Смъртта на David Bowie отваря съвсем нов контекст и отговаря на всички въпроси и съмнения в ревютата на критиката след първите прослушвания и анализи на текстовете в блестящия и, уви, последен албум на най-големия новатор в историята на съвременната музика. Темите в повечето парчета от ★ (Blackstar) се въртят около доста мрачни, изпълнени със символи и болезнени откровения за смъртта, които не са лесни за интерпретация извън настоящия контекст. Това, което много малко хора са знаели: Bowie е диагностициран с неизлечима форма на рак преди година и половина и осъзнава твърде добре, че дните му са преброени. Blackstar e много откровен прощален албум, в който Bowie се сбогува по артистичен и много класен начин с близо пет поколения почитатели. Mожем само да гадаем какво му е минавало през акъла през последните осемнадесет месеца, докато се е борил смело с шибания рак; Blackstar обаче е всичко друго, но не и носталгичен, разпилян албум на човек, който знае, че ще си отиде скоро. Дори и в лицето на най-необратимата трансформация в своята кариера, Bowie продължава да гледа напред и да експериментира с музика, която е години напред от повечето му съвременници.
40-минутният албум е оформен на три сравнително кратки звукозаписни сесии от началото на миналата година в очевидна надпревара с времето, без това да си личи нито за миг в която и да била от седемте песни. Bowie продуцира албума с дългогодишния си приятел Tony Visconti (негов продуцент още от Space Oddity през 1969 до днес) в нюйоркските студиа The Magic Shop и Human Worldwide със съвсем други идеи в главата, отколкото при предишната им колаборация заедно покрай завръщането на херцога с The Next Day от 2013. В последните си интервюта преди смъртта на Bowie, Visconti споменава имената на Kendrick Lamar, Death Grips и Boards of Canada като вдъхновение за посоката на Blackstar, но макар и англичанинът винаги да е харесвал и подкрепял млади и обещаващи артисти, основната нишка в последния му албум се върти около споделената (с Visconti) слабост към музиката на Stan Kenton и Gil Evans и дългогодишните му залитания към експерименталния авангарден джаз (припомнете си колаборацията с пианиста Mike Garson и саксофониста David Sanborn за Aladdin Sane (1913-1938-197? от 1973, Subterraneans от Low през 1977, Jump They Say от 1993 и страхотната Bring Me The Disco King от албума Reality от 2003, отново с Mike Garson). В Blackstar Bowie разчита на квартета на 49-годишния нюйоркски саксофонист Donny McCaslin, кийбордиста Jason Lindner, басиста Tim Lefebvre и барабаниста Mark Guiliana, с които записва Sue (Or in a Season of Crime) за антологията Nothing Has Changed от 2014. Почеркът на McCaslin и останалите музиканти в комбото си личи най-вече по подхода към рок, фънк и електроника от гледната точка на авангардния джаз.
Красотата на инструменталите в Blackstar се крие именно в начина, по който групата изпълнява сложните хармонии и преходи в албума с феноменални импровизации и потентна доминантна игра между гласа на Bowie и абсолютно непредсказуемия саксофон на McCaslin. Тези мощни сблъсъци от неочаквани джаз импровизации, соло включвания и одухотворени вокали на всеки ъгъл подчертават още по-въздействащо мрачните истории за реинкарнация, смърт и разрушения в различните парчета. Въпреки това, последният албум на Bowie е не просто джаз експеримент, а по-скоро тотално скъсване с носталгията по миналото и преминаването към едно по-различно ниво, до което другите тепърва ще трябва да се домогнат.
Внимателно структурираният и едновременно с това много спонтанен и емоционален албум включва пет изцяло нови и две вече познати песни, които странят успешно от представата за традиционни радио сингли и звучат като предназначени за самотно и напоително слушане вкъщи на слушалки. Текстовете пък прогарят дупки в сърцето и съзнанието с постоянните имплицитни и експлицитни алегории и алюзии за смъртта. Едноименното 10-минутно парче Blackstar е съставено от две привидно различни една от друга нихилистични песни, които изследват далечните граници на поп музиката и авангардния футуристичен джаз с грегориански хорове и зловещо семпли мелодии от саксофон, дискретен бас, орган и клавишни (Something happened on the day he died, a spirit rose a meter and stepped aside, somebody else took his place and bravely cried). Бясното прогресив рок препускане в ‘Tis a Pity She Was a Whore и величественият саксофон на McCaslin предизвикват френетичен рев от самия Bowie, който обаче утихва в Lazarus – изключителната бавна песен започва с разтърсващото пророческо признание Look up here, I’m in heaven, I’ve got scars that can’t be seen… Just like that bluebird, oh, I’ll be free и въздействащо графично сбогуване във видеоклипа на Johan Renck. Sue (Or in A Season of Crime) e записана изцяло наново от бекинг групата на Bowie, а закриващите две парчета Dollar Days (I’m dying too, push their backs against the grain, and fool them all again and again) и I Can’t Give Everything Away (I know something is very wrong, the post returns for prodigal sons, with blackout harks with flowered muse, with skull designs upon my shoes) експлоатират познатия похват на Bowie да композира много мелодични и постепенно развиващи се рок пиеси.
Blackstar e първият албум на англичанина без неговото лице върху обложката, която компенсира с черна звезда и стилизирания надпис на фамилното име на Bowie. Обективно погледнато, смъртта на Bowie е трудно прежалим и съкрошителен, но все пак неизбежен етап в една забележителна кариера с музикално наследство, което тепърва ще продължи да бъде откривано и преоткривано от поколение след поколение. Символичният преход към друго измерение е осъществен чрез внимателно планиран и много артистичен финал на живота и кариерата на най-голямата, интересна и дългогодишна рок звезда в историята на музиката. I’m not a film star, I’m not a pop star, I’m a blackstar. Наистина.
Blackstar (ISO/Columbia) е на пазара.
