Ако можем да съдим за артист по последната му работа, залагаме всичко на това Деян Георгиев да е изключително премерен, особено внимателен и много сетивен човек. Такъв е, поне в разговор, седмица след като е представил Чисто на сцената на Музикалния театър. Танцовото представление е сред финалистите на ежегодния конкурс за млади хореографи на Арабеск. В края на дългата вечер, Чисто споделя наградата на журито, но, по-важно, разкрива Георгиев като многообещаващ нов глас на българската сцена за съвременен танц.
Завършил НАТФИЗ преди пет години, Георгиев започва да работи по заместване в театъра на Българската армия, където се запознава с Диана Добрева. Срещата се оказва съдбовна. Добрева му поверява главна роля в постановката Да играеш жертвата, а по-късно и първи хореографски проект – заедно създават движенческия свят в нейния прочит на Oscar Wilde-овата трагедия Саломе.
Как спечели Диана Добрева? Не съм сигурен. Познавахме се бегло, може би ме беше гледала някъде и просто се свърза с мен. Много харесвах работата й, въображението й се доближава до моето. Има много сюрреализъм – при нея нещата винаги са особени по специален начин.
С какъв танцов опит влезе в Саломе? Бях започнал да се занимавам с танц няколко години преди това с различни представления, резиденции и обучителни програми. Тя ме помоли да помогна с движението в постановката, а то е много важен елемент при нея. Това реално беше първият ми хореографски опит. Малко след това заминах извън България. Имах нужда да сменя обстановката и напуснах, за да танцувам в един проект навън. По това време осъзнах много неща за себе си, пораснах. Разбрах как работи психиката ми, механизмите, които ме движат. Излизането от зоната на комфорт определено ми помогна да стана по-добър в работата.
Тогава ли разбра, че ти се занимава сериозно с танц? Когато се прибрах в България имаше период, в който не знаех какво ще правя. Не бях успял да спестя никакви пари. Известно време живеех при брат ми, спах на дивана. Два месеца работих в едно заведение, след което Диана ми се обади отново за Одисей в пловдивския театър. Беше малко плашещ проект заради грандиозността си, но постепенно влязохме много дълбоко в работния процес. Беше голямо предизвикателство, защото бяхме голям екип и материята е доста сложна – не като история, но за да извадиш есенцията на текста и на пътя, който минава Одисей, трябва да потънеш много дълбоко. Беше труден процес. Отново се сблъсках с черти от характера ми, върху които започнах да работя.
Например? Трудно ми беше да заставам начело. По-спокойно ми беше просто да отида на репетиция, да ме водят и да дам каквото мога. Но в един момент нещата се обърнаха без да бутам в тази посока. Едно от нещата, от които усетих най-голямо удоволствие, беше да създавам някаква любов у хората от това да се движат, да съществуват, да преживеят нещо. Есенцията на човешкото съществуване е да съпреживеем, да разкажем.
Кога се появи твоята любов към движението? По-сериозно започнах да танцувам в НАТФИЗ, но вероятно най-много ми повлия летен проект във Франция, където се събират артисти, музиканти, режисьори и танцьори от много държави и заедно правят представление, който се играе в малки селца в централна и южна Франция, за да се раздвижи културният живот там. Това може би беше първият момент, в който много исках да танцувам. Имах големи спирачки да танцувам или да пея преди това, не можех да го направя, заставах и все едно нещо ме удряше през челото и забивах. Там се отпуснах, а и наблюдавах много. При мен нещата общо взето така се случват – с много наблюдение. Така се уча, или поне така мисля, че съм се научил досега. Може би се дължи на огледалните неврони, много ми е важно да наблюдавам и да си кажа, че и аз мога. Опитвам и става, а ако не стане, изчаквам известно време и опитвам отново.
Кои са хората, които си наблюдавал? Много са. След Франция например се запознах със Стефания Георгиев от Атом театър и започнахме да работим заедно. Имах много голямо възхищение към нея и много спонтанно си паснахме – при танца много бързо се усеща, когато някой човек ти има доверие и те допуска до себе си, с нея на секундата направихме перфектна поддръжка. Танцът изчиства много неща и ги слага в по-искрено състояние. С нея почнахме няколко проекта един след друг. Тренирахме от сутрин до вечер със сестра й Калина, която също е невероятен танцьор. Станахме си партньори по някакъв начин и научих много от тях. Определено е първият ми значим учител в тази сфера. Репетирахме през цялото време. Спахме в къщата, където се помещава Creative Hub. Спяхме на балатума, пиехме кафе, разговаряхме и целият ден минаваше в тренировки, а вечер репетирахме и импровизирахме вече разбити от умора, докато не се изтощим. Лягахме и на следващия ден по същия начин.
Танцувал си и при Dimitris Papaioannou? Да, участвах в кастинг за негов проект и ме одобриха. Бях в Атина за седмица по тази линия. Беше наистина сюрреалистично преживяване и преломен момент за мен, защото наистина много исках да се срещна с него – не просто да се запозная с него, а да вляза в атмосферата, в която работи. Беше голям подарък. Представи си едноседмичен кастинг – постоянно идваха и си отиваха някакви хора, никой нямаше представа как и защо. Бяхме в зоната на неизвестното, наелектризиран си и имаш чувството, че в момента в който те докоснат, трябва да направиш нещо, да си перфектен, да летиш. Беше яко чувство, защото ти самият почваш да имаш усещането, че си способен на всичко. Нямаш време да мислиш, трябва на секундата да действаш и това ти дава голям тласък. Правихме много интересни упражнения и задачи, работихме върху няколко хореографии. Самият той като че ли искаше да провери неща. Предполагам част от тях ще видим в новото му представление, с което ще гостува в България догодина. Разделихме се много приятелски, получих ценна обратна връзка. Прибрах се супер зареден и направих малко парче с Габриела Кърджилова, която е прекрасен сценограф и костюмограф. Получи се доста красиво и реално стана първото самостоятелно нещо, което поставих.
И така стигна до Чисто? Да. Бях в Сан Франциско и Ню Йорк по линия на другата ми работа (старт-ъп за биотехнологии). Обстановката беше нова за мен, защото като човек, който се занимава с изкуство, осъзнах, че съм предубеден на тема бизнес, а не трябва да е така. Наблюдавах хората там – сториха ми се ужасно забързани, че имат някаква постоянна нужда да добавят и прибавят нещо към себе си, за да стигнат уж до някаква свобода. Така ми излезе думата чисто – да се освободиш от всичко, за да стигнеш до място, където нямаш нужда от нищо. Това беше чувството, тръгнах от тази дума. Нямам много познати в танцовите среди и честно казано не знаех за конкурса на Арабеск, въпреки че го има от десет години. Научих от познат човек и кандидатствах преди карантината. Тогава гръмна пандемията и ни затвориха. Беше интересен период – комуникирахме онлайн с танцьорите, давахме им задачи, те ни пращаха видеа, кой в кухнята, кой в спалнята. Малко след карантината влязохме в залата и никой не беше сигурен как се прави хореография без да се докосваме. Но процесът тръгна много спокойно. Аз по принцип съм по-бавен и спокоен, не обичам да вкарвам напрежение. Обичам работата да върви леко и просто стоя нащрек. Важно ми е да има тишина и да се пази въздухът в пространството. Не знам доколкото съм успял да изградя идеалната среда, но процесът беше много приятен и имахме хубаво взаимодействие. В танцовите среди много-много не те питат как си – трябва да можеш да изпълниш каквото ти поискат на секундата.
Предполагам стилът ти е доста различен от обичайното за тях? Споделяли са ми, че им беше приятно и интересно да работят по този проект. Опитвах да работим повече като вътрешно усещане. Исках добре да разбират откъде идват движенията, върху които работим, какво стои зад тях. Вероятно не използвам езика, който познават, но дори да опитам, това няма да съм аз. Имам проблем и с бройките, включително понякога и да запомня собствената си хореография (смее се).
Как откри своя стил? Възприемам танца като много интимно, не в смисъла на скрито, а уязвимо място, което ти дава много голяма сила. Със сигурност е някаква голота за мен. Самият аз съм тръгнал от вътрешната потребност да се занимавам с танц, без да имам амбиция технически да стигна до някаква свръхчовешка физикалност. Никога не съм залитал по физическите неща, а и често не осъзнаваме как ужасно прости и минималистични неща изискват много усилия на цялото тяло. Много танцьори, които иначе имат супер техника, се затрудняват с по-събрани и концентрирани движения. Естествено един танцьор трябва да развива техниката си, да се занимава с различни неща и техники, за да има повече изразни средства. Има и хореографи, които не показват движения, а работят само с гласа си. Посланиците на танца напоследък като че ли са много конкурентни – има едно напрежение, всичко е жили и едва ли не се разбиват на сцената. Има много насилие и агресия, което на мен не ми харесва, освен ако не е насочено в някакъв смисъл, който предаваш на сцената. Но тази физикалност на мен лично много не ми допада и нещото, което ме впечатлява най-много не е прекрасният арабеск.
Кое е твоето нещо? Много ми е интересно как тялото може да бъде използвано като средство да пътуваш някъде другаде, да станеш нещо друго, да откриеш нещо за себе си, да излезеш от егото. Танцът може да бъде извънтелесно преживяване, ако наистина се пуснеш, и когато това се случи, няма как някой да ти каже това е грешно или тази техника не е добра. За мен е много важно, когато избереш хора, с които да работиш, да видиш внимателно кои са и никога да не ги използваш просто като уреди на твоето въображение. Всяка идея може да умре, за да даде място на друга. По тази причина не съм много вкопчен в идеите си. Подлагам на съмнение и тях.
На какво те научи конкурсът? Много неща. Взех си доста бележки. Как да бъде по-добър в екипната работа. Бих казал даже, че се влюбих в театъра наново, въпреки моментите, в които се чувствах много вглъбен и се чудех къде отивам аз, актьор, да водя професионални танцьор. Опитвах да бутам настрана тези мисли, за да върви креативният процес и със сигурност беше много голямо удоволствие и обучение. Много се радвам, че го направих.
Предпочиташ да си сцена или зад кулисите? И двете са ми приятни. Обичам много да играя и да бъда на сцена, въпреки че умирам от притеснение. Има моменти, в които се насищаш от едното и искаш другото да ти се случи. Хубаво е някой друг да те води понякога и ти да споделиш идеите си с група и да ги осъществите. Та на този етап със сигурност и двете, докато все още имам някакви сили и не са ме заболели коленете (смее се).
Мислиш ли за публиката, докато създаваш? Не много, но се стремя работата да бъде четима, най-малкото на ниво усещане. В танца не може всичко да е свръхчетимо. Важното е да няма дупки, където не усещаш нищо. Трябва да бъде преживяване, когато го гледаш. Може би вече преценявам автоматично на база на опита в театъра и с драматургични текстове. Опитвам да действам деликатно, дотам мисля за публиката. Нещата, които правим с танцьорите, са лични, те са наши усещания в контекста, в който се слагаме. Ако хората не го усетят, всъщност е голяма проверка дали ние не сме влезли твърде дълбоко в собствената си интерпретация на нещата и не сме загубили връзка с външния свят. Имам близки хора, които не могат да разберат защо толкова се паля за някой израелски хореограф например, но когато ги гледат, започват да разбират откъде идва цялото удоволствие на движението. Когато публиката започне да вижда повече различни неща от различни хора, ще се отвори към тях. Покрай някои фестивали вече в Пловдив идват доста интересни представления и публиката за танца се увеличава.
Кога Чисто ще се играе отново на сцена? Надявам се през януари, под една или друга форма.
