за красотата, родена от мрак, за любовта и емпатията, последващи колективна травма, за дестинацията, до която човек стига, когато приеме, а не отрича страданието. С тази презумпция напред, Victoria Legrand и Alex Scally работят с нови продуценти за пръв път от четири албума насам и бележат пореден връх в и без това завидна меланхолично-романтична и мечтателска дискография. 7 гъмжи от поглъщащи грандиозни и помпозни аранжименти с безобразно внимание и мисъл за всеки елемент, превърнати в плътни платна върху които гласът на Legrand безпристрастно се рее. От замечтани композиции за отлетяли чувства, хипнотични и чувствени моменти, до ескалиращи инструментали за експлоадиращи звезди с режещи китари и безпределен дисторшън, най-новият запис на Beach House е космически.
Neo Jessica Joshua отбелязва първото завръщане на Сатурн в живота си с железен втори албум, в който нейния wonky funk обаява с младежка енергия, великолепния й глас и супер приятно пипнати аранжименти, които в един по-добър свят щяха да звучат нон-стоп от радиото. Едва четири години след появата на първото й EP, Saturn впечатлява със завършения си, разнообразен звук и първокласни аранжименти. Сладко-горчивият ear worm Make It Out, eвокиращият Alicia Keys-овото In Common трети сингъл If You Ever, сексуално заредени мид темпо парчета като Curiosity, непреклонният ритъм на Yellow Of The Sun или power баладата на 2018 Don’t Change – песните са ярко оцветени в индивидуалност. В кредитите ще намерите имена като Mura Masa, Daniel Cesar, Kwabs и по-малко известни музиканти, работили за Kylie, Adele, Carly Rae Jepsen и още от най-големите в поп музиката, с които формално обучената в джазово пеене Nao ко-продуцира. Няма съмнение, времето е Nao.
I just wanted to be one of The Strokes/now look at the mess you made me make, пее Alex Turner в Star Treatment – втора поред в новия албум на Arctic Monkeys. Много зложелатели биха кимали одобрително за определението бъркотия, с което някои определят г-н Turner, докато правят дисекция на въпроса превърнал ли се е в чичко или не. Вярно е, че чисто визуално Arctic Monkeys имат навика да поднасят нещо ново с всеки албум – обикновеният колежанин с Ralph Lauren тениска с яка измина дълъг път до Serge Gainsbourg wannabe с катинарче и всички останали стилистики между тези два образа идваха с вълнението на чисто нова концепция, която групата пресъздаваше с всеки албум. Момчетата винаги са били консистентни относно опаковката и съдържанието и тези визуални промени винаги идваха комплект с ново звучене, нов подход към музиката и нови звукови територии за изследване. Tranquility Base Hotel & Casino не прави изключение и тук намираме групата на много далечно място от последната им спирка AM – един от най-добрите рок албуми в последните години и безапелационен хегемон в инди рок класациите. Новият ги открива в странно място. Кръстен на първото място на Луната, срещнало човешки крак, Tranquility Base е луксозен комплекс на естествения ни спътник, в който лирическият герой изследва смисъла на битието, плувайки в размисли за технологиите, политиката, консуматорството, модата, връзките и злободневното, което придава облика на живота. Облечен в поло и сако с големи ревери, протагонистът се лута на фона на минималистични (в сравнение с AM) пиано балади, синт ефекти сякаш извадени от 70-тарски филми и текстове, които още веднъж потвърждават извънземния талант на Tuner да пише странни и изключително остроумни текстове. Без съмнение, това е най-необичайният албум на Маймуните, но ако успеете да преминете през първоначалния шок, ще откриете голяма доза очарование в кинематографичната им вселена в Tranquility Base Hotel & Casino.
Maribou State телепортира, качва на летящо килимче или просто отнася с музикалната си енергия до дестинации като Лисабон, Делхи, Пекин или пустинята Сахара. Пътуването е изпълнено с мелодии, които обострят синестезията, за да прозвучат цветове и ухания от целия свят. Британското дуо Chris Davis и Liam Ivory са магьосниците, които обикаляйки на турне с първия си албум Portraits събират съставките за музикалния елексир, наречен Kingdoms In Colour. В тракове като Nervous Tics можете да чуете как триумфално смесват звуците на традиционен китайски струнен инструмент гуженг (записан от тяхно изпълнение на живо в музикален магазин в Пекин) с гласа на Holly Walker, създавайки несравнима емоционална лиричност. Музикалната одисея продължава във Feel Good заедно с психеделичните иноватори Khruangbin и индийска флейта бансури. Turnmils пък изстрелва директно на дансинга на едноименния лондонски клуб, който затваря врати през 2008, но продължава да живее като мястото, където дуото за първи път танцува на електронна музика. Въобще, един концептуално завършен албум, след който остава приятния послевкус от надежда за един по-добър и позитивен свят, от който току-що сте опитали.
За всички, за които Damn. на Kendrick Lamar е гигантически албум на десетилетието, трябва да е било (или може да бъде) голямо изживяване да чуят по-самовглъбения, алтернативен и меланхоличен дебютен албум на продуцента на 8 oт 14-те кендрикови парчета – Bekon. Зад псевдонима се крие Daniel Tannenbaum, правил музика още за RZA, Dr. Dre и Eminem, и стоящ почти изцяло зад In My Mind на BJ the Chicago Kid. Нюйоркчанинът обяснява, че именно Lamar му е дал смелостта да издаде първия си собствен проект, като го мотивира да пише собствена музика, докато работи с него по Damn. Може би, за да му се отблагодари и да го реферира, Bekon oтваря своята пиеса от 16 песни с добре познатия семпъл от XXX, но за да си го развие така, както той иска – много по-интровертно и без тежестта на звезди от величината на гостуващите в оригинала U2 и да даде гласност на темите, които го вълнуват истински. А те са намекнати още в обложката, която гледа на артиста като поредния продукт в бързооборотния свят на Instagram, и в самоиронията да започнеш толкова тих и задълбочен албум с фразата I just wanna be famous, която се прошепва и в следващи парчета. И да продължиш с познатия рефрен God bless America, the home of the brave, прекъснат от звука на iMessage – това е и напълно достатъчно, за да наострите уши, попаднали случайно на откриващото парче в shuffle-a на Spotify. Oттук нататък следват 14 пълнокръвни по пинкфлойдски композиции с хорови навепи, нежна нощна електроника, инди вокали и супер въздействащи китари и кулминации в парчета като Mama Оlivia и 4pm. Всичко това прави Bekon eдин от онези супер важни съвременни продуценти, които пренасят емоционалната интелигентност на музиката през десетилетията, използвайки я и влияейки й така, че да предадат своето актуално послание, но и да съхраняват най-важните нишки в нейния смисъл, история и дълбочина.
Удоволствието да видиш как една група надскача себе си с всеки следващ албум. Възходът на Preoccupations напомня много този на The Horrors. След два албума, които ги категоризират строго в нишата с апокалиптични пост-рок имена, канадците от Калгари надскачат обвиненията за обикновен шугейз ревивализъм с шумен нойз рок от дълбините на тъгата, чийто обогатен и разливащ се звук разгръща демоничната им основа до неподозирани върхове. Осемте песни в траклиста със собствена идентичност не отегчават с монотонност и прекалена меланхолия. Още в откриващото Espionage става ясно, че експлозивните барабани водят китарните и синти мелодии към сериозни обрати с познатия интензитет. New Material не е шедьовър, а просто стряскащо добър, радиофоничен и завладяващ албум на група, чиито членове са еволюирали не само като музиканти, но и като човешки същества.
Когато открих U.S Girls преди две години се почувствах сякаш съм попаднал в разхвърляно магазинче пълно с вехтории – ценни вехтории – от първата половина на миналия век, които се оживяват, засвирват съвкупно и се опитват да се надвикат. Тази година, с In a Poem Unlimited, ситуацията е сходна, но музикалните находки са от по-късни десетилетия. Meg Remy и компания – голяма компания, в този случай – носят духа на равни части Woodstock, осемдесетарска Madonna, бруклински диско партита и авангардни импровизации от калибъра на Talking Heads. Тези елементи обаче надрастват ретро-фетишизма и минават през призмата на експлозивен съвременен поп, на който неизбежно ще ви се дотанцува. In a Poem Unlimited безспорно е купон, но зад него се крие и безпощадна ярост, насочена срещу мъжкия авторитет – било то на скорошен любовник или на американски президент… a какво по-силно от това да превърнеш лични (камо ли общочовешки) терзания във взривоопасен, танцувален триумф?
Онези с близки слухови допири с дебютния й албум Yellow Memories от 2014 вероятно знаят какво означава след толкова чакане най-сетне да се появи втори. Fatima e от онези изпълнителки с блага бленда на гласа, смислени текстовете в главата и твърде добър музикален слух, който знае кои точно продуценти да привлече на своя страна, за да постигне звученето, с което да изпъкне, да развълнува и да ви накара да затананикате. За целта този път работи с млади и не толкова познати имена от Европа и особено от САЩ, но не пропуска и някои от верните си любимци от преди като fLako. От And Yet It’s All Love става ясно, че по-младите й години с нон-стоп партита в лондонския Plastic People плавно са се вляли в един сякаш по-зрял период. Стремежът тук е не толкова експериментът, колкото създаването на вълнуващи и запомнящи се нео соул песни, от които бликат всякакви настроения. Има разочарования от връзки с хора с Attention Span Of A Cookie, моменти на дръзко самочувствие като в So Rite, на кадяща чувственост в Dang, маниакална енергия в I See Faces, както и на съвсем ясна увереност – в May I. Има богата избор от мелодии, с които да се убеждавате (в случай на съмнения), че все пак всичко е любов.
Мискомуникацията е централна тема в четвъртия самостоятелен албум на Eleanor Friedberger, след като изоставя семейното инди рок дуо The Fiery Furnaces и брат си Matthew. Кръстен на клуб в Атина, 42-годишната американка пише и записва Rebound в Гърция и посочва гръцката електропоп сцена за вдъхновението зад новия й звук този път. И макар припеви като този на животоутвърждаващото Make Me A Song спокойно да могат да се конкурират за титлата поп рефрен на годината, те са по-скоро изключение от по-бавното, вглъбено и неприлично богато на език и комуникация болшинство от албума. Действително, необикновеният талант на Friedberger като текстописец не отстъпва на способността й да създава мелодии (не пропускайте и Record на Tracey Thorn, ако си падате по такива работи), въпреки че противно на собствените й навици, за този албум текстът идва след безупречно аранжираната музика. Думите на Friedberger винаги са изрязани след неколкократно премерване, за да паднат в прости, нерядко бъбриви изречения точно както ги иска (голи, двусмислени, в игра или готови за провокация). И да намерят мисъл и смисъл в ежедневното и прозаичното.
Тексаската-но-вече-ел-ейска нео бой банда и надежда на американския умен хип-хоп се самоизкрещя по най-цветния и адекватен начин с тройния самиздат от миналата година Saturation. Последва любовта на масите, голямата пара от RCA и голямото очакване на Puppy, който щеше да пръсне всичко живо. Ама стана друго. След обвинения в тормоз, дузината около Kevin Abstract взе тежкото решение да се раздели с вероятно най-силния си член, Ameer Vann. Дойде и най-тегавото американско лято, а в края му бандата се затвори за десет дни в легендарното студио Abbey Road в Лондон, за да изкара в края на септември ето това. Макар да дебютира на първо място в Billboard 200, този албум не е нито един от трите преди него. Но този албум е тук, защото той ще бъде важен за групата, каквато и да е съдбата ѝ по-нататък. Защото е опит да останат заедно в момент, когато няколко солови албума ще бъдат, меко казано, разбрани. А и защото на второто-третото слушане излиза, че над половината тракове бият повечето неща в категорията тази година. Момчетата са още тук. Дори си звучи доста богато на нови идеи като за катарзис.
Необяснима работа. Khruangbin (самолет на тайландски) станаха масови с Con Todo El Mundo – албумът им от вече помахващата за чао 2018 година. А не е, като да не са правили турне с Bonobo още през 2010, подгрявали Father John Misty, Massive Attack и свирили на големи фетивали, че и албум имат от 2015 The Universe Smiles Upon You ама, кой да слуша. За Con Todo El Mundo сме на седянка. Отговор, който дядото на басистката Laura Lee чакал на налудничавия си въпрос: ¿como me quieras? или колко ме обичаш. Беше си лудак, но по хубав начин, казва жената. Ето този филм: Breaking the silence гледа Mark Spree, китарист в бандата, когато се запзнават с Laura. Очевидно тя е разбутала работата с пръчката, че да има банда. По това време Spree и Donald Johnson бичат госпел на китара и орган в методиска църква Хюстън, Тексас пред 3 хиляди човека. Интересното в цялата работа е, как това трио интерпретира всички ония непроизносими ирански, афганистански и тайландски музиканти – в лесносмилаем дъб-соул-фънк-госпел-психеделия с ритмичност а ла потропващи крачета. Носители на нов саунд? Надали – Dove на Cymande е от 1972 година. Колко ги обичаме? Отговорът гласи: колкото целия свят.
Симпатичната Kali Uchis е доказателството как неоспоримият талант, а не само дебели връзки и пачки, са начин да събереш Tyler, the Creator, Bootsy Collins, Steve Lacy от Тhe Internet, Jorja Smith, Damon Albarn, Kevin Parker от Tame Impala, Thundercat, Тhe Dap-Kings, Badbadnotgood, Two Inch Punch и още други подобни мастити имена в своя първи дългосвирещ албум. Шест години след дебютния микстейп Drunken Babble и две от EP-то Por Vida, Uchis убива със съвършен еклектичен опус с вкус на реге, джаз, поп и арендби, подчертан с осъвременен ретро имидж от завъртяна очна линия и отношение а ла Amy Winehouse. Въпреки подвеждащото си име, Isolation е потентна амалгама от артисти и иначе несъвместими стилове (регетон и денсхол в Nuestro Planeta и Tyrant, инди електро поп в In My Dreams, фънк в Just a Stranger, нео-соул във Feel Like a Fool, боса нова в Body Language и психеделичен рок в Tomorrow), която не звучи хаотично, а цялостно и приятно завършено.
Ако всичко, което Matty Healy разказва, е вярно, вероятно той е най-функциониращият хероинозависим: след дебютния албум през 2013, The 1975 внезапно спряха да бъдат едни от многото с изключително разнообразния, звуково амбициозен и абсурдно романтично озаглавенен албум I Like It When You Sleep, For You Are So Beautiful Yet So Unaware Of It през 2016. След огромно турне и дебюта на Healy като продуцент и режисьор с Pale Waves, тази есен видя появата на A Brief Inquiry Into Online Relationships – един от онези албуми, в чиято обложка се крие цял личен дневник, понякога с детайли, които отдавна не сме свикнали да чуваме в поп формат. Колкото и комерсиална сила да е групата в момента, в тях има всъщност нещо напълно антимейнстрийм: никой не знае следващите им стъпки, изглеждат напълно независими в решенията си, в тях има както суета, така и автентичност. Едновременно с това са толкова днес – музиката и видеата им са пълни с референции към други групи, къде очевидни, къде на ръба на плагиатството. Но погледнато в по-широк план, те изграждат повече колаж от влиянията и идеите си, отколкото кръпки от постигнатото от други. Не малко ревюта намериха паралели между албума и OK Computer на Radiohead. Но ако търсим истински паралел с миналото, трябва да го търсим в емоционалността им – за тийн аудиторията The 1975 е твърде възможно да са това, което The Smiths са били за младите през 80-те и Placebo в пиковите си години. Чувствата не подлежат на остаряване и музиката, в която от рано си намерил себе си винаги стои в рамка някъде в паметта ти – в този ред на мисли, последните два албума на The 1975 винаги ще имат нови слушатели.
Във втория си албум, канадският пианист и композитор Jean-Michel Blais остава извън рамките на времето, продължава тихата си интроспекция на фините струни на човешката душевност, навява още мисли за Phillip Glass (по-възможно най-добрия начин), но добавя един пост- към класическите си корени. Промяната в посоката идва след дебютния II, чийто успех го събира за колаборация със сънародника му Michael Silver, по-известен като CFCF, за Red Bull Music Academy през 2016. Инцидентното партньорство с продуцента на електронна музика е продължено в EP, което двамата издават през следващата година, а тази Blais собственоръчно доразвива нишката в Dans ma main. Резултатът е още от хиперемоционалната (сантименталната обложка лъже само частично), изключително вълнуваща бленда класическа музика на Blais, надградена със синтетични звуци, които пълзят тихомълком в сенките (Roses), спорадични експлозии от бийтове (като извадената от осемдесетарски сай-фай еротичен трилът Igloo), цитати от съименника му Basquiat (Outsiders) или прелестния вокал в закриващата Chanson.
За родения в семейство на албански емигранти в Тексас Christian Berishaj, a.k.a. JMSN, Velvet e шести албум, който се появява едва година след предшественика си Whatever Makes You Happy. И макар да е попадал в полезрението и преди, Velvet изстрелва JMSN на нов пиедестал, някъде между супер чувственото винтидж аренби от 90-те, и новите, ужасно интересни посоки, в които жанра се развива с малко помощ от алтернативната и електронната сцена. И макар за комерсиализацията на черната музика напоследък да се грижат все повече отлични артисти, JMSN e oт онези, които пазят традициите на Маxwell и Prince (Got 2 B Erotic, Inferno) и надграждат с нова емоция и идеи, каквито можете да открието в безпогрешно изпипани парчета като Drama или So Badly. Mузика за чувстване и любов at its best.
Най-старият проект на Shabaka Hutchings издаде нов албум след три години луди турове по света, че и у нас. Your Queen Is A Reptile даде силна заявка още със съобщението, че излиза за преродения Impulse! – лейбълът, построен през 60-те от легендарните албуми на John Coltrane. Излизайки в най-силната за сцената си година досега, албумът на лондонския квартет Sons of Kemet използва висотата на момента, за да отправи (не)очаквано политическо послание със заряд, равен на This Is America и видно най-ясно в трейлър видеото към албума по текстове от бележките към него на вокалиста Joshua Idehen. В годината след пожара в Гренфел и преди Брекзит, децата на Windrush поколението (имигрантите от периферията на империята, поканени да достроят капитализма след Втората световна) предизвикват представата за топ аватара на властта, като в опозиция посвещават по едно парче от албума на девет борци за човешки права – жени от диаспората. Силната магия на Hutchings, Theon Cross, Tom Skinner и Eddie Hick в този албум и на живо се дължи на взривна смес от джаз-пънк, хип-хоп, шамански дъб, виртуозни партии и велики мелодии. Ако все още не сте чули как звучи съпротивата през 2018, това е.
Плътността и диапазона на дискографията нa Julia Holter винаги са били впечатляващи. Тази година обаче композиторката се завръща със същински, безпрецедентен за творчеството ѝ епос. Oт полифония до какофония, американката е вярна последователка на бароковата музикална традиция, което нерядко превръща изслушването на албумите ѝ в предизвикателно начинание. Зад него обаче се крие и щедро възнаграждение. Американката редовно изгражда композициите си от множество дисонантни елементи, които набират сила и постепенно си идват на мястото. Стигне ли се дотам, красотата и въздействието на музиката на Holter са рядко срещано явление в съвременната музика. Ексцентричният подбор от инструменти и заплетените композиции обаче са и някак подвеждащи. Лирическите и вокални маниери на Holter са изключително игриви, дори хумористични. Има любов и страст; има уязвимост; има агресия и шеговита надменност. Представете си Holter като зряла, романтична пънкарка от 17-ти век. Не се стряскайте – отпуснете се и оставете арфите, гайдите, виолите, клавирите и гласовете да ви поведат.
Желание, страст, сила, ранимост – госпожица Calvi е божествено същество, слязло в човешки образ, за да покаже на простосмъртните какво точно означават те. Ако досега не сте асоциирали англичанката с тези емоции, третият й албум ще промени всичко. Hunter e зашеметяващо пътуване в изследване на човешката сексуалност, борба със стереотипите, себеутвърждаване и овластяване. Това е страстна история и нищо вътре не е по средата. Calvi е като природна стихия – когато не е гладко езеро, тя е изригващ вулкан, помитащ всичко по пътя си. Ако досега сте мислили, че тази жена не е достатъчно интересна, за да се нареди до големите в съвременната музика, то третият й албум ще ви накара да размислите. Определенията, които да опишат изчерпателно колекцията от 10 песни, няма да се съберат на една страница – интензивен, атмосферичен, мистериозен, кинематографичен, болезнено откровен, сюрреалистичен, рокендрол. Повратна точка в кариерата на Calvi и истинска модерна класика.
Скъпо струващи грешки, пропуснати възможности, неудовлетворителни роли, от които няма бягане – съпрузите мормони Alan Sparhawk и Mimi Parker заедно с басиста Steve Garrington са на вълна болезнени равносметки. It’s not the end, it’s just the end of hope е мрачното заключение в опустошителния, 12-ти албум на бандата от Минесота, вдъховен от новата Америка на prick-a Trump. Тримата работят по записа в студиото на Justin Vernon с BJ Burton, с когото самият Vernon шлайфа новия звук на бониверовия 22, A Million преди две години. Burton натиска и Low в нова посока – Double Negative e ръбат, шумен и често, на пръв прочит, равен албум, в който думите са скрити и изкривени под клаустрофобични пластове, които стържат, скърцат и наелектризират. Макар тримата да прегръщат нови структури и текстури в инструменталите, не забравят корените си (бистри меланхолични вокали спорадично пробиват мъглата като в учудващо достъпната Fly) и се редуват в писането на кратките стихове за безшевно преливащите една в друга композиции. Ефектът е поразителен – опитайте да биете закриващата трифекта от Poor Sucker, Rome (Always In The Dark) и Disarray – и не само защото става дума за банда на средна възраст от Дулут, която от 25 години прави не просто музика за слушане, а за чувстване и мислене.
Петият албум на Damon McMahon като Amen Dunes е величественият лоу-фай и приятно психеделичен шедьовър с модерно инди и еуфоричен поп-рок, който феновете заслужават. След повече от десетилетие в усъвършенстване на своето писане и леко абстрактни инструментали, McMahon създава съвършения албум с прочувствени текстове и мелодии, които опияняват, задушават, освобождават и натъжават (в този ред). Съкровената изповед в парчетата от Freedom минава болезнено през скръбта, отношенията с родителите, трудното детство и завишените очаквания и натиск от обществото, но не се страхува да засегне и социо-политическата реалност по елегантен начин със силата на своята рафинирана и много поетична естетика. Подобно на своя харизматичен автор, пълнокръвните герои в албума на Amen Dunes витаят на границата между автобиографичните преживявания и наблюдения върху заобикалящата реалност в традицията на отците Springsteen и Tom Petty. Freedom е заслужен и вдъхновяващ триумф на жесток артист.
АВТОРИ
Адрияна Михайлова / Гергана Дамянова / Иван Хадживеликов / Иво Димитров / Илиян Ружин / Мая Стефанова / Петър Грудов / Радослав Гулеков / Светослав Петров / Светослав Тодоров / Филип Морозов
РЕДАКТОРИ
Петър Грудов / Светослав Петров
ДИЗАЙН
2MBD
TЕХНИЧЕСКА РЕАЛИЗАЦИЯ
Sofia London Moskva