Последната ни среща с Яна Лозева е в непрогледния мрак на Underground Gallery. Виждаме се на поредно парти на Бетон и се замислям колко е иронично човек, който не само излъчва, но и работи толкова тясно със светлина, да намира убежище в поглъщащата тъмнина на празна зала до Сточна гара и безпристрастните удари на техно музиката. В почивките от танцуване ми разказва за пукаща опаковка, огромни принтове и микробуси. Лозева е на вълна логистика покрай предстоящата си фотографска изложба Терминал в пловдивските тютюневи складове.
Завършилата Фотография в НАТФИЗ Яна е зад обектива още от малка. Досегът до изкуството идва от баба й, която шие и вкарва френски модни списания у дома. Започва да снима със семейната Skina без много да му мисли, а по-късно получава цифров фотоапарат като подарък. Две-три години снима всичко по пътя си, необременена от правила или разходи за ленти и проявяване. Веднъж запозната с лентата обаче, повече никога не й изневерява. Вече е намерила и няколко броя на фотографското списание Фо в пловдивска книжарница.
Започнах да гледам много фотография и най-много ме привличаха портрети. Днес Яна Лозева има няколко самостоятелни изложби зад гърба си, натрупала е ценен опит и в издателството като главен редактор на СВЕМА и, макар да е малко вероятно да го добави в биографията си, е един от любимите портретисти на Boyscout. Няколко дни преди танците в мрака се срещаме до поругания преди дни национален стадион за разходка из Борисовата градина и разговор за Терминал, автентичността и разделянето на лагери.
Кое те привлече в хората като обекти? Живи са, можеш да влезеш в отношения с тях. Снимането е като разговор, някаква интимност, колкото и да не е очевидно винаги, нещо се случва. Не е като да наредиш три круши. Не е в твой контрол, което е и ужасно, и чудесно. Фотографията предлага вид общуване, което ми е комфортно. В позиция на власт съм, но пак има напрежение – едновременно те отделя и е интимно. В най-добрия случай можеш да извадиш нещо автентично от човека, когото снимаш, и в същото време с това да утвърдиш нещо, което за теб е важно – дори да е съвсем мимолетно, нещо, което не виждаш иначе.
Целенасочена ли си или предпочиташ да улавяш моменти? Оглеждам се, но в крайна сметка има мотив в нещата, които ме привличат. Винаги има нещо обезпокоително в тях. (Замисля се.) Да, това е точната дума. Най-вече ме привличат непознати хора или патови ситуации, в които няма как да снимам. Тогава е най-вълнуващо. Снимам и познати хора, но предпочитам да е в ситуация, в която няма преднамереност. Харесвам, когато хората танцуват или извършват нещо друго физическо и губят контрола над лицата си, няма маски – когато някой се вози в трамвая и не мисли за това как изглежда. Тогава излизат неща, които може би и човек сам не знае за себе си. По принцип гледам да не контролирам много хората, когато ги снимам.
Как се появи новата изложба? Терминал е експеримент, в който исках повече да режисирам, да опитвам нарочно да предизвиквам мисли и усещания в хората, които снимам. За пръв път чух за остров Адата преди няколко години, въпреки че съм израснала по Марица – минава и през Любимец, и през Свиленград. Изненадах се, че има нещо толкова екзотично, за което не бях и подозирала и почнах да разпитвам познати от Пловдив. Повечето не бяха чували за него, другите не знаеха как се стига. Островът е огромен, може да е и малко страшен, абсолютна джунгла съвсем близо до центъра на града. Плени ме. Снимах доста там, но не ми беше достатъчно. Когато излезе резиденцията Адата, беше възможност да отида отново. Беше ми недовършено без хора, не можех просто така да го оставя и съвсем безотговорно заведох няколко човека дотам. (Смее се.)
За пръв път работиш с куратор. Да. Веселина Николаева е мой много любим фотограф и голям авторитет. Беше ми важно да имам искрено външно мнение. Мисля, че много фотографи стигат до момент, в който имаш голямо количество снимки и не можеш да се отстраниш – губиш представа, привързваш се към кадри по начин, който невинаги е продуктивен. Вариантът е да ги оставиш много дълго време да отлежат или да потърсиш смислена помощ. Освен всичко друго, Веселина преподава и може много аргументирано да помогне със своя поглед. Тя видя няколко различни посоки в кадрите, накара ме да преосмисля работата и заедно направихме селекция. Не влязоха всички хора, които бях снимала, колкото и да ми се искаше. Беше тежко.
Какво научи като главен редактор на СВЕМА? Научих, че човек трябва да си начесва крастите, да пробва неща, от които се страхува и са нови за него, и да знае кога да спре. За мен беше достатъчно това, което направихме. Не исках да се превърне в нещо, което да бутаме на мускули. Не сме го правили нито за слава, нито за пари. Искахме да доставим малко радост и трябва да си остане така. Истината е, че малко хора имат нужда от такова нещо и стигаме до проблема с тиражите. Параграф 22 – колкото по-голям е тиражът, толкова по-евтино излиза, а СВЕМА бе доста бутиково издание. Надскочих себе си и свои задръжки в комуникацията, запознах се с много хора, а тези, които участваха, бяха много приятно ентусиазирани. Беше много лично. На хората им липсват хубави хартиени издания на български, поне според мен.
Какви издания четеш ти? Как се информираш? Най-вече художествена литература, а се информирам по-скоро през хора. Следя и чата на Говори интернет. Имахме един стар телевизор, който го удари гръм по време на буря преди около седем години. Умря и така и не си купихме нов. Баба ми винаги ме пита какво правим без телевизор. По цял ден сме пред всякакви екрани, защо ни е още един?
Как приемаш това, че всеки с телефон вече е фотограф? Всеки може да е фотограф и това е окей. Можеш да извадиш добра фотография и от много евтини апарати. По-притеснително е, че толкова много картинки ни минават през очите всеки ден, че в един момент се губи ресурсът да ги обработиш, не можеш да разделиш нещата, вниманието трудно се спира върху каквото и да било, трудно запомняш. Бях на 16-17, когато покрай един приятел на баща ми се сдобих с 30 броя на списание Photo. Помня ги почти наизуст, просто защото тогава нямаше достъп до толкова много фотография.
Как се постига автентичност в социалните медии? Не знам честно казано. Опитваш се. Има известно изискване да си там, ако се занимаваш с визуални неща, просто за да си видим. Трябва да напомняш, че те има. Ако не си в телефоните на хората, често отпадаш. Това, което си онлайн, вече те предхожда и хората си изграждат образи. Харесвах инстаграм стори-тата в началото. Не трябваше да внимаваш толкова, но и те много бързо станаха хипер курирани. Всичко изведнъж отиде в стори-тата, като че ли и те вече доскучаха. Много бързо се изчерпват циклите напоследък. Почнали сме да искаме нещо ново винаги.
Какво те движи извън семейството? Малко съм бавна и се упреквам, че нямам 15 идеи, по които да почна да работя след откриването. При мен като че ли се случват по-бавно нещата, а и не мисля, че трябва задължително да вадиш нещо ново всяка година или две. Не трябва да се прави, заради самото правене. Иначе аз лично нищо друго не мога да правя, освен да снимам. Ужасно ме тормози, защото е борба всеки път, винаги работиш с нещо външно. Но ако беше много лесно, сигурно нямаше да е забавно.
А какво те терзае? Ядосвам се, че е грозно. Когато неща се правят без внимание или отношение. Не ми харесва, че хората са супер втренчени в собствения си пъп. Седим на лагери и много бързо всичко се свежда до черно-бяло. Всички са много поляризирани. Бързаме да се присъединим към отбори, да се определяме и да си слагаме етикети, с което компенсираме други неща.
С какво те спечелиха техно партита? Губиш се в тях. Оставяш се нещо приятно да те носи и изпускаш контрола. Харесвам прости неща. Ако ходим да танцуваме на техно е ок да сложим маратонки, да отидем в съвсем празно, тъмно простанство и да се занимаваме с това да танцуваме. Не отиваме да си правим селфита или да се показваме. Трябва да знаеш кое е важното – когато нещата се въртят около музика, за мен важен е звукът. Освен това никога не съм спортувала и в един момент се оказа, че много малко се движа, а трябва.
И започна да спортуваш техно? Да! (Смее се.)
Изложбата Терминал на Яна Лозева се открива на 19 октомври, събота, от 18:00 в Склад – Пловдив. Проектът е част от резидентската програма АДАТА на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Повече за работата на Яна Лозева има тук.
