Ивана Вълчева и Ася Попова от Urbanites Sofia започват серия интервюта с изгряващи артисти и хора от изкуството, които имат какво да кажат.
Задачата на младите артисти е да се учат да виждат света. Това кратко и категорично твърдение на Елена Назърова е в пълна хармония с нейната работа и живот през последните години.
Възпитаничката на националната гимназия за приложни изкуства Свети Лука (по-известна като СХУПИ) е от онези илюстратори и художници, които очароват с отдаденост, неподправено отношение към живота и освежаваща липса на суета. Подобаващо за жена, в чието дълбокомислено и прямо изкуство (в което е по-твърда, сигурна и цинична, отколкото в живота) няма нищо случайно, а всеки проект има ясна концепция, отразяваща нечия чужда реалност, за да разкаже собствена история.
След реализирането на няколко самостоятелни и участието в редица групови изложби на Българска илюстрация, Гьоте-институт България, Urbanites и Съюза на българските художници, Елена заминава за резидентура в парижката Le Laboratoire de la Creation миналата есен, но се прибира обратно в София покрай епидемията от коронавирус.
Хващаме я по време на нейната задължителна карантина в София, за да поговорим дистанционно за живота в Париж, изкуството в България и човечността в нейната работа. И макар въпросите да изследват предимно нейния свят, отговорите на Назърова разкриват и фрагмент от нашата собствена реалност. Така де, ако научихме нещо през последните два месеца, очевидно сме по-свързани помежду си, отколкото сме предполагали.
Прекара последните девет месеца в Париж, как замина? Беше един от онези моменти, в които нещата изведнъж се напасват сами. Живях цяло лято в Берлин и бях почнала да се чувствам изгубена – нямах никакви планове, а беше време да се ориентирам. Помагах на (визуалния артист – бел.ред.) Julien de Casabianca за участието му в берлинското биеналe за градско изкуство миналия август. Познавахме се отпреди покрай съвместна работа в София и ме покани за резиденция в неговото студио Le Laboratoire de la Creation. Първоначално отказах, защото не можех да си позволя живот в Париж. Каза ми обаче, че мога да работя зад бара в неговия джаз клуб. Така ме спечели! Заминах за Париж директно от Берлин. Не бях ходила във Франция, но обичам така. Работех сама в студиото или се сливах с живота на града. Много ценно е да можеш да запазиш анонимност и да наблюдаваш случващото се наоколо.
Как се различава животът на един млад артист на свободна практика в Париж от този в София? Най-съществената разлика е многообразието. Париж е град на изобилието. Докато в София сме малко или много един кюп, там виждаш хора от всевъзможни класи на един квадратен метър. Това ме изумява най-много. Разминават се тотално различни животи, които иначе никога няма да се засекат. Все едно не са напуснали различните си планети, но ходят по един и същи тротоар. Мисля, че най-важната задача на младите артисти е да се учат да виждат света. Затова места с толкова силен и осезаем контраст изграждат много.
Очевидно този контраст е провокирал енергията в последния ти проект. Фокусирах се върху кризата с бездомните, които са над трийсет хиляди само в Париж. Не бях виждала толкова много тела по улиците, но хората сякаш са свикнали да не ги забелязват около скъпите витрини, докато си водят бляскавия живот. Работих и живеех в бивш скуат в най-престижната част на града, на крачка от Лувъра. Може да се каже, че и аз съществувах по леко алтернативен начин, затова реших да отбележа живота на бездомните, създавайки бляскава гледка, противоположна на тяхната (и караща хората да се обръщат встрани), за да опитам да провокирам реакция, различна от общоприетото безразличие.
Проектът Townsmen е разделен на две части. Първата е изложба с картини, фотокнига и проучване, които се надявам да представя в София до края на годината, после и в Париж. Другата по-съществена част са три скулптури, които планирам да поставя на три градски площади във френската столица. Честно казано се подготвям да сменя изразните средства и средата. Напоследък мисля непрекъснато за публично пространство във всичките му измерения (и физическо, и онлайн) и със сигурност ще се стремя да поставям работите си именно там. Бавно и търпеливо преминавам към скулптура, нещата стават триизмерни.
Кои светове и пространства обичаш да интерпретираш в своята работа? Всеки ден мисля за света, в който живеем. Често сюежетите, с които си играя, сякаш обитават някаква абсурдна и невероятна реалност, но това е заради начина, по който живеем. Абсурдните сюжети съставляват голяма част от съвременния живот и ме предизвикват да търся и предлагам алтернативни начини на гледане и метафори. Вярвам, че ние хората не сме толкова различни отвътре и се опитвам да го припомням.
Най-важната роля на изкуството? Всеки артист трябва да я определи сам за себе си. Мен ме вълнува ситуация, в която изкуството помага да виждаме и правим нещата по нов и различен начин. Има и исторически аспект – използваме изкуство, за да разберем миналото и това ще продължава и занапред. Затова може би е важно да правим изкуство, което е директен или метафоричен превод на настоящето.
Какво е мястото на политиката в изкуството? Мислиш ли, че у нас сякаш има една идея по-малко политически и социално ангажирани творби? Не мога да дам такава оценка на изкуството в България, но забелязвам, че сме свикнали да възприемаме политиката като нещо чуждо, лошо и неподлежащо на промяна. Скъсването на връзката с нея е тъжно, но разбираемо предвид последните няколко десетилетия. Трябва обаче да разберем, че политика не означава само правителство, парламент и други подобни омразни думички. Политика е начинът, по който съществуваме и се развиваме като общество. Политика е и начинът, по който интегрираме различията си (или не го правим, както, уви, се случва често). Това е диалог, който не се води достатъчно активно сред младите и будни хора в страната. Културата може и трябва да работи в тази посока.
Предвид силната социална тематика в твоята работа, как поддържаш доброто си настроение и вкарваш хумор като в проекта с портрети на издирвани лица от Facebook страницата на СДВР? Много държа и винаги искам да подчертавам човещината във всеки контекст на съществуването. Няма как да не ти стане мило и леко като мислиш за подобни човешки неща. Ако позитивният момент изчезне, значи нещо съм се изгубила.
Сещаш ли се за произведение или автор, които са ти повлияли силно? Honeymoon Project на испанския артист Antoni Miralda в MACBA през 2016. Заминах за Барселона сама с някакви идеи за нов живот (не се получи) и тази изложба бе първият ми сблъсък с вдъхновяващо концептуално изкуство. Идеята зад целия проект се върти около подготовката за хипотетична сватба между Статуята на свободата в Ню Йорк и паметника на Christopher Columbus в Барселона. Miralda осъществява десетки акции, церемонии и произведения по време на шестгодишния меден месец, преди да ги ожени в Лас Вегас през 1992. Разбира се, всичко е в монументални размери, за да изглежда по-правдоподобно, а общото чувство е за една голяма фиеста. Толкова много се развълнувах от размаха и хумора на Miralda, че се смях с глас, а може и да съм се разплакала.
Отскоро имаш блог, в който споделяш интересни неща в интернет. Кои са най-ценните ти източници на информация и вдъхновение? Абонирана съм за десетки бюлетини за изкуство, култура, наука, новини и какво ли не. Strelka.mag, Тhe Funambulist и Е-flux са ми любими. Блогът го започнах заради желанието моето поколение да води повече разговори за света и да осъзнае, че промените касаят най-вече нас самите. Повечето диалози раждат повече идеи и провокират повече действия. Достъпността на киберпространството може да бъде използвана за много градивни неща. Ако преди е било ценно да си пазиш източниците на вдъхновение, сега със сигурност не е и трябва да се стремим към по-голяма колективно съзнание, за да оцелеем в тази световна каша.
Как се отразява дигитализацията и настоящата световна криза на изкуството? Първото го адаптира към живота, който живеем. Вече сме стъпили здраво с единия, ако не и с двата крака в този нов дигитален кибер свят, което е едно от най-съществените събития в историята на човечеството и голяма храна за изкуството въобще. Иначе подобни моменти като настоящия карат някои неща да изгубят своя смисъл и ги превръщат в ирелевантни. Сега имаме нужда от повече задълбоченост и душевност. Но не само в изкуството – целият човешки живот се трансформира.
Елена Назърова е тук и в Instagram. Следете Urbanites Sofia във Facebook и Instagram за още срещи с интересни изгряващи артисти.
